Р Е Ш Е Н И Е № 92 София, 11 юли 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ БОНКА ЯНКОВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 576/2019 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, подадена от защитника на подсъдимия М. М. К., срещу въззивна присъда № 46/31.10.2018 г., постановена по ВНОХД № 1261/2017 г. от Окръжен съд – Стара Загора. В касационната жалба и допълнението към нея се навеждат доводи за незаконосъобразност на въззивната присъда. Претендира се, че съдебният акт е постановен при допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в това, че със „заличаването” на свидетеля Г. Ц. от списъка за призоваване са останали неизяснени обстоятелства, имащи значение за установяване субективната страна на престъплението измама. Подобни аргументи се изнасят и по отношение на свидетеля М. К.. В тази връзка се претендира нарушение на правото на защита на подсъдимия и неизпълнение на възложените от чл. 107 от НПК задължения по събиране и проверка на доказателствата. В писмената защита, представена в съдебното заседание, доводите се доразвиват. Изтъкват се аргументи за незадълбочен доказателствен анализ, до липса на такъв, като изводите на съда се считат за неподкрепени от доказателствата по делото. Посочено е още, че вследствие на допуснатите процесуални нарушения обжалваната присъда е постановена при наличието на предположения. Отправените искания са за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция подсъдимият К. и неговата защита поддържат жалбата. Гражданският ищец „Г. М. Т.” ЕООД, редовно уведомен чрез управителя Я. Г., не изпраща представител. Постъпила е писмена молба от повереника, с която уведомява съда за своята невъзможност да се яви в съдебното заседание, но не възразява да се даде ход на делото в негово отсъствие. Излагат се и съображения за законосъобразност на въззивната присъда. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: І. С присъда № 21/28.09.2017 г., постановена по НОХД № 82/2016 г. от Районен съд - Раднево, подсъдимият К. е бил признат за невинен и оправдан на основание чл. 304 от НПК по повдигнатото му обвинение по чл. 210, ал.1, т. 3 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК. Със същата присъда искът, предявен от „Г. М. Т.” ЕООД за имуществени вреди в размер на 56 173,40 лева, е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С атакувания съдебен акт, постановен по протест на прокурора, тази присъда е била отменена на основание чл. 336, ал.1, т.2 от НПК и вместо нея е постановено : подсъдимият М. М. К. е признат за виновен в това, че на неустановена дата в началото на м. март 2015 г., в [населено място], в качеството си на пълномощник на „Р.- Д.” ЕООД, с цел да набави за „Р.- Р.” ЕАД имотна облага възбудил у В. К. заблуждение, че представляваното от него дружество е собственик на вагони с конкретно посочени номера и с договор от 16.03.2015 г., сключен между „Р.-Д.” и „А.” ЕООД, представлявано от В. В., прехвърлил правото на собственост на вагоните на последното дружество, вместо изпълнение на задължението на „Р.- Р.” ЕАД към „А.” ЕООД, с което в [населено място] причинил на „Г. М. Т.” ЕООД имотна вреда в големи размери – 47 600 лева, поради което и на основание чл. 210, ал.1, т. 3 и т. 5 във вр. с чл. 209 във вр. с чл. 54 от НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. С присъдата подсъдимият К. е осъден да заплати на гражданския ищец „Г. М. Т.” ЕООД сумата от 47 600 лева, представляваща обезщетение за претърпените от дружеството имуществени вреди, като искът до пълния предявен размер е отхвърлен. ІІ.Жалбата е основателна, макар и не по всичко изложено в нея. Касационната инстанция намира за необходимо да посочи, че в сезиращите документи се съдържат и доводи, с които по същество се релевира необоснованост на проверявания съдебен акт, която както е известно не е сред касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК, поради което и не подлежат на обсъждане. Въззивният съд е приел, че са налице условията да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК, да отмени първоинстанционната присъда и да постанови нова, като осъди оправдания подсъдим К.. Атакуваният пред касационната инстанция съдебен акт не съответства на стандарта на чл. 305, ал. 3 от НПК, приложим по силата на чл. 339, ал.3 от НПК. Въззивната съдебна инстанция, като такава по фактите, може да направи нов доказателствен анализ само на доказателствата, събрани от първостепенния съд. Възможно е и осъдителната въззивна присъда да е резултат от новосъбрани доказателства. Във всички случаи обаче е абсолютно необходимо втората инстанция да направи своите изводи върху цялостната доказателствена съвкупност, като не допуска игнориране на доказателства. Прегледът на материалите по делото не дават основание за извод, че съдът е извършил проверка на всички доказателствени източници и задълбочен доказателствен анализ. Частичното пресъздаване на съдържанието на свидетелските показания (К., В., Н.) не би могло да се приеме като изискуемия се анализ и оценка за тяхната достоверност, относимост и достатъчност, които законът очертава като задължение на съда във връзка със съдържанието на съдебния акт. Като съществен порок в доказателствената дейност на въззивния съд следва да се отбележи отказът му да събере всички възможни и допустими доказателства и доказателствени средства. По собствена инициатива, която законът допуска, на 03.04.2018 г. съдът, след като е отменил определението от 24.01.2018 г., с което е даден ход на пренията по делото, е счел за необходимо да проведе съдебно следствие, в рамките на което да проведе повторен разпит на свидетелите В. К., В. В. и Г. Н.. Защитата на подсъдимия е направила искане за разпит на свидетеля Г. Ц. (управител на „Р.-Д.” ЕООД, чийто пълномощник е бил подсъдимия), който поради неоткриването му не е разпитан пред първата инстанция. Въззивният съд е приел искането за основателно и е допуснал разпит на посочения свидетел. Усилията за призоваването му обаче и пред тази инстанция са останали неуспешни, поради което съдът също го „заличил” от списъка за призоваване. Свидетеля Ц. е бил разпитван в хода на досъдебното производство. Както е известно съдът има правомощие да приобщава доказателствените материали от предходната процесуална фаза, в случаите, изрично уредени в закона. Всички доказателства (средства за тяхното установяване), независимо в коя фаза на процеса са събрани, подлежат на проверка и оценка от решаващия орган и това произтича от принципните норми на чл. 13 и чл. 107 от НПК. Съдът не само може, но и е длъжен да приложи предвидените в закона процесуални техники за приобщаване на показанията на свидетел, дадени в хода на досъдебното производство, при регламентираните предпоставки на чл. 281 от НПК. В конкретния случай въззивният съд не е направил и опит да приобщи показанията, депозирани от свидетеля Ц. в разпита му от 10.06.2015 г. (по чл. 281, ал. 5 във вр. с ал.1, т. 4 от НПК при съобразяване становището на страните), нито е формирал извод относно процесуална недопустимост за прилагане на посочената процедура. Така всъщност е лишил от възможност подсъдимият евентуално да обоснове защитната си теза. Съвсем отделен е въпросът за достоверност, надеждност и достатъчност на доказателствата, изводими от показанията, да обосноват един или друг фактически извод. Идентичен процесуален недостатък се наблюдава и по отношение на показанията на свидетеля Н.. Същият е разпитан в хода на въззивната процедура, но показанията му са лаконични и не съдържат в пълнота цялата информация, която е споделил в разпита си в досъдебното производство, проведен на 17. 09.2015 г. Независимо, че в производството в съдебната му фаза не са били приобщени тези показания въззивният съд е следвало да прояви процесуална активност. Това се е налагало и поради обстоятелството, че между показанията от досъдебното производство и тези, депозирани пред двете съдебни инстанции има известни противоречия относно това кой го е убедил, че процесните вагони са собственост на дружеството, разпоредил да подпише коментираната от съда молба и прочие. Противоречие в показанията на свидетел могат да се констатират служебно от съда или по искане на страните, но отстраняването им е задължение на съда. Въззивната инстанция не е посочила доказателствената обезпеченост на извода си, че подсъдимият е имал пълен достъп до счетоводството на дружеството и е бил наясно, че вагоните не са били част от неговите материални активи. Позоваването на показанията на свидетелката М. П. Д. – главен счетоводител на „Р. – Р.” ЕАД не е достатъчно, за да се направи такъв извод, най-малкото защото подсъдимият не е бил пълномощник на това дружество, а на управителя на „Р. – Д.” ЕООД. Без коментар е оставена оборотната ведомост на „Р. – Д.” ЕООД (л. 99 от делото), представена от защитата във въззивното следствие. Доколко съдържащата се там информация подкрепя защитната теза, е само едната страна на въпроса. В съдържанието на съдебния акт е следвало да залегнат съображения в тази връзка с оглед приетото за безспорно установено обстоятелство, че подсъдимият е имал достъп до счетоводството на дружеството. В този смисъл възраженията на защитата не са лишени от основание. Защитата акцентира и върху непроведен разпит на свидетеля М. К., за който е настоявала пред първата инстанция, но искането е отхвърлено при съображения за установеност на обстоятелството по продажбата на процесните вагони от него на „Г. М. Т.” ЕООД (виж, с.з., проведено на 28.09.2017 г.) Вярно е, че искане за разпит на този свидетел не е правен пред въззивната инстанция, но именно съобщената от него информация на досъдебното производство е залегнала във фактологията по делото относно произхода, собствеността, дейностите по изваждането на процесните вагони от района на завода и прочие. На следващо място, въззивният съд няколкократно е споменал, че сключването на договора е само начин за постигане на основната цел на дееца, свързана с имуществена облага. Като се остави настрана възприетото в мотивите за довършеност на престъплението-„ с извършване на имущественото разпореждане, респективно реализиране на имотната облага от извършителя”, което очевидно очертава различие, съдът изобщо не е аргументирал дали сключването на договора между „Р. –Д.” ЕООД и „А.” ЕООД е инкриминиран като способ на измамата. Въздържал се е да обоснове обективните и субективни характеристики на този престъпен състав при приетите факти. Накрая, след като е оправдал подсъдимия, първостепенният съд е отхвърлил предявения от „Г. М. Т.” ЕООД иск за имуществени вреди в размер на 56 173, 40 лева. Гражданският ищец не е атакувал съдебният акт в тази му част. Това не е сторено и от прокурора с въззивния протест, макар да има такава процесуална възможност по силата на чл. 318, ал. 2 от НПК. Окръжният съд не е извел съображения за процесуалната възможност да се произнесе по същество и по отношение на гражданската част на присъдата, след като отхвърлянето на иска за имуществени вреди не е обжалвано от гражданския ищец. За изчерпателност на проверката следва да се спомене и това, че причинената имотна вреда в обвинителния акт е в размер на 28 086, 70 лева, преди изменението на обвинението по реда на чл. 287 от НПК, а след него в размер на 47 600 лева. Първостепенният съд е приел за разглеждане иск в размер на 56 173,70 лева, представляваща всъщност цената на закупените от „Г. М. Т.” ЕООД вагони – виж съдържанието на исковата молба. Обобщено, настоящият съдебен състав намира, че вътрешното убеждение на въззивния съд е изградено в нарушение на процесуалните правила, визирани в НПК. Вмененият от закона анализ на доказателствените източници е схематичен до липса на такъв и затова постановеният съдебен акт се отклонява по съдържанието си от изискванията, заложени в разпоредбата на чл. 339, ал.3 във вр. с чл. 305 от НПК. Това налага отмяна на въззивната присъда и ново разглеждане на делото от окръжния съд за отстраняване на констатираните недостатъци, при необходимост и чрез провеждане на допълнително съдебно следствие. При повторната въззивна процедура следва да да се формират безпротиворечиви фактически изводи, в рамките на които да се прецени приложимия материален закон и да се изготви прецизен съдебен акт, съдържащ отговор на доводите на страните, включително и тези, поддържани пред тази инстанция. С оглед на горните съображения и на основание чл.354, ал.3, т. 2, във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 46 от 31.10.2018 г., постановена по ВНОХД № 1261/2017 г. от Окръжен съд – Стара Загора. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.