Р Е Ш Е Н И Е
№ 258
София, 29 май 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети май 2012 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ФИДАНКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА
СЕВДАЛИН МАВРОВ
при секретаря ............Л. ГАВРИЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Ст. БУМБАЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 761/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по протест на Софийска градска прокуратура срещу нова въззивна присъда от 19.03.2012 г., постановена от Софийски градски съд по ВНОХД № 1197/2012 г. , с която е била отменена първоинстанционната такава и подс. С. Г. Д. – К. е била призната за невиновна и оправдана по обвинението по чл. 212 ал.2 пр.1 вр. ал.1 вр. чл. 18 ал.1 от НК.
С първоинстанционна присъда, постановена от Софийски районен съд на 06.12.2011 г. по НОХД № 9997/2006 г., подс. К. e била призната за виновна за това, че на 31.10.2005 г. в гр.София съставила неистински частен документ – „молба за потребителски кредит” до БПБ от името на А. К. З. и го употребила пред БПБ, за да докаже съществуването на трудово правоотношение между НСИ и А. К. З., поради което и на осн. чл. 309 ал.1 от НК е била осъдена на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, изпълнението на което било отложено за срок от три години и шест месеца. С присъдата подс. К. е била оправдана по обвинението да е направила опит съзнателно да даде възможност на А. З. да получи без правно основание чуждо движимо имущество /заем от 8000/лева, собственост на БПБ – престъпление по чл. 212 ал.2 пр.1 вр. ал.1 вр. чл. 18 ал.1 от НК.
С атакуваната въззивна присъда изцяло е отменена първоинстанционната присъда и подсъдимата е била призната за невиновна по обвинението на същата дата и място да е направила опит чрез съставяне на документ с невярно съдържание /инкриминираната молба/ и чрез представянето й пред Д. Ч. /експерт в БПБ/ да даде съзнателно възможност на А. З. да получи без правно основание чуждо движимо имущество /заем от 8000 лева/, като опитът е останал недовършен по независещи от нея причини, поради което е била оправдана по обвинението по чл. 212 ал.2 пр.1 вр. ал.1 вр. чл. 18 ал.1 от НК.
Протестът на Софийска градска прокуратура релевира довод за незаконосъобразност на въззивната присъда, която е постановена в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – касационни основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. В протеста се конкретизират касационните основания, като това по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се обосновава с обстоятелството, че въззивният съд не е събирал нови доказателства, ползвал е събраните от първоинстанционния съд, а те сочат на правните изводи, направени от районния съд – че подс. К. е осъществила престъпление по чл. 309 ал.1 от НК. Неправилното приложение на материалния закон се аргументира с грешните изводи на въззивния съд, направени в противоречие със закона, относно липсата на съставомерност на действията на подсъдимата по чл. 309 ал.1 от НК. С протеста се иска отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на друг въззивен състав.
Пред касационната инстанция прокурорът не поддържа протеста. Прави констатация, че протестът на СГП е пълно повторение на обвинителния акт с бланкетно позоваване на касационните основания, без посочване на конкретни нарушения. Намира въззивната присъда и мотивите й за аргументирани и законосъобразни. Счита за единствен пропуск липсата на оправдателен диспозитив за престъпление по чл. 309 от НК.
Защитникът на подс. К. намира протестът за неоснователен, а присъдата – за подробно аргументирана и правилна и моли за нейното потвърждаване.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Касационният протест е неоснователен.
На първо място, настоящият състав на ВКС намира за необходимо да посочи, че протестът на Софийска градска прокуратура не отговаря на законовите изисквания за процесуална годност, каквато констатация прави и представителят на ВКП.
Прочитът на протеста на прокурора от въззивната прокуратура, депозиран срещу въззивния съдебен акт, сочи, че той не съдържа каквато и да е съобразителна част, нито пък са изложени доводите срещу въззивната присъда, а само декларативно се заявява нейната неправилност в резултат на липсата на проведено въззивно следствие и при неправилен анализ на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства. Този недостатък не е отстранен и с допълнението към протеста, което по естеството си само посочва цифрово касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК.
Така депозираният протест и допълнението към него по мнение на касационния съд не са годни да поставят началото на касационното производство и да предизвикат каквато и да е касационна проверка на атакувания съдебен акт. В тях не се сочат никакви правни и фактически съображения в подкрепа на твърденията за неправилно приложение на материалния закон. Въз основа на декларираната с твърде общи изрази нередовност на въззивния акт, който „не кореспондира на събраните по делото доказателства, ..., не е налице съответствие между установените фактически констатации и направените въз основа на тях правни изводи” /стр.2/, касационната инстанция не би могла да извърши каквато и да е проверка на атакувания съдебен акт. Като се има предвид, че по същество с протеста се иска от касационния съд да упражни правомощието си по чл. 354 ал.1 т.4 от НПК, то ВКС би могъл да го упражни единствено при наличие на протест, позволяващ му да извърши проверка на правилното приложение на материалния закон. Това означава, че в него трябва с достатъчна яснота да се съдържат конкретните съображения на прокурора, обосноваващи искането му за постановяване на такъв съдебен акт. Това изискване, отправено към прокурора в разпоредбата на чл. 351 ал.1 от НПК, не е самоцелно, а е предвидено с оглед възможността на касационния съд да извърши проверка на въззивния съдебен акт само в пределите, посочени в чл. 347 от НПК и в контекста на съдържащите се в протеста доводи и евентуално да постанови искания от прокурора съдебен акт. В същото време бланков протест, какъвто е депозираният по настоящето дело /независимо от обема му и преповтарянето дословно на обвинителния акт/, съществено би ограничил правото на подсъдимата на защита в касационната инстанция , тъй като тя не би могла да е наясно срещу какви доводи на прокурора да се защитава.
Въззивният съд не е констатирал това обстоятелство и съдията-докладчик не е упражнил правомощието си по чл. 351 ал.4 от НПК – да върне протеста. Допълнението към него, подадено три дни след самия протест, всъщност уточнява само законовите текстове като касационни основания, но продължава да е бланкетно, изготвено с най-общи изрази, от които не може да се направи извод „в какво се състои твърдяното касационно основание и кои са данните, които го подкрепят”. Като се вземе предвид, че въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционната присъда по отношение несъставомерността по чл. 212 от НК, но е направил извод пи за липса на престъпление по чл. 309 от НК, ролята на подаващия протеста прокурор /и изготвящ допълнение към него/ е била да изложи всички аргументи, поради които изразява несъгласие с мотивацията на въззивната присъда, а не да посочва от кои доказателства се подкрепя обвинението /което между впрочем е направено още с обвинителния акт/. Твърдението на прокурора, изготвил протеста, че от доказателствата се установява, че документът, който е инкриминиран, е неистински, сочи на пълно непознаване на мотивите на въззивната присъда, в която съдът подробно е аргументирал изводите си за характера на инкриминирания документ, който в никакъв случай не е неистински, какъвто всъщност никога не е бил квалифициран и с обвинителния акт.
Прокурорът като орган, осъществяващ в наказателния процес функцията по повдигане и поддържане на обвинението, е компетентен орган с юридически познания и следва да мотивира протеста си и да изложи съображения за несъгласие с въззивното решение. Бланкетният протест, какъвто се явява настоящият, въпреки допълнението, не може да определи рамките на касационната проверка, тъй като това би означавало касационният съд да предполага аргументите на прокурора и да дава отговор на тях. Това безспорно би поставило под съмнение функцията на съда като арбитър в наказателния процес, който следва да гарантира равенството на страните и средствата за упражняване на техните права.
При тази процесуална негодност на протеста и допълнението към него да предизвикат касационна проверка, такава не може да бъде адекватно извършена от настоящия съд. Поради това протестът би следвало да се остави без разглеждане.
Касационната инстанция след извършена проверка на съдопроизводствените действия на въззивния съд и на постановената вследствие на това въззивна оправдателна присъда, намира, че при постановяването на съдебния акт е допуснато нарушение на процесуалните правила, което не е съществено и не налага връщането на делото за ново разглеждане. Поради това протестът следва да бъде разгледан с оглед възможността ВКС да отстрани това нарушение. Въззивният съд е упражнил правомощието си по чл. 336 ал.1 т.3 от НПК, което му дава възможност да „оправдае подсъдим, осъден от първоинстанционния съд”. Като цяло мотивите на присъдата му са подчинени на убеждението, че подс. К. не само не е осъществила инкриминираното с обвинителния акт престъпление по чл. 212 ал.2 пр.1 вр. ал.1 вр. чл. 18 ал.1 от НК /за което е била оправдана от районния съд/, но не е налице и престъплението, за което първата инстанция я е признала за виновна – това по чл. 309 ал.1 от НК. Именно последното престъпление, за което е налице осъждане, е определяло и възможността за упражняване на правомощието за постановяване на нова присъда от въззивния съд. Съдържанието обаче на постановената присъда от състава на СГС не съдържа произнасяне по тази правна квалификация, а само по престъплението по чл. 212 от НК. Това вероятно се дължи на факта, че диспозитивът на присъдата на СРС в тази му част е непълен от гледна точка на съставомерните признаци на това престъпление, както и поради правилно обсъденото от въззивния съд в мотивите му противоречие, дължащо се на смесването на понятията за „неистински документ” и „документ с невярно съдържание”. С диспозитива на присъдата си всъщност въззивният съд е отстранил тази непълнота, като е оправдал подсъдимата по обвинението, което е повдигнато срещу нея с обвинителния акт /което е било и единственото, по което първоинстанционният съд е имал право да се произнася с оглед дадената квалификация на документа като такъв „с невярна съдържание”/, което е процесуално издържано, и по този начин е отстранил допуснатото нарушение от първоинстанционния съд. Пропуснал е обаче с въззивната си присъда да се произнесе с изричен диспозитив относно престъплението по чл. 309 ал.1 от НК, което е предопределяло и характера на въззивния съдебен акт-присъда, доколкото коригирането на първоинстанционната присъда е могло да стане и с решение. Този недостатък обаче не налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като не се касае за съществено процесуално нарушение. Волята на съда е пределно ясна с оглед подробните, прецизни и законосъобразни мотиви, които е изложил въззивният съдебен състав. Поради това нарушението – липсата на оправдателен диспозитив за престъплението по чл. 309 ал.1 от НК, може и следва да бъде отстранено от касационната инстанция.
ВКС констатира, че материалният закон е бил приложен правилно от състава на СГС към фактите, установени от първата инстанция. За да оправдае подс. К. по обвинението за престъпление по чл. 309 ал.1 от НК, въззивният съд обосновано е приел, че е налице изначална несъставомерност на деянието, осъществено от нея. Напълно верни и съответни на закона са изводите на въззивния съд за липса на характеристиката на документа – молба за потребителски кредит - като „неистински”. В чл. 93 т.6 от НК се съдържа дефиниция на понятието „неистински документ”. Това му качество се свързва винаги с неговия автор, а не с неговото съдържание. Истински е документ, който е съставен, произхожда, негов автор е лицето, което е посочено в самия документ като негов издател. Затова, след като в молбата за отпускане на потребителски кредит е вписано името на А. К. З., който се е подписал на тази молба и я е подал в Българска пощенска банка с искане за отпускане на кредит, не е налице престъпно създаване на неистински документ, тъй като няма каквато и да е заблуда в това, че авторът на волеизявлението в документа е именно св. З.. Очевидно и прокурорът, и първоинстанционният съд не са направили разграничение между авторството на документа и неговото техническо изпълнение/написване/. Защитима от наказателния закон е противоправната подмяна на авторството на документа – придаването му на вид, че произхожда от вписания в него автор, а всъщност да не съдържа негово волеизявление, отразено в писмения акт. Техническото изпълнение на документа, като попълване на формуляр, написване на молба от името на определено лице, не представляват престъпно създаване на неистински документ, когато те вярно отразяват действителната воля на реално съществуващо лице, което иска да направи съответното волеизявление. В случая подс. К. на практика технически е попълнила формуляр, предоставен от банката, което е направила вместо св. З. с цел негово улеснение и поради незнание как да направи това, но няма спор, че именно св. З. е кредитоискателят, че волеизявлението му относно искането за отпускане на кредит е негово и че той е щял да получи сумата по него. Следователно молбата за потребителски кредит като документ не отговаря на критерия за неистинност.
Друг е въпросът, че инкриминираният документ може да бъде в една своя част – раздел „месторабота” – документ с невярно съдържание, доколкото е налице попълване с данни, които не отговарят на обективната действителност. В тази му част св. З. /като автор на молбата/ е следвало да удостовери факти с правно значение – месторабота, длъжност, трудов стаж. Той е трябвало да отрази истината, доколкото тези факти са били определящи за това дали кредитът ще бъде отпуснат или не. Той като автор /с техническото съдействие на подс. К./ е отразил неистина – неверни факти, тъй като обективно не е работил, не е заемал посочената длъжност и не е имал вписания трудов стаж. Отразяването на неистина в документа от гледна точка на съдържанието му не прави документа „неистински”, а такъв с невярно съдържание, щом като авторът му е действително посоченият в него. Създаването на частен „документ с невярно съдържание” обаче не е съставомерно по чл. 309. То би могло да бъде престъпление по чл. 313 ал.3 от НК, но само при кумулативното наличие на останалите съставомерни признаци на това деяние, които в случая също не са били налице, единият от които е „употребата” на документа като доказателство за отразените в него обстоятелства.
Престъплението по чл. 309 ал.1 от НК / както и това по чл. 313 ал.3 от НК/ е двуактно и за осъществяването му е необходимо освен съставянето на съответния документ, посочен в диспозицията на правната норма, и употребата му пред съответния компетентен орган /в случая Българска пощенска банка/. Употребата трябва да е с цел да се докаже съществуването или не на едно право, задължение или някое правно отношение, или че те са изменени. В случая е вярно приетото от въззивния съд, че с молбата, подадена и подписана от свидетеля З., е поставено началото на административната процедура по разрешаване или не на кредит, поискан от него. Също така е вярно, че молбата не е била употребена от подс. К., тъй като не тя я е подала да банката, а самият кредитоискател. Фактът, че тя го е придружавала в това му действие, не запълва изпълнителното деяние „употреба” на документа, чието качество на документ с невярно съдържание, тя е съзнавала. Документът е употребен от неговия издател – св. З., който би бил и страна по бъдещото правоотношение по договора за заем, ако такъв би бил отпуснат, а не от техническия му изпълнител – подс. К.. Поради това е налице липса и на втория елемент от двуактното престъпление.
С оглед на тези съображения ВКС намери, че въззивният съд е приложил правилно нормата на чл. 309 ал.1 от НК, с което не е допуснал нарушение на материалния закон. Липсва касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Не е налице и касационно основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, което да налага отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Допуснатото несъществено процесуално нарушение – липса на изричен оправдателен диспозитив при наличие на ясно демонстрирана воля за оправдаване на подсъдимата и за престъплението по чл. 309 ал.1 от НК, може и следва да се отстрани от ВКС чрез изменение на въззивната присъда и допълването й чрез оправдаването на подсъдимата и по тази квалификация.
Водим от изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.1 и т.2 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ въззивна присъда от 19.03.2012 г., постановена от Софийски градски съд по ВНОХД № 1197/2012 г., като ОПРАВДАВА подс. С. Г. Д. - К. и по обвинението за престъпление по чл. 309 ал.1 от НК – за това, че на 31.10.2005 г. в гр.София съставила неистински частен документ – „молба за потребителски кредит” до БПБ от името на А. К. З. и го употребила пред БПБ, за да докаже съществуването на трудово правоотношение между НСИ и А. К. З..
ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |