Р Е Ш Е Н И Е № 207 гр. София, 23.07.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор РУСКО КАРАГОГОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 622/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия В. Б. И. срещу решение № 45 на Софийския апелативен съд, НО, 8 състав от 21.02.2014 г., постановено по ВНОХД № 1156/2013 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия И. е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, като са изложени твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда на Врачанския окръжен съд по НОХД № 334/2013 г. Според жалбоподателя, по делото не били събрани доказателства, които да установяват по категоричен и безспорен начин авторството на престъпленията, за които е бил осъден. Съдебните актове били постановени в нарушение на разпоредбата на чл. 303, ал. 1 от НПК при превратен анализ на доказателствените материали. Вещественото доказателство 1 бр. СД било незаконосъобразно приобщено в нарушение на чл. 100 от НПК, поради което следвало да бъде изключено от доказателствената съвкупност. Оспорени са изводите на видеотехническата и лицево-идентификационната експертизи, основани на съдържанието на негодното веществено доказателство. Касаторът изразява несъгласие с кредитираните от съдебните инстанции показания на свидетелите П., А. и К.. Твърди, че депозираната информация от свидетелите П. и К. относно това, че са го разпознали на кадрите от охранителната камера, не следвало да се използва при установяване на авторството на инкриминираните му престъпления, тъй като свидетелите не установявали факти от обективната действителност, а свои лични възприятия, свързани с психо-физиологичната способност на човешкия индивид да възприема, запаметява и възпроизвежда конкретни образи на лица и предмети. В жалбата са изложени съображения за недопустимостта на показанията на свидетелите К. и А., които твърдели, че подсъдимият извънпроцесуално признал пред тях за извършените престъпления. На досъдебното производство той не бил давал обяснения, в които да опише деянията, а в хода на съдебното следствие отрекъл да е правил „признание” пред полицейските служители. Съдържанието на проведената „беседа” между тях и подсъдимия И. не било документирано по никакъв начин, поради което не можело да се установи какво в действителност им е казал той. На последно място, в касационната жалба се оспорва приетото от ВрОС и САС обстоятелство за възстановяване на щетите на пострадалата като „доказателство” за авторството на дееца. Въз основа на изложените доводи подсъдимият В. И. моли ВКС да отмени постановеното от САС въззивно решение и да го оправдае по повдигнатите му обвинения. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият И. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 38 от 23.10.2013 г., постановена по НОХД № 394/2013 г., Врачанският окръжен съд е признал подсъдимия В. Б. И. за виновен в това, че на 04.11.2011 г. в [населено място], община Враца, отнел от владението на М. Ц. П. собствените й движими вещи на обща стойност 265 лева, без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатите вещи били заместени, поради което и на основание чл. 197, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на десет месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 2 от НК, както и за кражбата на един брой кредитна карта, издадена от „Прокредит банк”. С присъдата си съдът е признал подсъдимия И. за виновен и в това, че на 04.11.2011 г. в [населено място] използвал платежен инструмент – дебитна карта на „Прокредит банк”, издадена на името на М. Ц. П., като изтеглил от банкомат на ЦКБ парична сума в размер на 400 лева, без съгласието на титуляра П. и деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия И. най-тежкото от определените му наказания, а именно една година лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът привел в изпълнение наказанието една година и шест месеца, наложено на подсъдимия И. по НОХД № 1659/2009 г. по описа на РС – Враца, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС. По жалба на защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 1156/2013 г. по описа на САС, НО, 8 състав, като с решение № 45 от 21.02.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. Решението на САС е било съобщено на подсъдимия И. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 04.03.2014 г., като видно от пощенското клеймо на приложения плик, неговата касационна жалба е подадена на 17.03.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия В. И. е неоснователна. Отправените срещу въззивното решение възражения по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на САС, въз основа на които са формирани изводите за наличието на обективните и субективни елементи на престъпленията по чл. 197, т. 1, вр. чл. 194, ал.1 от НК и по чл. 249, ал. 1 от НК, за които жалбоподателят е бил осъден. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от касатора теза за неустановено авторство на деянията, мотивирана със съществени процесуални нарушения в осъществената от САС доказателствена дейност. С оглед отправените към настоящата инстанция искания за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия И. на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, касаторът на практика претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, да приеме нови факти и да го оправдае по повдигнатите му обвинения, какъвто резултат изначално не може да бъде постигнат. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство, се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Ако такива не са допуснати, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно и неотменимо. Следователно, касационният съд поначало не разполага с правомощие да проверява фактическата необоснованост на решението и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. В светлината на изтъкнатите принципни постановки ВКС обсъди възраженията на жалбоподателя И. единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. Приетите за установени от САС фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Касационната жалба, с която е сезирана настоящата инстанция, по съдържание буквално преповтаря доводите, изложени в допълнителното писмено изложение към въззивната жалба, като игнорира съществения факт, че във въззивното решение е даден подробен отговор на всички възражения на подсъдимия. Нито едно от поставените на вниманието на въззивния съд оплаквания срещу присъдата на ВрОС не е било пренебрегнато. От залегналите в мотивите на решението съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от състава на САС аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянието разкриват единствено субективното несъгласие на жалбоподателя с осъждането му, което не представлява касационно основание по чл. 348, ал. 1 от НПК. Неоснователно е възражението на касатора за изключване от доказателствената съвкупност на вещественото доказателство 1 бр. СД поради допуснато съществено нарушение на чл. 110 от НПК. На стр. 8 и 9 от решението на въззивния съд са изложени подробни съображения по така наведения довод, които настоящият съдебен състав изцяло възприема. Вярно е, че дискът е бил изискан и предаден с писмо от управителя на ЦКБ – Враца в рамките на извършвана предварителна проверка, като не са били изпълнени изискванията на чл. 110, ал. 1 от НПК за оглед на вещественото доказателство и подробното му описание в протокол. И двете инстанции по фактите са констатирали нарушение на посочената норма, което обаче не е било преценено за съществено. Предвид отправеното писмо изх. № 1476/11 г., в отговор на което е постъпил дискът със съответния снимков материал (запис от видеокамера на банкомат АТМ ..... на ЦКБ – Враца, [улица], площад Л.), нарушението с основание е било счетено за преодоляно. По този начин банката като юридическо лице чрез свой представител е изпълнила вмененото й в чл. 159, ал. 1 от НПК задължение за предаване на намиращи се в нея предмети и компютърни информационни данни със значение за делото, поискани от орган на досъдебно производство. В конкретния случай начинът на приобщаване на вещественото доказателство е напълно ясен, като е установена и липсата на манипулация на съдържащите се в него данни, в каквато насока правилно са били взети предвид показанията на св. В. А.. Поради това не съществуват основания за изключване на вещественото доказателство от доказателствените материали. Въз основа на съдържанието на този носител, са били назначени видеотехническа и лицево-идентификационна експертизи, чиито заключения мотивирано са били преценени в подкрепа на извода за авторството на инкриминираните деяния в лицето на подсъдимия И.. Касационната инстанция приема за неоснователни оплакванията на жалбоподателя срещу констатацията на цитираната лицево-идентификационна експертиза, че сравнителният анализ позволява да се направи извод, че на представените фотокопия най-вероятно е заснето едно и също лице, посочено като касатора. Както правилно е приела въззивната инстанция, авторството на подсъдимия, базирано само на този доказателствен източник, не би било законосъобразно изведено в съгласие с разпоредбата на чл. 303, ал. 1 от НК. В конкретния случай обаче резултатът от експертизата, доколкото не изключва с категоричност идентичността между заснетото на кадрите лице и подсъдимия И., правилно е интерпретиран като пореден елемент от доказателствената верига, установяваща авторството на деянието. Касационната инстанция не споделя залегналите в жалбата възражения срещу дадената от въззивния съд интерпретация на показанията на свидетелите М. П., В. А. и М. К.. С оглед същественото им значение на основен източник на обвинителни доказателства срещу подсъдимия, тези гласни доказателствени средства са били внимателно проверени от гледна точка на вътрешната им логичност, обективност и убедителност, както и в контекста на съответствието им с останалите доказателствени материали. Липсват основания да бъде оспорен осъщественият от САС анализ на свидетелските показания, както и изведеният въз основа на него извод, че съдържанието им оборва лансираната от подсъдимия защитна теза, че не е извършил деянията. Показанията на пострадалата са задълбочено обсъдени на стр. 5 и 6 от въззивното решение, като са съпоставени с показанията на св. А. и св. К.. Неоспорим факт е, че св. А. е идентифицирала жалбоподателя И. по предоставените й кадри от видеозаписа на охранителната камера на банкоматното устройство. В случая не се касае за разпознаване в същинския процесуален смисъл като способ за доказване, тъй като тя е познавала лично касатора като свой съсед. От друга страна св. К. също е идентифицирал подсъдимия в лицето, заснето да извършва тегленето на процесната сума. Той го е познавал визуално и по прякор, тъй като често го е засичал при осъществяване на оперативната си дейност. Именно на фона на установените от свидетелите факти е било преценено и заключението на обсъдената лицево-идентификационна експертиза. Неоснователен е доводът, че показанията на свидетелите К. и А. не следва да бъдат ценени в частите, в които възпроизвеждат признанието на подсъдимия за извършените престъпления. По същество жалбоподателят атакува годността на правилно охарактеризираните от САС като производни доказателства (доколкото изявленията на И. са определени като „извънпроцесуални”) да бъдат противопоставени на обясненията на подсъдимия по чл. 115 от НПК, с които той никога не е правил признания за инкриминираната му престъпна деятелност. Поначало свидетелите А. и К. не са от категорията лица по чл. 118 от НПК, по отношение на които е възведена забрана за свидетелстване, тъй като не са участвали в действия по разследване. Техните показания възпроизвеждат както фактически данни, съобщени им от подсъдимия, така и пряко възприети факти за инкриминираните деяния. Депозираните от тях показания са надлежен доказателствен източник и съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени при разкриването на фактологията на деянието, наред с останалите доказателства, включени в доказателствената съвкупност. Както законосъобразно е отчел и въззивният съд на стр. 6 от въззивното решение, макар показанията на св. А. и св. К. относно извънпроцесуалното признание на подсъдимия да са производни по своя характер доказателствени средства, в конкретния казус те се явяват годен източник на производни доказателства. В доказателствения процес действително е недопустимо производните доказателства да подменят наличните първични доказателства. Не съществува обаче забрана за използване на производни доказателства въобще – липсва процесуална пречка производните доказателства да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните доказателства и за замяна на първичните, ако те са недостъпни. В разглеждания случай показанията на свидетелите А. и К. са използвани за проверка на достоверността на обясненията на касатора, а и на информацията, предоставена в хода на производството от свидетелката П.,. Проверката на първичните доказателства е една от допустимите хипотези за използване на производните доказателства, поради което показанията на свидетелите А. и К. законосъобразно са били взети предвид от решаващите инстанции при разкриването на престъпната дейност на подсъдимия. На последно място, с касационната жалба е отправен некоректен упрек към САС, че приел обстоятелството за възстановяването на щети на пострадалата от страна на подсъдимия като „доказателство” за авторството. Това възражение е механично пренесено от допълнението към въззивната жалба на подсъдимия И., без да се отчита факта, че в тази насока въззивният съд е коригирал мотивите на първоинстанционната присъда. На стр. 7 от въззивното решение е залегнала изричната констатация на съда, че възстановяването на щетите „не може да се кредитира и обсъжда като доказателство за авторството на деянието, а единствено като смекчаващо вината обстоятелство”. В съдебния си акт САС само е маркирал обсъждания факт като допълнителен щрих към цялостната картина на деянията, без да е основал върху него фактическото положение относно авторството. С оглед тези съображения ВКС прие, че крайните изводи на въззивния съд за доказаност на авторството на престъпленията не са направени в нарушение на посочените в касационната жалба на подсъдимия процесуални правила. Косвените доказателства, подробно изброени в мотивите на атакуваното решение, формират хармонична верига от факти, свързани помежду си и с основния факт, като водят до единствено възможен извод за авторството на деянията в лицето на подсъдимия, изведен в съгласие с императивните изисквания на чл. 303 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 45 от 21.02.2014 г., постановено по ВНОХД № 1156/2013 г.по описа на Софийския апелативен съд, НО, 8 състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.