Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 337   София, 18 ноември  2009 год.     В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. петнадесети септември …........... 2009 год. в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Елияна Карагьозова ..........................   ЧЛЕНОВЕ: .. Цветинка Пашкунова ........................                                     .. Севдалин Мавров ..............................              при секретар  .. Иванка Илиева ...................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Красимира Колова .........., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров ............................. КНОХД № .. 341 .. / .. 09 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на Софийска апелативна прокуратура и жалба на И. К. и П. К. – граждански ищци и частни обвинители, срещу присъда № 17 от 04.03.09 год. по ВНОХД № 709/08 год. по описа на Софийски апелативен съд, с която изцяло е отменена осъдителна присъда № 432 от 25.03.08 год. по НОХД № 109/07 год. на Врачанския окръжен съд и вместо нея подсъдимият Й е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 124, ал.1, пр. 2 НК. В протеста и жалбата се сочат касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и 2 НПК. Протестът се поддържа в съдебно заседание. Гражданските ищци и частни обвинители не се явяват, редовно призовани. Защитата пледира въззивната присъда да се остави в сила. Върховният касационен съд, като взе предвид присъдата на Софийски апелативен съд, отменената такава на Окръжен съд – гр. В., постъпилите протест и жалба, сочените основания и доводи и становището на страните, намира следното: С цитираната присъда Врачанският окръжен съд е признал подсъдимия Й за виновен в това, че е причинил по непредпазливост смъртта на Л. К. на 64 год. от гр. В., починал на 21.09.95 год., вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда на 05.09.95 год., изразяваща се в нанесен удар с юмрук в лицето, който му е причинил изпадане в безсъзнание, от което е получил мозъчен кръвоизлив, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което и на осн. чл. 124, ал.1, пр. 2 и чл. 54 НК го е осъдил на ШЕСТ години лишаване от свобода, които да се изтърпят при първоначален „строг” режим. Определил му е на осн. чл. 25, ал.1, вр. чл. 23, ал.1 НК едно общо наказание в размер на ЧЕТИРИ години по атакуваната присъда и предходни осъждания, като е зачел предварителното му задържане. И. е осъден да заплати на И. К. и на П. К. по 15 000.00 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 21.09.95 год. до окончателното им изплащане, като са отхвърлени гражданските искове в останалата им част за имуществени и неимуществени вреди. Съдът се е произнесъл и по разноските по делото. С въззивния акт горната присъда е изцяло отменена и е постановена нова, с която на осн. чл. 304 НПК И. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 124, ал.1, пр.2 НК. Съдът е мотивирал решението си с извода, че по делото не се установява, че именно И. на инкриминираната дата 05.09.95 год. е причинил умишлено средна телесна повреда, която е в пряка причинна връзка с настъпилата на 21.09.95 год. смърт на пострадалия. Този извод се базира на интерпретация на част от доказателствените средства и доказателствата, които установяват различни от направените от първоинстанционния съд фактически обстоятелства. Настоящата инстанция не споделя направената второинстанционна оценка. Първата индиция за датата, причината, случилото се между пострадалия и подсъдимия и идентификация на последния се съдържа в приложената на л. 5 от сл.д. саморъчно написана и подписана на 06.09.95 год. жалба на първия до началника на РПУ на МВР – гр. В.. Същата е заведена под номер 1675/ 07.09.95 год. преди К. да е съзнавал степента на телесното увреждане, което е получил. Тя е насочена към възстановяване на отнетите му пет гуми, които не са му заплатени. По нея е разпоредена полицейска проверка, довела до доброволно предаване на същите от подсъдимия на 07.09.95 год. /протокол за доброволно предаване л. 7/ и получаването им срещу разписка /л.8/ от пострадалия на 08.09.95 год. Освен сигнал с посочената насоченост тя съдържа и факти, свързани с нанесен му удар от подсъдимия, от който е „загубил съзнание и потънал в кръв”. В тази си част жалбата не е обсъдена от въззивната инстанция в контекста на т. 1 от ППВС № 3 от 23.03.82 год., която настоящата инстанция приема, че представлява частен документ – писмено доказателство, съдържащ извънпроцесуални, саморъчно написани изложения на факти и обстоятелства, свързани с предмета на доказване по чл. 124 НК. С такава процесуална характеристика са документите по документните престъпления, предсмъртното писмо относно съставите на чл. 127 НК, жалбите, заявленията, писмените свидетелски показания или декларации във връзка с престъпленията против правосъдието и др. Всички те следва да бъдат приобщени към доказателствения материал по предвидения ред и обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства. Посочената жалба е пренебрегната от въззивния съд. На следващо място незаконосъобразно са били игнорирани свидетелските показания на свидетеля Д. Г. – оперативен работник, комуто с резолюция върху жалбата на пострадалия е възложена проверка на случая по отнетите пет броя гуми. Апелативният съд е приел, че той възпроизвежда версията на К. , която му е станала известна по повод извършена от него „предварителна проверка”, съгласно действащия към м. септември 1995 год. чл. 191 НПК. Съобразил е, че „съобщението на Г. както пред първоинстанциония, така и пред настоящия съдебен състав няма характеристиката на годно доказателствено средство, именно предвид качеството на този свидетел и не може да превърне автоматично заявеното от него във фактология по делото, която да бъде кредитирана от съда”. Направената констатация във връзка с разпоредбата на чл. 191 НПК следва да бъде мотивирана. Второинстанционният съд не е направил това. В случая не е направил съответното разграничение между полицейската проверка по чл. 15, ал.1, т.2 ЗМВР / към бр. 68 от 01.08.95 год., в сила от 01.09.95 год./ и предварителната проверка по чл. 191 НПК /редакция ДВ бр. 50 от 01.06.95 год./. Липсват съображения за предмета на установяване при тази проверка – лицето отнело гумите или автора на деянието по чл. 124 НК. Не е посочено участието в същото наказателно производство на свид. Георгиев в съответно процесуално качество с оглед на забраната по чл. 93, ал.1 НПК / ДВ, бр. 50 от 01.06.95 год./ като орган на предварителното производство по чл. 172 НПК /същата редакция/, които са прокурорът и органите на предварителното разследване по чл. 196, ал.1 НПК /същата редакция/ – следователите от Националната следствена служба и следователите при военната прокуратура или като орган на дознанието по чл. 229 НПК /същата редакция/ – помощник – следовател от НСлС. Не е преценил момента на образуване на предварителното следствие с постановление за образуването му от дата 21.09.95 год. и момента на проверката, извършена в периода 06.09.95 год. – 19.09.95 год., т.е. преди образуване на предварителното производство. Към този период практиката на Върховния съд по приложението на чл. 191, вр. чл. 93 НПК е непротиворичива, че „забраната по чл. 93, ал.1 НПК не се отнася за лица, извършили определени действия по служба, преди образуването на предварителното наказателно производство”, както и че „извършилите предварителна проверка по чл. 191 НПК полицейски служители, с факта на проверката, която винаги предхожда образуването на предварителното производство, не придобиват качеството на процесуални субекти, за които чл. 93 НПК забранява да бъдат свидетели и посочените в чл. 191, ал.1 НПК „съответни органи на МВР и други административни органи”, на които е разрешено да извършват предварителна проверка, когато липсват достатъчно данни за образуване на предварително производство, само регистрират установените от тях положения от обективната действителност, без да имат разпоредителни или решаващи функции”. Важен източник на информация по отношение на датата и авторството на деянието се съдържат и в показанията на съпругата на пострадалия и свидетелка по делото - Ц. К. от 02.11.95 год., депозирани на досъдебното производство /л.16/, изцяло потвърдени в съдебно заседание на 02.07.03 год. по НОХД № 219/03 год. по описа на Врачански окръжен съд / л. 64 гръб/. Поради обстоятелството, че на 06.11.05 год. същата е починала /акт за смърт – л. 31 от НОХД № 109/07 год. на ВрОС/, с протоколно определение от 30.11.07 год. /л.105/ по същото дело на осн. чл. 281, ал.1, т.4 НПК показанията й са прочетени и приобщени към доказателствата по делото, като са обосновали приетата фактическа обстановка по осъдителната присъда на ВрОС. В нарушение на принципите по чл. 13 и 14 НПК въззивният съд изцяло ги е игнорирал. В нарушение на същите принципи апелативният съд не е дал вяра на свидетелските показание на И. и П. К. поради „разминаване в показанията на двете свидетелки относно вероятния ден, в който е станал инцидента, съответно датата на нанасяне на съставомерното увреждане”. Датата на извършване на деянието не е същински елемент от състава на престъплението, включително в контекста на т. 4.2 от ТР на ОСНК № 2/02 год., но има съществено значение за процеса на доказване, наказателната и гражданската отговорност. Поради това инстанциите по фактите разполагат със съответния механизъм в съдебното следствие и въззивното такова да преодолеят възникналите противоречия относно момента на извършване на съответното деяние. След като се е усъмнил в показанията на двете свидетелки относно датата, апелативният съд е следвало по собствено усмотрение да разшири въззивното следствие с повторния им разпит, характерен със своята непосредственост и да изложи убедителни мотиви за противоречието, съпоставяйки в рамките на изтеклия период от време новите им показания с предходните и другите доказателства, събрани по делото. Не на последно място следва да се отбележи, че както осъдителната, така и оправдателната присъда, не могат да почиват на предположения. Точно такива въззивният съд е изложил на л. 206 от мотивите. Посочено е: „Възможни са други хипотези, като например, че деянието е осъществено на по-късна дата, че негов автор не е подс. И. , а св. А или друго неустановено по делото лице, тъй като има сведение, че подсъдимият е докарал гумите в мазето на св. Н в присъствието на трето лице и др. Възможно е също тока подс. И. да е нанесъл удар на пострадалия, но той да не е онзи, от който е последвала смъртта, тъй като в СМЕ се твърди, че уврежданията по главата на пострадалия не са вследствие само на един удар, а се касае поне за три удара в различни плоскости в главата, като вещото лице не би могло да се ангажира с поредност на причиняването им.”. Следва отново да се подчертае, че въззивното следствие разполага със всички процесуални способи за попълване на делото с доказателства, проверката им, преодоляването на противоречията в тях и отстраняването на всички възникнали съмнения. Това произтича от характера на инстанцията като втора – първа инстанция по фактите, регламентиран в общите положения на въззивното производство /чл. 313-317 НПК/, разпоредбата на чл. 327 НПК, правомощията й и основните принципи по чл. 13 и 14 НПК. При тези съображения касационният протест е основателен, поради което апелативната присъда следва да се отмени и делото да се върне на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав от стадия „закрито съдебно заседане” за отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила. При това следва на базата на доказателствената оценка да се направи и задълбочена преценка на правната квалификация на повдигнатото обвинение и неправилното приложение на чл. 25, ал.1, вр. чл. 23, ал.1 НК. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал.3, т.2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,       Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА изцяло присъда № 17 от 04.03.09 год. по ВНОХД № 709/08 год. по описа на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд от стадия „закрито съдебно заседание”. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:..............................................   ЧЛЕНОВЕ:.................................................   ..................................................