4 Р Е Ш Е Н И Е № 421 София, 30.11.2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и единадесета година в състав: Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ ВАНЯ АТАНАСОВА при секретаря Росица Иванова изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1366/2011 година. Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. Образувано е по молба на А. И. Е., Р. Иванова Е. и Р. А. Е., с която се иска отмяна на решение № 907/07 от 1. 08. 2007 г. по гр. д. № 682/2006 г. на ВКС и оставеното с него в сила решение от 11. 01. 2006 г. по гр. д. № 2308/2004 г. на САС, с което е постановена частична отмяна на решение от 28. 05. 2004 г. по гр. д. № 567/2003 г. на Софийски градски съд, І-1 с-в и са осъдени Р. Иванова Е., Р. А. Е. и А. И. Е., солидарно, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 101 ЗЗД, да заплатят на И. И. И. сумата 17767, 40 лв., ведно със законната лихва върху същата считано от 16. 12. 2002 г. до окончателното й изплащане. Твърди се, че решенията са основани на писмен договор за заем от 25. 12. 1997 г., сключен между И. И. И. и А. И. Е., чиято неавтентичност, изразяваща се в неподписването му от заемополучателя А. И. Е., е установена по надлежен ред, с влязло в сила съдебно решение по предявен от А. И. Е., Р. Иванова Е. и Р. А. Е. против И. И. И. иск по чл. 124, ал. 4 ГПК – с решение от 19. 02. 2009 г. по гр. д. № 18779/2008 г. на СРС, оставено в сила с решение от 7. 01. 2010 г. по гр. д. № 4624/2009 г. на СГС, ІV-а с-в, недопуснато до касационно обжалване с определение № 997/14. 10. 2010 г. по гр. д. № 694/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. Твърди се, че установяване неистинността на договора за заем е обстоятелство, влияещо на правилността на решенията по иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 101 ЗЗД и се иска отмяна на последните и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Ответникът по молбата И. И. И. изразява становище за неоснователност на молбата за отмяна. Поддържа, че основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК е налице само когато неистинността на документа е свързана с извършване на някакво документално престъпление и е установена с влязла в сила присъда или решение по чл. 124, ал. 5 ГПК, но не и с решение по чл. 124, ал. 4 ГПК, което би могло да бъде съобразено само по висящото производство по иска по чл. 240 ЗЗД. Твърди се, че в случая изводите на съда по иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 101 ЗЗД, за наличие на сключен между И. И. И. и А. И. Е. договор за заем, се основават не само на писмения договор от 25. 12. 1997 г., но и на други писмени доказателства – спогодба от 24. 03. 2003 г., разписки и декларации, носещи подписите на молителите. Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Молбата за отмяна е допустима, но неоснователна. Отмяната по чл. 303 ГПК е самостоятелно съдебно производство за извънинстанционен контрол на влезли в сила съдебни актове, когато те са неправилни и неправилността се дължи на някое от изчерпателно изброените в цитираната разпоредба основания, които не могат да се прилагат разширително. В случая се твърди наличие на основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК – установяване неистинност на документ, обусловил изводите на съдебните състави, обективирани в решенията, чиято отмяна се иска. Действително, спорен е въпросът в съдебната практика, формирана по действащия ГПК, относно това дали като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК може да послужи само влязла в сила присъда за документно престъпление, респ. решение по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство или и решение по чл. 124, ал. 4 ГПК, с което е установена неистинност на документ. В част от съдебните решения се приема, че надлежният ред, който нормата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК има предвид, е присъда на наказателния съд за документно престъпление или решение за установяване на престъпно обстоятелство по иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, но не и решение по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неистинност на документ, представен по конкретно дело, което може да бъде съобразено при висящността на делото, по което документът е представен, ако производството по него е било спряно до решаване на преюдициалния спор, но не и да служи като основания за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК /решение № 884/18.11.2009 г. по гр.д. № 3015/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 802 от 6. 11. 2009 г. по гр. д. № 3006/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 310/13. 05. 2009 г. по гр.д. № 4370/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 368 от 22. 04. 2010 г. по гр.д. № 141/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 5 от 1. 02. 2011 г. по гр.д. № 1417/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 44 от 14. 02. 2011 г. по гр.д. № 1330/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и др./. В други решения се приема, че при действието на новия ГПК основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК представлява установяване неистинността на документа по надлежния съдебен ред, включително и чрез иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, а не само признаване на документа за подправен с влязла в сила присъда или решение по иск по чл. 124, ал. 4 ГПК – решение № 646 от 16. 10. 2008 г. по т.д. № 270/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. В случая, обаче, молбата за отмяна се явява неоснователна дори да се приеме, че основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК може да бъде и влязло в сила решение по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неистинността на документа. Това е така, защото, за да бъде уважена молбата за отмяна, наред с изискването неистинността на документа да е установена по надлежния ред, е необходимо решението, чиято отмяна се иска, да е основано на неистинския документ. Когато решението би останало същото, не следва да се постановява отмяната му. В настоящия казус се иска отмяна на решения, постановени по предявен от И. И. И. против А. И. Е., Р. Иванова Е. и Р. А. Е. иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 101 ЗЗД. Дори да се приеме, че договорът за заем от 25. 12. 1997 г., подписан между И. И. И. /заемодател/ и А. И. Е. /заемополучател/ е неавтентичен, тъй като не е подписан от А. И. Е., то това не е единственото писмено доказателство по делото, въз основа на което съдът е приел за доказано твърдението за сключен договор за заем при посочените в исковата молба условия. По делото има представена извънсъдебна спогодба от 24. 04. 2003 г., подписана от И. И., А. Е., Р. Е. и Р. Е., съдържаща признания на страните по делото за сключване на договор за заем между И. И. и А. Е. при твърдяните от И. И. условия /за сумата 5000 щ.д. и възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД в размер на 5000 щ.д./, както и за предаване, респ. получаване на сумата 5000 щ.д. от заемополучателя. Спогодбата обективира и волеизявленията на страните за встъпване на Р. и Р. Еркекови в произтичащото от договора задължение на заемополучателя А. Е., на основание чл. 101 ЗЗД, и поемане на солидарна отговорност с първоначалния длъжник по отношение на заемодателя. По делото са представени и разписка от 7. 02. 2000 г.,подписана от А. Е. и Р. Е., декларация от 20. 11. 2001 г., подписана от Р. Е., декларация от 23. 01. 2001 г., подписана от Р. Е., които също съдържат извънсъдебни признания от ответниците по иска относно факта на сключване на договора за заем между И. И. и А. Е., размера на задължението на заемополучателя А. Е. /10000 щ.д./ и неизпълнение на същото. Тоест, изводът на съда за сключен между И. И. /заемодател/ и А. Е. /заемополучател/ договор за заем, с който И. е предоставил на Е. на заем сумата 5000 щ.д., а последният се е задължил да върне 5000 щ.д. и да заплати и възнаградителна лихва в размер на 5000 щ.д., е направен не само въз основа на признатия за неистински договор за заем от 25. 12. 1997 г., но и въз основа на други писмени доказателства по делото /споразумение от 24. 04. 2003 г., разписка от 7. 02. 2000 г., декларации от 20. 11. 2001 г. и от 23. 01. 2001 г./, установяващи сключването на договора за заем при твърдяните от ищеца условия. Договорът за заем е неформален, реален договор и писмената форма е необходима за доказването му, когато е над определена стойност /предвид ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК/, но не е условие за действителността му. Устен договор за заем над посочената в цитираната разпоредба стойност може да се установява с всякакви писмени доказателства. Поради това и предвид наличието на достатъчно други писмени доказателства, установяващи сключването на договора за заем, решението, постановено по иска по чл. 240, ал. 1, вр. чл. 101 ЗЗД, чиято отмяна се иска, би останало същото като краен резултат, дори от доказателствата по делото да се изключи неавтентичния договор за заем от 25. 12. 1997 г. При този изход на делото молителите ще следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по молбата направените в настоящото производство деловодни разноски, възлизащи на 400 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на А. И. Е., Р. Иванова Е. и Р. А. Е., с която се иска отмяна, на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, на решение № 907/07 от 1. 08. 2007 г. по гр. д. № 682/2006 г. на ВКС и оставеното с него в сила решение от 11. 01. 2006 г. по гр. д. № 2308/2004 г. на САС, с което е постановена частична отмяна на решение от 28. 05. 2004 г. по гр. д. № 567/2003 г. на Софийски градски съд, І-1 с-в и са осъдени Р. Иванова Е., Р. А. Е. и А. И. Е., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 101 ЗЗД, да заплатят на И. И. И. сумата 17767, 40 лв., ведно със законната лихва върху същата считано от 16. 12. 2002 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА А. И. Е., Р. Иванова Е. и Р. А. Е. да заплатят на И. И. И. сумата 400 лв. разноски по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: