Р Е Ш Е Н И Е № 111 гр. София, 22 март 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря Елеонора Михайлова и на прокурора ТОМА КОМОВ, след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 82 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе предвид: Настоящото, второ по ред, касационно производство е образувано по жалба на адв. Ж. Ч. и адв.З. Ч., в качеството им на защитници на подсъдимия П. М., против въззивно решение № 139/08.12.2022 г., постановено по внохд № 20224000600209/2022 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. В жалбата са наведени и трите касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1-3 от НПК. Твърди се, че съдът е приел доказателства, които не са събрани по предвидения в НПК ред, липсва обективен и критичен анализ на писмените и гласните доказателства, като отсъстват съображения защо са възприети едни, а други не са кредитирани, като е оспорена комплексната съдебно психиатрична и психологическа експертиза като непълна, необективна и са изразени съмнения за нейната правилност. Според защитниците липсват доказателства относно механизма на извършване на престъплението, т.е. кой е наръгал П. Е., с кой нож и по какъв начин е станало това. Посочено е, че следствие на така допуснатите нарушения на процесуалните правила неправилно извършеното от подсъдимия престъпление е квалифицирано по чл.116 от НК, вместо да се приеме, че деянието е осъществено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалите С. и Д. Е., още повече че липсва и мотив за извършването му, или най-малкото той бил „шаблонно“ посочен от съда. Настоява се, че при индивидуализацията на наложеното наказание доживотен затвор неправилно са обсъдени смекчаващите вината обстоятелства, изложени са неверни доводи, че занапред подсъдимият не би коригирал общественоопасното си поведение и не би се интегрирал в обществото, което се оборвало от характеристичната справка от Затвора гр. Белене. При условията на алтернативност се претендира да се измени въззивното решение, като се приложи разпоредбата на чл.118 от НК и на М. се наложи наказание в минималния предвиден в закона размер или да се измени наказанието доживотен затвор с лишаване от свобода и то при наличието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства. В съдебно заседание подсъдимият П. М. и защитниците му поддържат жалбата и считат, че има достатъчно основания за ревизия на въззивния съдебен акт в желаната от тях насока. В последната си дума подсъдимият настоява да се измени наказанието в по-леко по вид. Представителят на Върховна касационна прокуратура е на становище, че апелативният съд е постановил правилен и справедлив съдебен акт, който следва да се остави в сила. Частните обвинители и граждански ищци С. и Д. Е. не се явяват, редовно призовани. Повереникът им адв.С. С. пледира, че жалбата е неоснователна и следва да се остави без уважение. Частният обвинител - малолетният Д. П. М., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Назначеният му особен представител адв.С. С. счита, че решението е правилно, законосъобразно и справедливо, поради което моли да се остави в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е подадена в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирана страна, по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което е допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С присъда № 2600151/15.06.2021 г., постановена от Окръжен съд - Русе по нохд № 437/2020 г. подсъдимият П. Ю. М. е признат за виновен в това, че на 13.09.2019 г. в [населено място], обл.Русе, умишлено е умъртвил П. Д. Е. с ЕГН [ЕГН] и е направил опит умишлено да умъртви Д. Е. Е. с ЕГН [ЕГН] и С. Р. Е. с ЕГН [ЕГН], като изпълнителното деяние по отношение на последните двама е останало недовършено поради независещи от дееца причини, като деянието представлява убийство и опит за убийство на повече от едно лице и е извършено предумишлено, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.4, пр.3 и т.9 вр. с чл.115 вр. с чл.18 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на доживотен затвор, което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален специален режим. На основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднат периода на предварителното задържане по отношение на подсъдимия, считано от 13.09.2019 г. до влизане на присъдата в сила. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци С. Е. и Д. Е. сумата от по 130 000 лв., на всеки един от тях, от които по 70 000 лв., представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди от деянието в лично качество и по 50 000 лв., представляващи обезщетение за причинените болки и страдания от смъртта на дъщеря им, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното им заплащане, като за разликата до пълния предявен размер от по 150 000 лв. гражданските искове са отхвърлени като неоснователни, както и 4 000 лв. - разноски по делото, а по сметка на съда - сумата от 3 096 лв. и 10 400 лв. - дължима държавна такса върху уважения размер на предявените граждански искове, както и 3860 лв. по сметка на ОД на МВР - Русе. По жалба на защитниците е образувано внохд № 316/2021 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. С постановеното въззивно решение № 37/05.04.2022 г., на основание чл.337, ал.1, т.1 от НПК е изменена първоинстанционната присъда, като е намалено наказанието на подсъдимия на двадесет години лишаване от свобода, първоначалният режим на изтърпяването му на „строг“, коригиран е размерът на присъденото на С. Е. и Д. Е. обезщетение на по 120 000 лв. на всеки един от тях и съответно дължима държавна такса - на 9 600 лв. С решението подсъдимият е осъден да заплати по сметка на съда допълнително 3 600 лв. разноски по производството - за назначената ДНК експертиза и 2 000 лв. на частните обвинители и граждански ищци за осъщественото процесуално представителство от повереника им. По протест на държавното и жалба на частното обвинение единствено с доводи, ангажиращи касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, по образуваното н.д. № 412/2022 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, с Решение № 123/15.07.2022 г., на основание чл.354, ал.3, т.1 от НПК е отменен изцяло въззивният съдебен акт и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. С постановеното въззивно решение по образуваното ново внохд № 20224000600209/2022 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, предмет на настоящата касационна проверка, е изменена присъдата като е намалено единствено присъденото на С. Е. и Д. Е. обезщетение до точния сумарен размер от по 120 000 лв. на всеки един от тях и съответно дължима държавна такса върху уважения размер на предявените граждански искове на 9 600 лв. С решението подсъдимият е осъден да заплати по сметка на съда допълнително 3 750 лв. разноски по производството - за назначената ДНК експертиза и 6 000 лв. на частните обвинители и граждански ищци за осъщественото процесуално представителство от повереника им, а в останалата част присъдата е потвърдена. При извършената от касационната инстанция проверка не се установиха съществени пороци в доказателствената дейност на въззивния съд при изясняването на релевантната за ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия фактология. Настоящият състав не споделя възражението на защитата, че предходните инстанции са се произнесли въз основа на ненадлежно събран по делото доказателствен материал. В случая отсъства основание за изключване от доказателствената съвкупност на предадената на 30.09.2019 г. от св.Д. Е., намерена от жена му в двора на къщата им, свита хартия, увита в тиксо, във формата на кания за нож, с дължина от 18,5 см. Действително приобщаването е станало чрез изготвянето на протокол за доброволно предаване, близо две седмици след инкриминираното деяние, но същественото е, че приложеното веществено доказателство е изработено от идентични материали и по сходен начин с иззета и описана в протокола за оглед друга саморъчна кания, като и двете не са били виждани преди инцидента от С. и Д. Е., а съдилищата не са имали причина да не кредитират заявеното от тях. Тъй като процесният предмет не е веществено доказателствено средство, по смисъла на чл.125 от НПК, спрямо него не следва да се прилага нормата на чл.126 от НПК относно лицата, които са компетентни да го изготвят. Приложената втора самоделна кания, напълно съответства на очертаните в чл.109 от НПК характеристики, тъй като служи за изясняване на обстоятелствата по делото и допринася за разкриване на обективната истина, поради което неоснователно се явява възражението относно начина на нейното приобщаване. С оглед наведените в жалбата доводи, макар по същество да не се оспорва авторството и механизма на извършване на инкриминираното деяние, въз основа на твърденията за няколко вероятни версии на случилото, индиректно се навежда възможността едно от нараняванията на П. Е. неволно да е причинено от баща й. На първо място, така възприетата защитна теза не е в унисон с обясненията на самия подсъдим, който заявява, че „най-вероятно съм наранил П. с нож“, а по отношение на С. и Д. Е. - „не си спомням какво се е случило“. В тази насока следва да се подчертае, че по делото в пълен обем са изследвани всички обстоятелствата, относими към главния факт от предмета на доказване, като фактическите изводи намират стабилна доказателствена опора. При постановяване на осъдителната присъда е обърнато специално внимание на достоверността на показанията на оцелелите пострадали - св. С. и Д. Е., които са преки очевидци на случилото се. Истинността на заявеното от тях е изведена, след като е отчетено съответствието им с останалите доказателствени източници, с изключение на част от обясненията на подсъдимия, поради което не е имало основание съдилищата да не им се доверят при възприемане хронологията на събитията и данните за конкретно реализираните от П. М. действия. Споделеното от всеки един от двамата не е възприето безкритично, а е съпоставено и по между си, като не са констатирани несъответствия в поведението на намиращите се в антрето лица, от момента на влизането на подсъдимия в дома им до задържането му от полицаите, непосредствено след инцидента. Възпроизведената от тях доказателствена информация е напълно еднопосочна и обстоятелствена в двете фази на процеса, включително и относно налаганите от подсъдимия приживе спрямо дъщеря им по време на съвместното им съжителство забрани, упражнения физически и психически тормоз, изразяващ се в ограничаване на контактите й с околните и с роднините, недопускането й да ползва свои вещи, заключване в помещения, побой, душене и закани за живота й ако го напусне. С оглед конституирането им като частни обвинители и граждански ищци, показанията на двамата са съпоставени и с останалите гласни доказателства, със заключенията по назначените по делото множество експертизи и приложените протоколи за извършените по надлежния ред процесуално следствени действия. На тази основа по делото категорично е установено от една страна отсъствието на външно лице - извън пострадалите и подсъдимия, като потенциален автор на причинените от предмет с остър връх и режещ ръб увреждания, а от друга, който и да е от пострадалите да се е самонаранил, да е увредил някой от близките си или да е имал констатираните от СМЕ, несъвместими с живота травматични наранявания преди появата на М. в двора на къщата. Същевременно категорично е установено, че в инкриминирания момент, по време на развилите се събития с продължителност от около 10 минути, никой от тримата пострадали нито е държал, нито е извършил каквито и да било действия с нож. Всъщност единствените данни въобще за държани предмети от страна на пострадалите са телефон от св.Е. и торба с дрехи от съпругата му в началото на инцидента. По този начин, след като са изпълнени процесуалните задължения да се извърши внимателна преценка на доказателствата чрез съпоставянето им и са анализирани средствата за тяхното установяване поотделно и в корелацията помежду им, предходните инстанции убедително са защитили извода си, че доказателствената съвкупност води до единствения възможен извод относно авторството на престъплението в лицето на подсъдимия. Лишен от основание е и оспореният механизъм на извършване на деянието. По делото е изяснено, че: на П. Е. са причинени две прободно - порезни проникващи наранявания в тялото, с дължина на раневите канали от 14 см. и 10-15 см. в областта на коремната кухина, като са засегнати жизненоважни органи - черен дроб, стомах, напречно дебело черво, панкреас, клон на вена, тънко черво и магистрален кръвоносен съд, което е довело до остра кръвозагуба, като смъртта е настъпила около шест часа след приемането й в болничното заведение, в 14,43 на 13.09.2019 г.. В СМЕ изрично е посочено, че смъртта е в пряка причинна връзка с прободно - порезните наранявания, като младата жена е изпитвала болки със значителен интензитет от момента на причиняване на уврежданията до прилагането на анестезията във връзка с извършената оперативна интервенция. Освен горните наранявания, допълнително са установени: счупване на дясната лакетна кост, охлузване на долната устна и кръвонасядане на дясната мишница, които са причинени преди настъпването на смъртта, от три отделни действия с твърди тъпи предмети и могат да бъдат класифицирани като защитни; на Д. Е. са нанесени десет наранявания с нож, от които седем прободно - порезни /защитни/ рани - в областта на лявата мишница, лакетната става и предмишницата, в дясната предмишница и три прободно - порезни, причинени с мушкащи движения, проникващи двустранно в гръдната кухина; на С. Е. са причинени четири наранявания с нож - порезна рана на гръдния кош, прободно - порезна рана в лявата хълбочна област със засягане на артериален съд и долния полюс на бъбрека, порезна рана на лявата предмишница и порезна рана на третия пръст на лявата ръка. Единствено оказаната своевременна медицинска помощ, изразяваща се в спешна хирургическа интервенция - спрямо Д. Е., с оглед кръвоизлива в двете плеврални пространства, в резултат на трите проникващи наранявания в гръдната кухина и спрямо С. Е., с оглед засягането на артериален съд и долния полюс на левия бъбрек, е предотвратила настъпването на летален за двамата изход. Фактът, че при всеки един от тримата пострадали са установени по няколко прониквания в гръдната кухина със съответната дълбочина на раневите канали, сочи не само за целенасочеността на отправените удари с нож, но и за тяхната достатъчна сила и интензитет, с които са нанесени. Въззивният съд след задълбочен анализ на доказателствената съвкупност, включително и на взаимно кореспондиращите си експертни заключения /СМЕ и ДНК/, е дал дължимия отговор и на възражението на защитата с кой точно от трите, приложени по делото, ножа е „наръгана“ П. Е.. Изложените на л.52 - 56 от решението аргументи напълно се споделят от касационния съд и не следва да се преповтарят, но с оглед специфичната конкретика, изразяваща се в отсъствие на каквито и да било обективни данни св.Е. изобщо да е държал нож, следва да се отбележи, че обстоятелството с кой точно трите са причинени смъртоносните травми е ирелевантен за отговорността на дееца, нанесъл за около десет минути общо 16 удара спрямо жената, с която е живял на съпружески начала, с четири месечно бебе и спрямо нейните родители. В този смисъл внушенията в жалбата, че св.Д. Е. в борбата с подсъдимия, без да иска е наръгал дъщеря си, почиват единствено на предположения, без да са подкрепени с конкретни факти, поради което твърденията на защитата, че тази версия не е проверена от инстанциите по същество са напълно несъстоятелни. Останалите възражения в жалбата, че под емоционален стрес, следствие вземането на детето, М. отишъл да прибере семейството си от [населено място], т.е. претенцията за отсъствието на мотив подсъдимият да умъртви майката на единия от синовете си и нейните родители, не представляват доводи за недоказаност на деянието и авторството му, а изразяват несъгласието на защитата с възприетата субективна съставомерност на извършеното престъпление, които възражения ще се разгледат по-нататък. За изясняването на въпроса относно способността на подсъдимия правилно да възприема фактите, на досъдебното производство и в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, са назначени комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза и допълнителна такава. След проведените изследвания, въпреки отчетения емоционален дискомфорт, обусловен от натрупания във времето гняв и склонност към агресивно отреагиране, породени от високото ниво на ревностните преживявания, включително и поради напускането му от П. Е. с детето, за което са съдействали родителите й, експертите са единодушни и категорични, че към инкриминирания момент няма данни М. да е бил в състояние на уплаха или смущение, както и че не са налице клиничните критерии, които да покриват изискванията за физиологичен или патологичен афект. При отсъствието на каквито и да било данни, обуславящи съмнения относно професионалната компетентност и добросъвестност на вещите лица, касационният състав напълно споделя изложените от страна на предходните инстанции съображения за кредитирането на заключенията, още повече че те са достатъчно пълни, ясни и обосновани. При това положение възраженията в жалбата, подкрепени с позоваване на разпечатани публикации за психологичната оценка на физиологичния афект и изложените чисто житейски разсъждения на защитата в тази насока, не подлежат на обсъждане, тъй като НПК не допуска нито страните, нито съдът да влизат в ролята на експерти и да се обявяват за компетентни по въпроси, за които са необходими специални знания и е наложително назначаването на експертиза. В този смисъл при обсъждане процесуалната законосъобразност на атакуваното въззивно решение, касационният състав не приема за основателни изразените съмнения относно правилността на експертните становища, които по никакъв начин не се оборват и от приложената справка, изготвена от инспектор към сектор „Социална и възпитателна работа“ към Затвора гр. Белене. По гореизложените съображения настоящата инстанция не намира въззивният съд да е допуснал сериозни пороци в аналитичната си дейност, които да водят до съмнения в изведените фактически заключения, т.е. не са допуснати нарушения по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което отсъства необходимост от отмяна на атакувания съдебен акт, още повече че такова искане формално не са съдържа и в самата жалба. В пределите на вярно установените и доказани фактически положения правилно е приложен материалният закон, като законосъобразно е прието, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.116, ал.1, т.4, пр.3 и т.9 във вр. с чл.115 вр. с чл.18, ал.1 от НК. Изложените в тази насока съображения от страна на предходните инстанции почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с трайно установената съдебна практика и изцяло се споделят от настоящия състав, като не съществува необходимост да бъдат преповтаряни. При отсъствието на повдигнато спрямо М. обвинение, извън точната правна квалификация по отношение на извършеното престъпление са останали три квалифициращи обстоятелства - убийството на П. Е. е извършено по „особено мъчителен начин“, предвид изпитваните от нея физически болки със значителен интензитет в продължение на около шест часа и в „условията на домашно насилие“, съобразно очертания в чл.93, т.31 от НК смисъл, изразяващ се в системно физическо и психическо насилие, упражнено от подсъдимия по време на фактическото им съжителство преди и след раждането на детето, за което тя няколкократно е споделяла със сестра си и с баща си; извършеното от подсъдимия се характеризира и с проявената от него „особена жестокост“, предвид броя на нанесените удари, тяхната сила и причинените телесни увреждания, включително и на тримата пострадали, които надхвърлят необходимото за постигане на умъртвяването им. Няма как да се сподели виждането на защитата, че подсъдимият е решил да отиде в [населено място] единствено, за да прибере семейството си, след като със сигурност е разбрал, че те са избягали безвъзвратно от него. Настоящият състав счита, че след като П. Е. не е отговорила на нито едно от отчетените над триста повиквания на мобилния си телефон, по време на придвижването му от Пловдив през София до Русе, наемането с последните 20 лв. на такси до [населено място] и пешеходния преход до дома на пострадалите в [населено място] с два, макар и кухненски, ножа, поставени в саморъчни кании, подсъдимият е обмислил възможността да умъртви жена си, някой от родителите или всичките, като по този начин разреши възникналата житейска ситуация. Според касационния състав основната мотивация за предприетите от страна на подсъдимия действия се състои в изкривените когнитивни процеси в съзнанието му, обусловени от желанието да отмъсти на пострадалите, които според него са допринесли за поредното му неоправдано отхвърляне - след като е изгонен от първата му жена св.Ц. Г., а и от П. Е., преди да разбере, че е бременна. С бягството на младата жена с детето при родителите й е засегнато чувството му за абсолютен контрол над нея, поддържан от агресивното му поведение през цялото им съвместно съжителство и проявен още в самото начало при гостуването му в [населено място], Англия, където тя е работила със сестра си. Взетото решение за умъртвяването на тримата не е възникнало внезапно, а в сравнително спокойно състояние, след обсъждане на мотивите за и против осъществяването, по време на цялото пътуване, което налага несъстоятелността на възраженията на защитата за преквалифициране поведението на подсъдимия по чл.118 от НК, като извършено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия. Същевременно, за да се приложи привилегирования състав законът изисква наличието на неправомерно поведение от страна на пострадалите, от което да са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния, каквито в настоящия случай не се установяват по делото. Жалбоподателите не биха могли с основание да се позоват на посочената разпоредба, тъй като конспиративното напускане на квартирата в [населено място] от страна на П. Е., с помощта на баща й, по никакъв начин не би могло да се характеризира като провокативно, а като бягство от подсъдимия след поредното й пребиване, резултат от поисканите от нея обяснения от М. за изтегления на нейно име бърз кредит от 300 лв. В този смисъл извършеното от пострадалите не е нито неправомерно, нито е осъществено непосредствено преди извършване на инкриминираното деяние, за да се яви основателна претенцията на защитата за смекчаване на наказателно - правното положение на подсъдимия. Настоящият състав на ВКС не констатира наличието и на претендираната явна несправедливост на наложеното наказание доживотен затвор, като вид на приложимата санкция, измежду трите възможни алтернативи, което е напълно съобразено с изискванията на закона. Съобразно разпоредбата на чл.38а, ал.2 от НК, наказанието доживотен затвор се определя, когато извършеното престъпление е изключително тежко, т.е. разкрива многобройност на квалифициращите елементи, с деянието освен непосредствения обект се засягат самите устои на обществото и то се превръща в заплаха за нормалното му функциониране. В случая, макар извършеното от М. престъпление да е квалифицирано само по два от съставомерните признака - по т.4, пр.3 и т.9 на чл.116 от НК, броят на пострадалите лица надхвърля предвидения от законодателя минимален критерий, тъй като в престъпния резултат е включено умъртвяването на младата жена, майка на четиримесечния Д. М. - П. Е. и опит за умъртвяване на нейните родители - С. и Д. Е., спрямо които без своевременното извършване на животоспасяващите хирургични интервенции е съществувала несъмнена опасност от настъпването на летален изход. Извън вменените на подсъдимия квалифициращи обстоятелства се очерта наличието и на още три такива, а именно - убийството е извършено по особено мъчителен начин, в условията на домашно насилие и с особена жестокост. Визираните признаци драстично завишават степента на обществена опасност на извършеното деяние в сравнение с типичните случаи на този вид престъпления, като му предават белезите на изключителност. Отчетеното единствено смекчаващото отговорността обстоятелство - чистото съдебно минало на подсъдимия, не може да се противопостави на конкретно проявеното от него поведение, изведено от начина, времето, мястото и подбудите за извършване на престъплението, които го разкриват като лице, действало с необуздана ярост и садизъм, проявени спрямо жената, с която е бил във фактическо съпружеско съжителство и спрямо нейните родители, с които двамата са живели за известен период в едно домакинство, а не на последно място и проявеното пълно бездушие към резултата от действията му, което налага извода, че е надхвърлена обичайната обществена опасност и морална укоримост. Както правилно е отбелязано от страна на въззивния съд, отношението на подсъдимия към П. Е. е било не като към равнопоставено човешко същество, а като към собственост, поради което с основание може да се приеме, че в конкретния случай освен непосредствения обект са засегнати и самите конституционно гарантирани устои на обществото, което се превръща в заплаха за нормалното му функциониране. По никакъв начин горните изводи не се оборват от визираната от защитата „Справка за задържано лице“, която първоначално се представя в противовес на експертните изводи на назначената КСМПЕ, а впоследствие - като доказателствен източник, удостоверяващ наличието на добри характеристични данни у подсъдимия, въпреки констатацията, че „Рискът от сериозни вреди за обществото е висок“. В този смисъл настоящият състав намира, че така определеното на П. М. наказание доживотен затвор, което е в съответствие и с отменителното решение на предходния касационен състав, не обуславя налагането на по-лекото по вид наказание лишаване от свобода, в каквато се състои основаната претенция на защитниците и на самия подсъдим. В жалбата не се съдържат каквито и да било възражения, както относно основанието, така и по отношение справедливостта на присъдения размер на обезщетенията, поради което касационната инстанция не дължи произнасяне. По изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира, че жалбата е неоснователна и въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 139/08.12.2022 г., постановено по внохд № 20224000600209/2022 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: