7 Р Е Ш Е Н И Е № 55 гр. София, 12 март 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Капка Костова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Николай Любенов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 3024/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения И. С. И. (погрешно назован в искането като И.), чрез защитника му адв. Ч. от АК – [населено място], и по искане на частния обвинител Й. С. С., чрез повереника й адв. А. З. от АК – [населено място], Б. област, за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на присъда № 268 от 09 септември 2011 година на Благоевградския окръжен съд, постановена по внохд № 318/2011 година, след отмяна на присъда № 527 от 19 май 2011 година на Районен съд – гр. Петрич, по нохд № 1624/2010 година по описа на този съд. Искането на осъдения И. се прави на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, като се твърди наличие на съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на присъдата, което предпоставя нейната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, както и неправилно приложение на закона при формиране на правните изводи за съставомерност на инкриминираното деяние по чл. 183, ал. 1 от НК. Отправеното в тази връзка искане до ВКС е за отмяна на присъдата и оправдаване на осъдения И. в рамките на правомощията на ВКС по чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК. Изложеното ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Искането на частния обвинител Й. С. е със заявено правно основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, като с него се оспорва приложението на разпоредбата на чл. 183, ал. 3 от НК по отношение на инкриминираното деяние. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред ВКС осъденият И. не участва лично. Защитникът му адв. Ч. поддържа направеното искане при посочените в него отменителни основания и алтернативни претенции за връщане на делото за ново разглеждане или оправдаване на осъдения И., след отмяна на атакувания съдебен акт. Депозирал е писмено становище за недопустимост на искането за възобновяване на делото на частния обвинител С.. Частният обвинител Й. С. не участва лично в това заседание и не се представлява. Не е представила писмено становище по нейното и на осъдения И. искания за възобновяване на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за основателност на искането на осъдения И.. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: Първоинстанционният съд с присъдата си е признал И. С. И. за виновен в това, че в периода от 13. 07. 2009 година до 27. 09. 2010 година, след като е бил осъден с влязло в законна сила решение № 27 от 03. 02. 2009 година по гр. д. № 842/2008 година на РС – гр. Петрич, да заплаща месечна издръжка в размер на 70 (седемдесет) лева за малолетния си син С. И. И., чрез неговата майка и законна представителка Й. С. С., съзнателно не е изпълнил това свое задължение през посочения период за повече от две месечни вноски, а именно – 15 месечни вноски общо за сумата 1014. 40 лева, поради което и на основание чл. 183, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на „пробация”, съдържаща задължителните мерки по чл. 42, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК, всяка за срок от шест месеца. Оправдан е по повдигнатото му обвинение за осъществяване на деянието в периода от м. февруари 2009 година до 13. 07. 2009 година, за повече от 15 месечни вноски и до размера на сумата от 1393. 00 лева. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на осъдения И.. В производство, инициирано по жалба на осъдения И., след проведено съдебно следствие, въззивният съд е постановил атакувания сега по реда на извънредния способ за проверка на наказателните дела съдебен акт, назован „присъда”, с който е отменил присъдата на Районния съд в осъдителната й част и е признал (отново) И. И. за виновен по обвинението по чл. 183, ал. 1 от НК, точно както това е сторил и първоинстанционния съд, но на основание чл. 183, ал. 3 от НК не му е наложил наказание. Потвърдил е първоинстанционната присъда в останалата й част. Отразил е в съдебния си акт, че същият не подлежи на проверка по жалба или протест. По допустимостта на исканията за възобновяване на делото ВКС констатира следното: Искането на осъдения И. за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Искането на частния обвинител Й. С. за възобновяване на делото обаче е недопустимо, тъй като частният обвинител е извън кръга на лицата, които могат да предизвикат проверка на делото по този ред, съгл. разпоредбите на чл. 420, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Поради това, искането на частния обвинител следва да бъде оставено без разглеждане, а производството пред ВКС в тази му част следва да бъде прекратено. По основателността на искането на осъдения И., ВКС приема, че то е неоснователно. Акцентът в него е поставен върху заявената неправилност на правните изводи на съда за съставомерност на инкриминираното деяние по чл. 183, ал. 1 от НК. Направени са възражения и за процесуална незаконосъобразност на въззивния съдебен акт, които възражения следва да бъдат обсъдени преди тези по приложението на правото. Твърди се, че въззивният съд неправилно се е произнесъл с „присъда”, като също неправилно е отразил в нея, че тя не подлежи на инстанционен контрол по редовния за това ред чрез жалба или протест. Възраженията имат своето основание, доколкото основните въпроси за вината и свързаната с нея отговорност са били решени с присъдата на Районния съд и въззивният съд не ги е пререшил по различен начин въз основа на приети от него различни правнорелевантни факти. Приложението на специфичната разпоредба на чл. 183, ал. 3 от НК не представлява такова пререшаване на делото, което да предпоставя постановяване на нова присъда в някоя от хипотезите на чл. 336, ал. 1 от НПК, защото те не са налице. Констатираната от въззивния съд за конкретното деяние негова ненаказуемост при наличие на предпоставките на чл. 183, ал. 3 от НК, би могла да бъде отразена с изменение на първоинстанционния съдебен акт. Независимо от начина, по който е назован атакуваният съдебен акт, по същество с него е потвърдена приетата вече съставомерност на инкриминираното деяние по чл. 183, ал. 1 от НК и е приета ненаказуемост на същото при наличие на определените и специфични предпоставки за това. Назоваването на съдебния акт по този начин с нищо не е накърнило или ограничило процесуалните права на осъдения И., след като по съществото си този акт съдържа резултатите от надлежната въззивна проверка, по негова жалба, на присъдата на първоинстанционния съд. Последното се отнася и за отразената във въззивния акт невъзможност за неговото обжалване или протестиране. Няма съмнение, че възможността за обжалване на един съдебен акт не се определя от неговото наименование, а от основните въпроси за вината и отговорността, които се решават с него, и от закона. Ако те поначало са възможен предмет на касационен контрол, ще могат да предизвикат и касационна проверка със съответните последици и в рамките на правомощията на касационната инстанция. Указвайки невъзможност да бъде обжалван и протестиран постановеният от него съдебен акт, въззивният окръжен съд вероятно е имал предвид разпоредбата на чл. 346, т. 2 от НПК и съображенията, свързани с решените в акта въпроси по същество, както бяха обсъдени по-горе, а това изключва същия от кръга на актовете, подлежащи на касационен контрол по жалба или протест. Това законодателно решение е обусловено от естеството на съдебния акт, с който въззивният съд не за първи път и по различен начин решава основните въпроси на процеса – извършено ли е деянието, извършено ли е от подсъдимия и извършено ли е виновно, съставлява ли престъпление и по коя норма на закона и каква отговорност следва да понесе подсъдимият за него, т. е. въпросите за вината и отговорността. В съответствие с това, в чл. 336, ал. 1 от НК са регламентирани и хипотезите, при които на въззивния съд са предоставени правомощията да постанови нова присъда – да осъди (оправдан подсъдим), да оправдае (осъден подсъдим) или да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление (ако е имало обвинение за това пред първата инстанция), при това при спазване на изискванията на ал. 2 на чл. 336 от НПК относно съответното и надлежно сезиране. В конкретния случай тези хипотези не са налице. Така че, отразената в случая във въззивния съдебен акт невъзможност за редовен инстанционен контрол, не би попречила на осъществяването му, ако естеството на съдебния акт и законът го допускаха, какъвто не е настоящият случай. Доводите в искането на осъдения И. за неправилно приложение на материалния закон, също не могат да бъдат споделени. При надлежно установените и безспорни по делото факти, материалният закон е приложен правилно. Не би могло да се приеме за надлежно изпълнение на задължението за издръжка депозирането на сумите на влог по сметка в банка, която сметка е на името на малолетното дете. Тези доводи не държат сметка за естеството на задължението за издръжка, което цели задоволяване на ежедневни нужди на детето и затова е периодично, ежемесечно дължимо и носимо. Детето е недееспособно, а грижите за неговото отглеждане и възпитание са възложени от съда на неговата майка, на която са предоставени родителските права. Необходимостта от ежемесечно провеждане от нейна страна на охранителни съдебни производства с цел реалното получаване на сумите, предоставяни от бащата – осъдения И., за издръжката на детето, на практика злепоставя интересите на детето. След като поведението на осъдения И. в крайна сметка не осигурява редовното предоставяне на средствата, от които детето се нуждае за задоволяване на ежедневните си потребности от храна, облекло, топлина, лекарства, развлечения, игра и пр., то не би могло да се третира като надлежно изпълнение на неговото задължение за издръжка, защото не постига този резултат – да гарантира неговото участие в издръжката на детето. С оглед изложеното, ВКС намира, че заявените в искането на осъдения И. нарушения на материалния закон и на процесуалните правила не са налице. Претендираната отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане не само че не намира опора в данните по делото и в закона, но и не би била в интерес на осъдения, след като претендираното оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, а проверката пред ВКС е инициирана само по негово искане. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. С. И. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на присъда № 268 от 09 септември 2011 година на Благоевградския окръжен съд, постановена по внохд № 318/2011 година по описа на този съд. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искането на Й. С. С. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на същата присъда и п р е к р а т я в а производството по к. д. № 3024/2011 година по описа на ВКС, І н. о., в тази му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.