Р Е Ш Е Н И Е № 108 гр. София, 04.09.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми март през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 201 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитниците на подсъдимия Н. И. – адв. Г. М. и адв. А. А. срещу решение № 313 от 21.12.2016г. на състав на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 223/2016г. В жалбата са изложени аргументи с претенция да обосновават касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК. Направени са алтернативни искания: за оневиняване на подсъдимия; за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, съчетано с цялостно отхвърляне на предявения граждански иск или за намаляване на наложеното наказание и на изпитателния срок, за който е отложено изпълнението му. В съдебното заседание пред настоящия състав на ВКС адв. М. поддържа касационната жалба, изложените в нея аргументи и направените искания. Подсъдимият И., редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание. Гражданският ищец – министерството на финансите, редовно уведомен за датата и часа на заседанието, не изпраща представител. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява становище за основателност на жалбата в частта, третираща проблема със съдебното произнасяне по предявения граждански иск. В останалата й част оценява жалбата като неоснователна. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в рамките, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда № 31 от 04.07.2016г., постановена по НОХД № 610/2015 г., състав на Плевенския окръжен съд е признал подсъдимия Н. И. И. за виновен в това, че в периода 11.05.2012 г. – 12.07.2012 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, опосредствано чрез М. М. В. избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 177 512,02 лв., като потвърдил неистина в справки декларации по чл. 125, ал. 1 ЗДДС (конкретно посочени) и използвал документи с невярно съдържание (дневници за покупките на [фирма] за данъчните периоди: 01.04.2012 г. – 30.04.2012г.; 01.05.2012 г. – 31.05.2012г. и 01.06.2012г. – 30.06.2012г. и 28 бр. фактури, издадени от [фирма]-гр. София /конкретно посочени/ и 13бр. фактури /конкретно посочени/, издадени от [фирма]), като приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на осн. чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за това да е извършил деянията лично. На осн. чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила. С тази присъда и на осн. чл. 45 ЗЗД подс. И. е осъден да заплати в полза на държавата, представлявана от министъра на финансите, обезщетение в размер на 177 512,02лв. С оглед изхода на делото в тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените разноски и държавна такса върху размера на уважения граждански иск. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена изцяло. Жалбата срещу това решение е частично основателна. Неудачно касаторът е формулирал недоволството си от въззивното решение, позовавайки се на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, тъй като в касационното производство проверката за правилното приложение на материалния закон е възможна само в рамките на приетите от въззивния съд фактически положения. А в случая именно с тях той не е съгласен, противопоставяйки се на съдебните изводи за фиктивен характер на инкриминираните сделки и за невярност на съдържанието на съпътстващите ги фактури и приемо-предавателни протоколи. Всъщност, в основната си част жалбата е срещу извършената от въззивния съд оценка на доказателствата и отказът на този съд да признае достоверност на обясненията на подсъдимия, като се настоява, че те са подкрепени от показанията на А. А., Цв. Д., М. В., М. К. и Н. З., както и от представените във въззивното производство документи (фотокопия от международни товарителници и фактури). Тези възражения не третират проблем, по който е възможна касационна проверка, а практически от настоящата инстанция се иска друга оценка на доказателствата и приемане на нови фактически положения. Претенцията не е съобразена с особеностите на касационния контрол, който не обхваща фактическата необоснованост. Ето защо не създава предпоставки за касационна проверка споделеното в жалбата мнение, че според доказателствата процесните сделки между [фирма] – от една страна и всяко от дружествата [фирма] и [фирма] – от друга страна „са напълно реални” и че съдилищата неправилно са приели, че съпътстващите ги документи (фактури и приемо-предаватерни протоколи) са такива с невярно съдържание. Не съставлява нарушение на закона и още по-малко на материалния закон това, че при противоречие в доказателствата въззивният съд (подобно на съда от първа инстанция) е преценил като съответстващи на истината онези, които противостоят на поддържаната от подсъдимия оправдателна версия за събитията. В НПК не се съдържат забрани за постановяване на осъдителен акт, когато отделни доказателствени източници са с противоположна насоченост. Щом са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14, ал. 1 НПК, на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК и убеждението на съда по фактите е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, лишено от основания е възражението, че възприемането на обвинителната теза е в отклонение от процесуалния регламент. Такъв именно е настоящият случай. Оценката, която е дал въззивният съд на гласните доказателства, следва строго очертания от процесуалните норми и от правилата на логиката път. Няма недостатъци в правилността и последователността на разсъжденията на този съд, които да компрометират формулирания от него познавателен резултат. Няма игнориране на доказателства, няма неоправдано фаворизиране на едни за сметка на други от доказателствените източници, няма и превратно възприемане на съдържанието на доказателства и доказателствени източници. Изводите относно обстоятелствата, при които е осъществено всяко от инкриминираните деяния са основани точен и прецизен прочит, както на писмените доказателства, така и на показанията на свидетелите и експертните заключения. Не са подминати и обясненията на подсъдимия, както и показанията на посочените в жалбата свидетели. Закономерно съдебната оценка на третираните в жалбата доказателствени източници е различна от предложената от защитата, доколкото е основана на критерии от извънсубективно естество и е дадена в рамките на цялостния процес по установяване на истината. Целенасоченото опорочаване от страна на подсъдимия на задължението на управлявания и представляван от него търговец - [фирма] като данъчно задължено лице да води вярна счетоводна отчетност, съдилищата са приели не произволно, а базирайки се на резултатите от една разумна, точна, обективна и балансирана преценка на информацията, съдържаща се в писмените и гласните доказателства, в заключенията на почерковата, съдебно-икономическата, строително-техническите експертизи. Съобразени са красноречиви факти, като времето на регистриране на дружествата „К.“ и „Г. и времето на откриване на банковите им сметки спрямо времето на сключване на договорите с [фирма], ангажирането на множество пълномощници за всяко от тях, при това в лицето на едни и същи хора, които са получавали неограничен кръг правомощия по силата на съответните пълномощни, но дейността им е била сведена единствено до теглене на сумите, превеждани от [фирма] по сметките на тези дружества в деня на самите преводи. Съобразени са спецификите на обстоятелствата, при които подсъдимият е сключил договорите за по няколкостотин хиляди лева с „К.“ и „Г.“ – дружества без собствено място в системата на фирмената структура на съответния стоков пазар, нямащи изграден не само делови авторитет, но и каквато и да е известност (което важи и по отношение на техните собственици). Тези специфики, разгледани в контекста на особеностите на самия технологичен цикъл на сключването на подобни мащабни сделки, предполагащ предварителен избор на пазар, на контрахенти и т.н. правилно са ориентирали съдебната преценка за симулативен характер на договорите. Съобразени са липсата на ясен източник на финансиране на двете посочени дружества – „К.“ и Г.“, както и фактът, че инкриминарините по делото фактури, макар и включени в дневниците им за продажби, не са съпътствани от документи, доказващи заприходяване и съответно изписване на договорените с [фирма] стоки; липсата на наети или собствени дълготрайни материални активи на тези дружества; липсата на техническа и кадрова обезпеченост за развиването на мащабна търговска дейност, като договорената с „Т.-НИ“; липсата на представени от тях договори с доставчици на фактурираните стоки; невъзможността да бъдат установени тези търговци на адресите, на които са регистрирани или на друго, установимо място. Съобразени са криминалните обстоятелства, при които регистрираният като управител на [фирма] П. В. се е сдобил с това качество и категоричният му отказ да е извършвал търговска дейност с това дружество. Съобразени са резултатите от почерковите експертизи на подписите в договорите за доставка, както и в инкриминираните фактури за „съставил“. С оглед на всичко това не е произволен нито извода, че съконтрахентите на [фирма] по процесните сделки са съществували само документално, но не и като реални търговски субекти, развиващи реална стопанска или друга законосъобразна приходоносна дейност, нито изводът, че в инкриминираните фактури са вписани неверни обстоятелства за извършени от [фирма] и от [фирма] доставки в полза на [фирма]. Изводът, че е бил налице недействителен стоков поток, имащ само документално изражениес основание е останал непроменен и след приемането на представените във въззивното производство от подсъдимия и защитата му фотокопия от международни товарителници и фактури. В депозираната жалба касаторът е придал на международната товарителница значение, каквото тя няма – на непререкаемо доказателство за сключения превозен договор и за неговото изпълнение. Всъщност, съгласно чл. 9 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, товарителницата удостоверява до доказване на противното условията на договора и получаването на стоката. А в случая от страна на обвинението е успешно доказано, че дружествата „К.” и „Г.” са имали фиктивен характер, а издадените от тяхно име фактури, инкриминирани по делото, са предназначени единствено за манипулиране на данните, ползвани за установяване на данъчните задължения за съответните данъчни периоди на [фирма]. Впечатляващо по отношение на коментираните товарителници е това, че като получатели по тях са посочени съответно [фирма] и [фирма]. Това са лицата, които би следвало да получат екземпляр от товарителницата според Конвенцията за договора за международния автомобилен превоз на стоки. [фирма] не е страна по евентуалния договор за превоз. Отношенията му с „К.” и „Г.” по предаване, съотв. по приемане на стоките би следвало да са уредени документално с други документи, но не и с международните товарителници, както не и с фактурите по сделките между „П. С.”-Румъния и всяко от дружествата „К.” и Г.”. Самото наличие на товарителниците, както и на посочените фактури, при това в оригинал (съгл. заверката на представените фотокопия) у подсъдимия идва да покаже, че тези документи са съставени самоцелно. Въззивният съд не е нарушил правилата на формалната и аргументативната логика, ползвайки при това положение като част от информационната база за изводите си по съществото на делото отговорът от НАП за липса на регистрирани в информационната система VIES данни за извършени от PELA S. S.R.L. доставки към [фирма] и [фирма] в периода от 01.11.2012г. до 31.12.2012г. От друга страна, във всяка от инкриминираните фактури като дата на данъчното събитие е посочена датата, на която е съставена фактурата (различни дати през месеците април, май и юни), като е отразено изрично получаване (на стоката) от Н. И.. Няма отразяване да е извършено авансово плащане по съответния договор при съставянето на всяка от тях. Като основание за паричните преводи по сметките на „К.” и „Г.” също не е посочено, че се касае за авансово плащане по договор, , а като основание за всяко плащане е посочено „по фактура № ...” Този факт не съответства на претенцията за осъществяване на доставките през м. ноември 2012 г. чрез румънска фирма. Налице са и необясними по друг начин, извън инкриминираните събития, различия с счетоводното отразяване на „доставките” по тези фактури. В едни и същи счетоводни регистри, извлечения от които са представени от подсъдимия в различни периоди от процесуалния ход на делото, сделките не са отразявани еднакво, а в един вариант фигурират осчетоводени по дебита на счетоводна сметка 301-2, а в друг вариант на същия регистър са отнесени по счетоводна сметка 302-6. Не е допуснато процесуално нарушение с отказа на въззивния съд да назначи допълнителна строително-техническа експертиза. Този отказ би бил ограничаващ правните възможности на подсъдимия за защита, ако е довел до неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси. Експертизата е значима не сама за себе си, а от гледище на способността й да подпомогне процесът на формиране на извод в една или в друга насока, да разкрие логически връзки между фактите и съпътстващите ги обстоятелствата, които без нея не биха били формирани, но произтичат от тези факти и обстоятелства и които са релевантни по делото. В случая въззивният съд е изложил ясни и убедителни мотиви, основани на материалите по делото, за да отхвърли искането за поредна допълнителна строително-техническа експертиза. Замяната на част от имота в [населено място] е документално потвърдена. Но наред с този факт, вероятно и множество други са съпътствали битието на [фирма]. Това не означава, че съдът в рамките на конкретното наказателно производство, строго лимитирано по предметен обхват от чл. 102 НПК, трябва да подложи на изследване всички събития и факти от съществуването на това дружество, включително и тези, които не попадат сред обстоятелствата по посочената норма. Ето защо не може да се третира като ограничаващ възможностите на подсъдимия за правна защита отказът на съда да изследва събития, случили се във времеви интервал, следващ с повече от година инкриминираните и без доказателства, че перспективата за упоменатата замяна е съществувала в периода м. април-м. юни 2012 г. и че събитията от този период, инкриминирани по делото, са свързани и с нея. Не създава противоречие и неяснота в съдебната воля фактът, че въззивният съд е възприел като заслужаващи доверие заключенията на основната строително-техническа експертиза, назначена в досъдебното производство и двете допълнителни строително-технически експертизи, назначени при съдебното разглеждане на делото, въпреки различието в изводите им по един и същи въпрос – този за количеството материали, вложени в реконструкцията на базата в [населено място]. Всъщност касае се не за противоречие или за несъгласуваност на експертните изводи, а за разлика в обема на възложените им задачи, предопределила различията в резултата, като назначените в съдебната фаза експертизи са били ориентирани към изследване на вложеното в изграждането на всички части за изпълнение на СМР, в т.ч. и т.нар. „скрити работи”, които не са били обхванати от експертизата, назначена в досъдебното производство. Наред с това, при съдебното разглеждане на делото подсъдимият е подкрепил нуждите на експертното изследване, предоставяйки строителни книжа за обекта – нещо, което е било спестено на вещото лице, изготвило основната строително-техническа експертиза в досъдебното производство. Изводите за размера на дължимия от [фирма] данък добавена стойност, заложени в обвинителния акт не са обусловени от резултатите от изготвената в досъдебното производство строително-техническа експертиза, доколкото прокурорът е приел, че вложените в реновирането на базата в [населено място] материали не са доставени от [фирма] и [фирма] – извод, който първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд обосновано от доказателствата по делото са споделили. Поради това новият резултат, получен вследствие на назначената при съдебното разглеждане на делото допълнителна строително-техническа експертиза не е послужил на съда за редуциране на размера на дължимия от процесното дружество ДДС. Противно на твърденията в касационната жалба, извод за „наличие на реално вложени материали, доставени от „К.” и „Г.” не се съдържа във въззивното решение. Той отсъства и от мотивите към първоинстанционната присъда. Съдилищата са приели като неоспорим факта на извършения ремонт на базата в [населено място], както и това, че началото му е било поставено през есента на 2012г., но не с материали, доставени от „К.” и [фирма], а от други, конкретно посочени в съдебните актове доставчици, като този ремонт е продължил и след 2012г. - до 2014г. С оглед на изложеното липсва нарушение на правото на защита на подсъдимия и в частност правото му да сочи и да иска събиране и проверка на доказателства, поради което не е налице съществено нарушение на процесуалните правила, изискващо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на осн. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Неоснователно е искането за смекчаване на наложеното на подсъдимия наказание. Аргументът, с който това искане е направено не убеждава в своята сериозност. Дейността на съда по определяне на наказанието следва строга логика и правила, на които е подчинена, фиксирани в чл. 54 и сл. НК. Наказанието трябва да е адекватно на обществената опасност на извършеното престъпление и на личността на дееца. Определено в абсолютния минимум, предвиден за престъплението по чл. 255, ал. 3 НК, наложеното на подсъдимия наказание от три години лишаване от свобода не е несправедливо завишено, като се има предвид обема на престъплението, механизма на извършването му, размера на укрития данък, който надвишава с повече от 14 пъти сумата, обосноваваща квалифициращото обстоятелство по чл. 253, ал. 1 НК. Липсата на предходни осъждания е смекчаващ отговорността фактор и като такъв е отчетена от съдилищата. Но няма изключителен характер. Напротив, касае се за нормално, желано, очаквано от всеки гражданин състояние на съдебния му статус. При очевидната липса на изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства коригиране на наложеното му наказание в желаната от него насока е невъзможно. Основателно е възражението срещу потвърждаването на първоинстанционната присъда в частта относно гражданския иск, макар и не поради всички, изложени от касатора аргументи. Липсата на екзактност при формулирането на съдебното произнасяне в тази част на постановената присъда е факт, доколкото е посочено, че присъденото в полза на държавата обезщетение е предназначено да репарира неимуществени вреди, каквито от престъплението по чл. 255 НК не биха могли да настъпят и държавата, като особен субект не би могла да понесе. Касае се за очевидна фактическа грешка. Съгл. чл. 414, ал. 1, т. 1 НПК съдът, който е постановил влязлата в сила присъда е този, който следва да разреши всички затруднения и съмнения, свързани с тълкуването им. Това е важимо по отношение както на наказателната, така и на гражданската част на присъдата. Доколкото в случая се касае очевидна фактическа грешка в гражданската част на присъдата, а в НПК не се съдържат правила, за разрешаването на такъв проблем, в принципен план той би могло да бъде преодолян по реда на чл. 247 ГПК. Това обаче, което е по-важно в случая, е друго. При започването на съдебното производство първостепенният съд е преценил, че предявеният от държавата граждански иск е допустим и го е приел за съвместно разглеждане. В резултат на по-нататъшната процесуална дейност на този съд и активността на страните е установено причиняването на имуществена вреда на държавата от престъплението, предмет на възведеното срещу подсъдимия обвинение и нейния размер. С това обаче въпросът за гражданската отговорност на подсъдимия не е решен докрай. Както е разяснено в ТР № 4/2016г. по т.д. № 4/2015г. на ОСНК на ВКС, претенцията на държавата срещу субекта на престъплението с искане за обезвреда може да бъде предявена и да се разглежда паралелно с претенцията, основана на влезлият в сила ревизионен акт срещу данъчно-задълженото лице, доколкото двете са различни по своите правни характеристики и правни основания, но като се има предвид, че сумата, която се дължи като данъчно задължение, е същата, която се претендира от субекта на престъплението, като и в двата случая тя постъпва в бюджета на държавата. Тези специфики на случая съдилищата не са съобразили, като не са извършили проверка за това дали е влязъл в сила издаденият ревизионен акт, образувано ли е изпълнително производство въз основа на него, евентуално приключило ли е това производство, събрано ли е данъчното задължение и евентуално в какъв размер. Липсата на яснота по тези въпроси създава реални предпоставки за нарушаване на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване. Ето защо въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда следва да бъдат отменени в частта, касаеща се до уважаването на гражданския иск и делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане в тази му част с оглед изясняване на посочените обстоятелства. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 4 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 313 от 21.12.2016г. на състав на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 223/2016г. в частта, с която е потвърдена присъда № 31 от 04.07.2016г. на Плевенския окръжен съд по НОХД № 610/2015г. по отношение на гражданския иск и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в тази част. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.