Р Е Ш Е Н И Е № 143 гр. София, 27 юни 2019 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Т. Комов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 538/2019 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия И. П. М. срещу решение № 67/12.04.2019г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по внохд № 2/2019 година. С атакувания съдебен акт е изцяло потвърдена първоинстанционна присъда № 67/13.09.2018г. по нохд № 1279/2018г., постановена от Окръжен съд- Пловдив. С първоинстанционния съдебен акт подс. И. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 във връзка с чл. 198, ал. 1 във връзка с чл.2 9, ал.1, б. ”а” от НК, като при условията на чл. 58а, ал.1 във връзка с чл.54 от НК е осъден на 5/пет/ години лишаване от свобода при първоначален „строг” режим на изпълнение. С посочената присъда подс. И. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК, като на осн. чл. 373, ал. 2 от НПК във връзка с чл. 58 а, ал.1 във връзка с чл. 54 от НК е осъден на 1/една/ година лишаване от свобода, както и на глоба в размер на 2000 /две хиляди/ лева. На осн. чл. 23, ал.1 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание на подсъдимия в размер на 5/пет/ години лишаване от свобода, като на осн. чл. 23, ал. 3 от НК присъединил към него и наказанието глоба в размер на 2000 /две хиляди/ лева. Съдът зачел на осн. чл. 59, ал. 2 от НК предварителното задържане на подсъдимия, считано от 05.02.2018 година. Произнесъл се по веществените доказателства и разноските по делото. По жалба на защитника на подсъдимия е образувано внохд № 2/2019г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, финализирало с постановяването на съдебния акт - предмет на настоящия касационен контрол. В касационната жалба на защитника на подсъдимия М. се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се моли за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение. Алтернативно се иска намаляване на наложеното наказание. Подробно се развиват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- фактически изводи относно субективното отношение на дееца към извършването на грабежа, основани на предположения; липса на предпоставки за разглеждане на делото по реда на гл.ХХVІІ от НПК, доколкото направеното самопризнание не се подкрепяло от събраните на досъдебното производство доказателства, тъй като доказателствените средства съдържали съществени и неотстранени противоречия; разпознаването на подсъдимия от страна на пострадалия не било сигурен източник на доказателства, тъй като подсъдимият бил разпознат по „структура”, а не било ясно какви са спецификите на тази структура, още повече когато нападателят е бил шапка и деянието е извършено в тъмната част на денонощието и при липса на осветеност. Изтъкват се съображения, че наложеното наказание за престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК е явно несправедливо и несъответно на отчетените от инстанциите смекчаващи отговорността обстоятелства, които според защитата са многобройни и обуславят приложението на чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В жалбата липсват съображения относно законосъобразността на атакувания съдебен акт, в частта му относно осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят М. се явява, редовно призован. Жалбата се поддържа от защитника му, който развива съображенията си в съдебно заседание, като поставя акцент на основното си оплакване относно справедливостта на наложеното наказание. Представителят на ВКП моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Касационната жалба е насочена към проверка на съдебен акт по чл. 346, т.1 НПК - решение на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдена първоинстанционна присъда с налагане на наказание „лишаване от свобода” на дееца. Депозирана е в законоустановения 15-дневен срок от връчване на съобщението за изготвяне на въззивното решение и е допустима. Преди всичко следва да се очертаят пределите на касационната проверка. Видно от съдържанието на касационната жалба предмет на обжалване е частта на съдебния акт, с която подсъдимият М. е осъден и признат за виновен в извършване на престъпление по чл.199, ал. 1, т.4 от НК и му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 5/пет/ години. Поради липса на оплаквания за наличието на касационни основания в частта на съдебния акт относно осъждането на подсъдимия за престъпление по чл.354, ал.3 от НК, и с оглед разпоредбата на чл.347, ал.1 от НПК, касационната инстанция не разполага с правомощия да извършва проверка в неатакуваната от касационния жалбоподател част на въззивния съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата срещу осъждането на подсъдимия за престъпление по чл.199, ал.1, т. 4 от НК, е неоснователна по следните съображения: Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, в частност такива, допуснати при извеждане на правно - значимата фактология, не се споделят. Те не намират обективна опора в доказателствения материал по делото. Производството пред окръжния съд е протекло по реда на гл. ХХVІІ от НПК, след като подсъдимият, на основание чл. 371, т. 2 от НПК е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Липсват обективни находки по делото, от които да се заключи, че направеното от подсъдимия самопризнание не е валидно или, че е резултат от натиск или манипулации. Напротив - подсъдимият лично и чрез служебният защитник е изразил волята си в съдебно заседание пред първоинстанционния съд на 13.09.2018г. за провеждане на съкратено съдебно следствие, отказвайки се от събиране на доказателства. Независимо от това, както първоинстанционния съд, така и въззивният са изтъкнали сериозни аргументи във връзка с оценката и анализа на доказателствените източници и с основание са заключили, че авторството на деянието е извън всякакво съмнение, тъй като направеното самопризнание на подсъдимия се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. На следващо място, съдът се е спрял на установените на база признанието на подсъдимия факти, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, направил е заключение, че предпоставките за прилагане на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК са били налице, след което е обосновал правните си изводи относно обективната и субективна съставомерност на деянието. Изложил е съображенията защо намира наложеното на подсъдимия наказание за справедливо, дал е отговор на направените от подсъдимия и защитникът му възражения, като е посочил и причините, поради които ги е преценил като неоснователни. Оспорването на приетите факти, и в частност оплакването за недоказаност на авторството на деянието, поради наличие на съществени противоречия в доказателствения материал, не държи сметка нито за обстоятелството, че необосноваността не е самостоятелно касационно основание, нито за процесуалния ред, по който съдебното производство е протекло пред първата инстанция - гл. 27 от НПК. Известно е, че допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт, а направеното от него изявление по чл. 371, т. 2 от НПК/ за цялостно признаване на фактите по обвинителния акт/ е недопустимо да бъде оттеглено след обявяване на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК. В настоящия случай решението за провеждане на предварително изслушване е взето по искане на защитника на подсъдимия и на самия подсъдим в съдебно заседание от 13.09.2018г. (л. 62 от нохд № 1279/2018г.), като на подсъдимия са били разяснени правата му по чл. 371 от НПК, както и последиците от разглеждането на делото по реда на съкратеното съдебно следствие. Подсъдимият ясно е заявил, че е запознат с процедурата и че признава изцяло фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като е дал съгласие да не събират доказателства относно тези факти. Решаващият съд намерил, че направеното от подсъдимия признание на фактите се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, след което обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва направеното от подсъдимия самопризнание, без да събира доказателства относно фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. При това процесуално поведение на подсъдимия и защитника му, надлежно отразено в съдебния протокол, липсват каквито и да било обективни данни, от които да се заключи, че подсъдимият не е бил наясно с развилата се процедура и нейните последици. Друг е въпросът, че още в ТР № 1/2009г. на ВКС е изведено принципното положение, че разпоредбата на чл. 372, ал. 4 НПК не изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието, а е достатъчно от тяхната съвкупност по несъмнен начин да се установяват фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимото лице. В конкретния случай, преценката на първоинстанционния съд, утвърдена и от въззивния съд, за пристъпване на разглеждане на делото по реда на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, е правилна. По делото са налице достатъчно доказателства, които недвусмислено разкриват очертаната в обстоятелствената част на обвинителния акт фактология, призната от подсъдимия, установена чрез показанията на пострадалия Ч., св. А., св. Б., св. П., св. Д., протоколи за разпознаване (л. 34, 35 и л.128 от ДП и фотоалбуми към тях), заключението на съдебно-стоковата експертиза, доклад за проверени лица и превозни средства( л.138 от ДП). Твърдението на защитата, че фактическите констатации относно авторството на деянието се основават на противоречива информация от свидетелите очевидци, които не са разполагали с обективна възможност да възприемат лицето на подсъдимия, не намира подкрепа в действителното съдържание на доказателствените източници. Първо, подсъдимият с категоричност е разпознат от св. Ч., св. А. и св. Б., като е изпълнено изискването за провеждането на предварителен разпит, в който те да посочат спецификите, по които могат да посочат извършителя. Второ, св. Ч. е разпознал подсъдимия не само по „структурата”, както твърди защитата, но и по „визия”. Трето, правилно инстанциите по същество са се доверили на обсъжданите протоколи за разпознаване, доколкото същите отговарят на изискванията на чл. 169 - чл.171 от НПК, а съгласно чл. 131 от НПК протоколите, съставени при условията и по реда, предвиден в процесуалния закон, са доказателствени средства за извършване на съответните действия, за реда по който са извършени и за събраните доказателства. На следващо място твърдението за нарушение на материалния закон е декларативно посочено и в негова подкрепа не са изтъкнати конкретни доводи. Поради това единствено следва да се маркира, че при правилно установените факти съдилищата правилно са приели, че подсъдимият М. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 199, ал.1, т.4 във връзка с чл.198, ал.1 във връзка с чл.29, ал.1, б.”а” от НК, тъй като при условията на опасен рецидив и чрез употреба на сила/чрез удар в главата и издърпване на синджира от врата на пострадалия/ е отнел вещта, с намерение противозаконно да я присвои. Що се касае до размера на определеното наказание предходните инстанции в достатъчна степен са отчели като смекчаващи отговорността обстоятелства: критичното отношение към извършеното, младата възраст на подсъдимия и заместването на вещта с нейната парична равностойност в полза на пострадалия и ниската стойност на предмета на престъплението. С основание, при преценката на отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства са съобразени редица факти - неколкократните му осъждания като непълнолетен преимуществено за престъпления против собствеността, обстоятелството, че е извършил деянието два месеца след освобождаването си поради изтърпяване на предходно наказание „лишаване от свобода”, по-високия интензитет на упражнената принуда (удар с юмрук в главата на пострадалия) – все признаци, характеризиращи го като личност с изграден престъпен стереотип и с по-висока степен на обществена опасност. Не следва да се подминава и факта, че подсъдимият е извършил деянието в непосредствено близък момент до този, в който е бил проверяван при рутинна проверка от органите на полицията и следователно - воден от користното си намерение да се облагодетелства чрез насилие, не е бил възпрян от нея. Така, при отчитане на конкретната тежест на посочените обстоятелства правилно контролираните инстанции са счели, че на подсъдимия следва да се наложи наказание при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства в размер под средния, именно – 7/седем/ години и 6 /шест/ месеца лишаване от свобода, което на осн. чл.58 а, ал. 1 от НК е редуцирано на 5 /пет/ години лишаване от свобода. На самостоятелно основание, съдилищата са се спряли и на възможността наказанието на подсъдимия да бъде отмерено при условията на чл .55, ал.1, т.1 от НК, като правилно са отрекли наличието както на многобройни, така и на изключително смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Действително стойността на предмета на престъплението е значително ниска и този факт е с особена тежест. За правилното определяне на рамките на наказателната отговорност на дееца обаче винаги е необходимо конкретната престъпна проява да бъде разгледана в комплекс с данните за личността на дееца, които да дадат ориентир за необходимостта относно интензивността на наказателно въздействие с оглед целите на специалната и генерална превенция. Ниската стойност на предмета на престъпно посегателство самостоятелно не може да наложи преценка за изключителност при отчетените отегчаващи отговорността обстоятелства, характеризиращи дееца като личност с висока степен на обществена опасност и изградени престъпни навици. Така, при правилна дейност по индивидуализация на наказанието, съдилищата закономерно са отмерили наказанието лишаване от свобода под предвидения среден размер, предвиден в санкцията на чл.199, ал. 1 от НК. Затова, при липса на обективни данни за неотчетени смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства и при правилна дейност на инстанциите по чл. 54 от НК, претенцията за намаляване размера на наложеното наказание, не може да бъде удовлетворена. Водим от горното и като намери касационните жалби за неоснователни, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 67 от 12.04.2019г., постановено по ВНОХД № 2/19г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: