Р Е Ш Е Н И Е № 105 гр. София, 01.08.2019 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ТОМА КОМОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 372/2019 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Г. Н. Г. – адв.Х. срещу решение № 38 от 01.03.2019 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 16/2019 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.Х. са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК, като са изложени твърдения за допуснато нарушение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание както с първоинстанционната присъда на ОС Пазарджик по НОХД № 670/2018 г., така и с въззивното решение на АС Пловдив по ВНОХД № 16/2019 г. Според жалбоподателя присъдата и решението са постановени в нарушение на материалния закон, като е приета неправилна правна квалификация на деянието. Твърди се, че и двете съдебни инстанции неправилно са приели, че се касае за убийство, съпроводено с особена жестокост и по начин, особено мъчителен за жертвата, независимо че смъртта е настъпила за кратък период от време, който изключвал последното квалифициращо обстоятелство. Възразява се и срещу оценката на инстанциите по същество за това, че жестокостта се е изразила в броя на ударите, които подсъдимият Г. е нанесъл, като чрез позоваване на съдебна практика се насочва към извод за обосноваване на това квалифициращо обстоятелство с качествата на дееца, а не с оглед характеристиките на деянието и неговия резултат. Чрез изтъкване на положителни характеристични данни на касатора като чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност, привързаността му към семейството и съпругата му (намерили израз в болезнения начин, по който е понесъл раздялата с нея), адв.Х. обосновава липсата на съзнание у подсъдимия за причиняване смъртта на пострадалата с особена жестокост и по мъчителен за нея начин. Въз основа на тези доводи с жалбата се прави искане за преквалифициране на деянието по основния състав на престъплението убийство по чл.115 от НК и в съответствие с това – за намаляване на наложеното наказание при съблюдаване на принципите за справедливост. Отправя се искане и за съобразяване на уважената искова претенция с принципите за справедливост, очертани в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС на РБ. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Г. се явява, редовно призован, като лично и чрез защитника си – адв.Х. поддържа жалбата по изложените в нея и в представената писмена защита съображения. Представителят на ВКП излага доводи за законосъобразност и справедливост на въззивния съдебен акт, поради което предлага на съда да го остави в сила, а жалбата на подсъдимия, като неоснователна да бъде оставена без уважение. От частните обвинители и граждански ищци – всички редовно призовани, се явяват Й. Г. Г. и С. Н. В., а Н. Г. Г. не се явява. Всички се представляват от повереника си – адв.К., който в пледоарията си пред ВКС и в представени писмени бележки излага доводи в подкрепа на атакувания съдебен акт, като моли същият да бъде оставен в сила, а жалбата на подсъдимия, като неоснователна – да бъде оставена без уважение. От името на доверителите си претендира разноските пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 19 от 02.05.2018 г., постановена по НОХД № 211/2018 г., Окръжен съд гр. Пазарджик е признал подсъдимия Г. Н. Г. за виновен в това, че на 01.09.2017 г. в [населено място], обл.П. умишлено е умъртвил К. М. Г., като деянието е извършено по особено мъчителен начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и пр.3 вр.чл.115 и при условията на чл.58а, ал.2, пр.2 и ал.3 от НК го осъдил на 25 /двадесет и пет/ години „лишаване от свобода“, което на основание чл.57, ал.1, т.2, б.”а” от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг” режим. На основание чл.59 ал.1 от НК съдът е зачел времето, през което подсъдимият Г. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“. С цитираната присъда съдът е осъдил подсъдимия Г. да заплати на всеки един от гражданските ищци – Й. Г. Г., Н. Г. Г. и С. Н. В. сумата от по 200 000 /двеста хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва, считано от 01.09.2017 г. до окончателното изплащане на присъдените суми. Съдът се произнесъл по веществените доказателства, относно разноските по делото, включително тези на частните обвинители и граждански ищци, както и относно държавните такси върху уважените граждански искове, които присъдил в тежест на подсъдимия Г.. По жалби на частните обвинители и граждански ищци, както и такава на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда, е било образувано ВНОХД № 355/2018 г. по описа на Пловдивския АС, НО, който с решение № 236 от 25.09.2018 г. на основание чл.335, ал.2 вр.чл.348, ал.3, т.2, пр.2 от НПК отменил изцяло присъдата на ПзОС по НОХД № 211/2018 г. и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При новото разглеждане от Пазарджишкия окръжен съд било образувано НОХД № 670/2018 г., като с присъда № 59 от 21.11.2018 г. подсъдимият Г. Н. Г. бил признат за виновен в това, че на 01.09.2017 г. в [населено място], обл. П. умишлено умъртвил К. М. Г., като деянието е извършено по особено мъчителен начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и пр.3 вр.чл.115 и при условията на чл.58а, ал.2, пр.2 и ал.3 от НК бил осъдил на 30 /тридесет/ години „лишаване от свобода“, което на основание чл.57, ал.1, т.2, б.”а” от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг” режим. На основание чл.59 ал.1 от НК съдът зачел времето, през което подсъдимият Г. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“. С присъдата съдът осъдил подсъдимия Г. да заплати на всеки един от гражданските ищци – Й. Г. Г., Н. Г. Г. и С. Н. В. сумата от по 200 000 /двеста хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва, считано от 01.09.2017 г. до окончателното изплащане на присъдените суми. Съдът се произнесъл също и по веществените доказателства, относно разноските по делото, включително тези на частните обвинители и граждански ищци, както и относно държавните такси върху уважените граждански искове, които присъдил в тежест на подсъдимия Г.. По жалба от защитника на подсъдимия Г. – адв.Х. било образувано ВНОХД № 16/2019 г. по описа на Пловдивски АС, първи наказателен състав, който с решение № 38 от 01.03.2019 г. на основание чл.338 от НПК потвърдил изцяло присъдата на Пазарджишкия окръжен съд. Касационната жалба от адв.Х. – защитник на подсъдимия Г. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349, ал.3, вр.ал.1 вр.чл.253, т.2 от НПК в законоустановения от чл.350, ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба от защитника на подсъдимия Г. Г. е частично основателна. I. По оплакването за нарушение на закона. Отправените срещу въззивното решение възражения по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на АС Пловдив, въз основа на които са формирани изводите за наличието на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и пр.3 вр.чл.115 от НК, за което жалбоподателят е бил осъден. В този смисъл са изложените доводи в подкрепа на поддържаната от защитата теза за недоказано по несъмнен начин съзнание у подсъдимия за причиняване смъртта на пострадалата с особена жестокост и по мъчителен начин, с което се оспорва наличието на умисъл за квалифициращите признаци на убийството и се отправя искане за преквалифициране на инкриминираното деяние в по-леко наказуемо престъпление – по чл.115 от НК. Това оплакване е неоснователно, още повече, че формулировката му навежда на възражения за необоснованост и недоказаност, които поначало са извън обхвата на касационната проверка. Предходните съдебните инстанции са дали вярна и точна правна квалификация на установените по делото факти, като са спазили регламентирания процесуален ред. Важен акцент в тази връзка е обстоятелството, че съдебното производство пред първата инстанция е протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл.372, ал.4 вр.чл.371, т.2 от НПК. При тази процедура, когато съдът намери, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, за релевантни се приемат всички фактически обстоятелства, изложени в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието по чл.371, т.2 от НПК. В разглеждания случай залегналите в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, признати от подсъдимия, не дават никакво основание за поставяне под съмнение наличието на квалифициращите признаци на състава на престъплението по т.6, пр.2 и пр.3 на чл.116, ал.1 НК. Независимо от характера на процедурата, по която е протекло първоинстанционното производство, въззивната инстанция също е подложила на задълбочена оценка наличната доказателствена съвкупност относно релевантните факти при спазване изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, поради което ВКС не констатира пороци в доказателствената дейност, които да поставят под съмнение правилността на формирането на вътрешното убеждение на проверявания съд. Въз основа на приобщените по делото доказателствени материали въззивният съд също е приел за установена по несъмнен начин изложената в обвинителния акт фактическа обстановка, като в мотивите на атакуваното решение е извел възприетата от него фактология, напълно обхваната от самопризнанието на подсъдимия, а именно, че последният и пострадалата К. Г. били съпрузи от около 25 години, като от брака си имали две дъщери близначки – Й. и Н., двадесетгодишни към момента на деянието. През годините между съпрузите често възниквали конфликти, като подсъдимият Г. нанасял побой на съпругата си, а по някога и на децата си. Това негово отношение, както и прекалената ревност от негова страна провокирали пострадалата през м.юли – м.август 2017 г. да се премести в дома на майка си – св.С. В. в [населено място]. На 01.09.2017 г. след посещение на местоработата на пострадалата от подсъдимия Г., възникналото поредно скарване помежду им и последвалото проследяване на автобуса, с който К. Г. пътувала до [населено място], подсъдимият отново срещнал съпругата си на кръстовището на улиците ”Х. П.” и ”И.” в [населено място] около 19 – 19.30 ч. При пореден опит да разговаря с нея и поради липса на отклик от нейна страна, подсъдимият започнал да я удря, а след като тя паднала на земята, я обърнал по гръб, легнал върху нея, извадил нож, който бил взел със себе си и започнал да й нанася удари с него. Ударите попадали по цялото тяло на пострадалата – по гърдите, в гърлото, в корема, краката. Тя се опитвала да се освободи, като хващала и ножа, от което получила защитни наранявания на ръцете си, но подсъдимият ги държал здраво, а понякога я дърпал силно и за косите. К. Г. се гърчела безпомощно на земята, със задавен глас викала „помощ, умирам”, но яростта на подсъдимия все повече нараствала и той нанасял бързи удари с ножа по цялото й тяло, от което бликала кръв. Писъците й били възприети от свидетелите Г. Д., М. К., Т. К., Т. Д., С. А. и П. С., които станали очевидци на случилото се. Уморен от агресивните си действия и забелязвайки наблизо хора, подсъдимият се изправил бавно, като спокойно и уверено се насочил към автомобила си, паркиран в непосредствена близост, с който бавно потеглил, изоставяйки стенещата в предсмъртни ридания своя съпруга. Намиращият се на местопроизшествието св.К. се опитал да позвъни на тел.112 и след малко пристигнали първо полицейски автомобил, а след него и кола с екип на спешна помощ, който констатирал смъртта на К. Г.. Подсъдимият Г. се укрил, като на 04.09.2017 година най-напред в района на язовир „М.” бил открит автомобилът му л.а.”.....” с ДК [рег.номер на МПС] , а в последствие в семейна вила в [населено място] – и той самият. При осъществения съдебен контрол настоящият състав на ВКС не констатира допуснати нарушения на процесуалните правила от въззивния съд при разкриването на описаната фактическа обстановка. При внимателния прочит на мотивите на решението и на материалите по делото се установява, че АС Пловдив в съответствие с изискванията на НПК е обсъдил необходимия обем от основни доказателствени материали, значими за правилното решаване на делото. При изготвянето на атакувания съдебен акт в частта му относно приетата фактическа обстановка е направена самостоятелна оценка за съответствието между самопризнанието на подсъдимия и събраните в хода на досъдебното производство доказателствени източници, гарантиращо законосъобразното провеждане на съдебното производство по реда на тази диференцирана процедура. Касационната жалба, изготвена от адв.Х. не е съобразена със съществения факт, че във въззивното решение, атакувано в настоящото касационно производство е даден подробен отговор на всички възражения, отправени с нея. Нито едно от поставените на вниманието на въззивния съд оплаквания срещу присъдата на ОС Пазарджик не е било пренебрегнато, поради което настоящият състав на ВКС намира мотивите на въззивния съдебен състав за напълно съответни на стандарта на чл.339, ал.2 от НПК. От залегналите в тях съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно интерпретиране на фактологията на деянието разкриват единствено субективното несъгласие на жалбоподателя с осъждането на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, което не представлява касационно основание по чл.348, ал.1 от НПК. Касационната инстанция не споделя залегналите в жалбата възражения срещу оценката, която двете съдебни инстанции са дали на действията на подсъдимия, като обективиращи наличието на квалифициращите признаци по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и пр.3 от НК, както и за сочещи на съзнание у подсъдимия за тяхното реализиране. Не е аргумент срещу квалификацията на деянието като извършено по особено мъчителен за жертвата начин заключението на съдебно-медицинската експертиза за това, че смъртта на К. Г. е настъпила бързо, за минути и е била неизбежна. Позоваването от защитника на конкретния отговор за непосредствената причина за смъртта на пострадалата, в опит да се оспори наличието на този квалифициращ признак на убийството, не държи сметка за цялостното експертно заключение и за констатираните множество други прободно-порезни и порезни наранявания в жизнено важни части от тялото на жертвата: общо 9 /девет/ в областта на главата – 6 /шест/ по лицето и 3 /три/ в тила; 5 /пет/ в областта на гърдите, от които 2 /две/ проникващи в гръдната кухина, едно от които е непосредствената причина за смъртта (пробило 3-то ляво ребро, наранило перикарда и сърцето в областта на лявата камера). Наред с тези са установени и други наранявания от нож – получени от удари с такъв в областта на лявата мишница; порезни рани, като тези по лявата ръка на 2-ри, 3-ти и 4-ти пръсти (имащи характер на защитни наранявания), както и такива, резултат от тангенциалното действие на ножа (две охлузвания по лявата длан). Констатирани са още охлузвания по левия лакет и кръвонасядания по дясното коляно, с характеристики на теренни травми. Всички тези увреждания сочат, че преди настъпването на смъртта, К. Г. е имала достатъчно време да осъзнае случващото се с нея и то по начин, категорично сочещ на намерението на съпруга й да я умъртви чрез нанасяне на множество удари с нож, които били жестоки и силни, нанасяни бързо и с нарастваща ярост, с безразличие в кои части на тялото й (дори в лицето, където има 6 наранявания), както и безнадеждността на ситуацията, безалтернативно водеща до фатален изход за нея. За наличие на квалифициращия признак по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 от НК не е необходимо жертвата да бъде подложена на бавна смърт, нито причинените страдания да бъдат продължителни. В конкретния случай наличието на защитни наранявания по ръцете на пострадалата, виковете й „помощ, умирам”, възприети от свидетелите-очевидци установяват, че жертвата не е починала веднага. Въз основа на надлежно приобщените доказателствени източници законосъобразно инстанциите по същество са приели, че преди настъпването на смъртта й, пострадалата е изпитвала ужаса от нейната неизбежност. Наред с цитираните от защитата актове на върховните съдебни инстанции на Република България, съдебната практика приема също, че убийството ще бъде извършено по особено мъчителен начин и тогава, когато са причинени ред увреждания, също годни да доведат до смърт (каквито в случая са били и другите проникващи наранявания, включително в гръдната кухина), след което е последвало увреждането, което при конкретните обстоятелства е причинило настъпилата бързо, за няколко минути смърт Решение № 154/1990 г., по н.д. № 153/90 г., І н.о., ВС на РБ. Настоящият съдебен състав не споделя и тезата на защитата за това, че инкриминираното деяние не следва да се квалифицира като убийство, извършено с особена жестокост, защото „особената жестокост” е качество на дееца, а не на деянието. В подкрепа на тази теза адв.Х. сочи чистото съдебно минало на подсъдимия, трудовата му ангажираност, наличието на чувства към съпругата му, поради които отчаяно търсел съдействие от двете си дъщери да склонят майка си да се прибере в семейния дом. Мотивацията за извършване на деянието, както и конкретният механизъм на осъществяването му се обосновават с накърненото честолюбие на подсъдимия, обусловено от „неудачен отговор” от съпругата му на въпрос дали е спала с друг мъж. Надлежни доказателствени източници, за наличие на такъв разговор между двамата липсват по делото. Но дори това да е бил поводът за отключване на агресията, той не променя извода за извършване на убийството с особена жестокост. Тъкмо обратното, възможността хипотетично, непроверено подозрение, оформено единствено в съзнанието на дееца да провокира в такава степен ярост, отмъстителност, ожесточение и садизъм може единствено да го охарактеризира като жесток човек, макар в други ситуации да не е проявявал такива характерови особености. Верни и основани на богата съдебна практика са изводите на инстанциите по същество за това, че „особената жестокост” е външна характеристика на убийството, чрез която се разкриват субективните качества на дееца, като не е задължително да се установява дали в ситуации извън убийството деецът е въобще жесток човек Решение № 12/1996 г., по н.д. № 57/96 г., 5-членен състав на ВС на РБ. В този смисъл още: Решение № 107/96 г. по н.д. № 680/96 г., ІІ н.о., ВС на РБ; Решение № 154/90 г., по н.д. № 153/90 г., І н.о., ВС на РБ; Решение № 226/1995 г. по н.д. № 98/95 г., І н.о., ВС на РБ. . В конкретния казус за наличие на обсъжданата квалификация сочат действията по умъртвяването на пострадалата, които по своя интензитет надхвърлят необходимото за причиняване на смърт. Броят на ударите с нож и тяхната локация (по цялото тяло), силата, ожесточението, с което са нанасяни от една страна, и от друга – демонстрираното безразличие към виковете за помощ, проявеното коравосърдечие и липса на състрадание, категорично разкриват субективното отношение на подсъдимия Г. към пострадалата, съдържащо злоба, ожесточение и мъст. Всички тези белези на квалифициращия признак на състава на престъплението по т.6, пр.3 на чл.116, ал.1 от НК съдържат доказателствена основа в показанията на свидетелите Д., К. и К., които приближавайки мястото на събитието, за да окажат помощ на пострадалата, изпаднали в шок и стъписване от гледката, която възприели. В допълнение към тези обстоятелства, пряко характеризиращи деянието като извършено с особена жестокост, следва да се отчете и последващото поведение на подсъдимия Г., който при вида на приближилите свидетели, се изправил спокойно и уверено тръгнал към паркирания наблизо автомобил, качил се в него и бавно потеглил, без да прояви какъвто и да е интерес към състоянието на съпругата си. Обсъдените до тук възражения са били предмет на въззивната проверка и са намерили задълбочени, обосновани и подкрепени с актуална съдебна практика отговори, с които настоящият касационен състав изцяло се солидаризира, като изложи само някои допълнителни съображения. Неоснователен е упрекът към инстанциите по същество и относно оцененото като неоснователно възражение за липса на съзнание у подсъдимия за извършване на убийството при наличие на квалифициращите обстоятелства по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и пр.3 от НК. В подкрепа на това възражение адв.Х. се позовава на съдебно-психиатричната и психологична експертиза на подсъдимия Г., сочейки извод на експертите за насложени ситуации в един продължителен период от време, за които защитникът твърди, че са довели до фрустрация, „свързана с взаимоотношението личност – среда, което поражда агресивен нагон” и „която е психично състояние на дезорганизация на съзнанието и човешката личност по пътя към определена цел”, „пораждаща агресивен нагон” (цитатите са от писмената защита на адв.Х.). Тези доводи на защитата освен, че са основани на източници, които нямат характер на доказателствени, не са събрани по реда на НПК и не се намират в кориците на делото, водят до превратна оценка на заключението на съдебно-психиатричната и психологична експертиза на подсъдимия Г.. Вярно е, че в т.4 от заключителната част на СППЕ експертите са обсъдили като възможност наблюдаваното афективно състояние при освидетелствания Г. да е резултат от ниска емоционална интелигентност, личностови характеристики, продължително наслагване на ситуации и емоции в един продължителен предходен период от време, а не от моментната ситуация на раздялата. Липсва обаче извод на вещите лица за това, че тези характеристики на личността на подсъдимия, съотнесени към различните нюанси на взаимоотношенията му в средата, в която е живял и по-специално с пострадалата са довели до „фрустрация” с характеристиките, предложени от защитата. Тези доводи, основани на материали от научно произведение, което логично очертава обща характеристика на състоянието, без да се отчитат обстоятелствата по конкретния казус, не могат да бъдат възприети. Най-малко обратното би означавало съдът да влезе в ролята на експерт, каквато възможност процесуалния закон изключва, не само защото членовете на съдебния състав не притежават необходимите специални знания, а и защото не могат да съвместява различни процесуални качества в рамките на един процес. В настоящия случай по делото е изготвена и приобщена по надлежния ред съдебно-психиатрична и психологична експертиза на подсъдимия Г., която е дала обосновани и изчерпателни отговори в рамките на компетентността на вещите лица, а тяхното заключение е подложено на внимателен анализ от инстанциите по фактите, изводите на които изцяло се споделят от касационния съдебен състав. В тази връзка следва да се подчертае, че установените чрез СППЕ личностови особености, коефициент на интелигентност и емоционална интелигентност на подсъдимия, съотнесени към установените по делото обстоятелства, касаещи деянието и поведението на подсъдимия преди, по време и след извършването му категорично доказват наличието на ясно съзнание не само за това, че умъртвява съпругата си, но и че извършва това с особена жестокост и причинявайки й тежки предсмъртни мъки. Въз основа на изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице релевираното от адв.Х. – защитник на подсъдимия Г. касационно основание по чл.348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. В пределите на установените и доказани фактически положения, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, първоинстанционният и въззивният съд са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на подсъдимия Г. Г. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и пр.3 вр.чл.115 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд на стр.7 – стр.10 от мотивите на атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с цитираната в съдебния акт практика на ВКС и изцяло се споделят от настоящия касационен състав. II. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата от адв.Х. – защитник на подсъдимия Г. не се съдържа изрично оплакване за явна несправедливост на наказанието, като искането за определяне на справедливо такова е изложено в контекста на развитите доводи за преквалифициране на инкриминираното деяние в по-леко наказуемо престъпление. Независимо от това и доколкото е оспорено изцяло ангажирането на отговорността на подсъдимия по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и пр.3 от НК, а доводи, сочещи на неправилна оценка на обстоятелствата, касаещи индивидуализацията на наказателната му отговорност се съдържат в касационната жалба, ВКС извърши проверка и на тежестта на тази отговорност в контекста на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Г. въззивният съд изцяло е приел доводите на първата инстанция за това, че извършеното престъпление е изключително тежко по смисъла на чл.38а, ал.2 от НК, обуславящо налагане на наказание доживотен затвор, като се е солидаризирал и с размера на определеното по реда на чл.58а, ал.2 и ал.3 от НК заместващо наказание лишаване от свобода в максималния размер от 30 години. Първото възраженията на касатора е срещу определеното по вид наказание доживотен затвор, като изтъкнатите доводи обосновават невъзможността чрез него да бъдат постигнати основните цели на наказателната репресия – превъзпитанието на дееца и неговото поправяне, което не би могло да се постигне чрез неоправдана репресия. Наред с акцентирането върху специалната превенция, защитата обосновава и липсата на ефект от налагането на драстични наказания и за генералната такава. За да даде отговор на това възражение настоящият съдебен състав обсъди аргументите, изложени в атакувания съдебен акт относно оценката на деянието като изключително тежко и намери, че същият отговаря на изискванията на чл.339, ал.2 от НПК в тази му част. Основателно в подкрепа на извода си за изключителната тежест на престъплението, наред с осъществените два квалифициращи признака на състава на престъплението и тяхната конкретиката, ПАС се е позовал още на завишената степен на обществена опасност на деянието, обоснована от: обстоятелството, че жертвата е неговата съпруга и майка на двете им деца; от това, че с убийството й завинаги лишава тези деца от подкрепата и опората на тяхната майка; от мястото, времето и обстановката, в които е извършено деянието, пред очите на шокирани и стъписани, до степен да не могат да реагират свидетели; от демонстрираното от дееца незачитане на околните; от поведението му след деянието, изразяващо хладнокръвие и безразличие към съдбата на пострадалата. С оглед на изложеното, касационната инстанция намира, че основателно както първоинстанционният, така и въззивният съд са придали специално внимание на конкретния начин на извършване на деянието, отчитайки специфичните му свойства като значително задълбочаващи неговата обществена опасност. Тези специфики са обективирали и негативните черти на личността на дееца, манифестирани при осъществяване на деянието – агресивност, понижен самоконтрол над импулсите и действията, стремеж към надмощие, незачитане на околните, липса на социална адаптация и проявяван интерес единствено към себе си. Ето защо този състав на ВКС също намира, че определеното по вид наказание доживотен затвор напълно съответства на установената обществена опасност на деянието и дееца, поради което това възражение на жалбоподателя не може да бъде споделено. Не такова е обаче становището на касационната инстанция по отношение на второто възражение на защитата, касаещо размера на наказанието лишаване от свобода, определено по правилата на чл.58а, ал.2 и ал.3 от НК. Широкият диапазон, в който тази разпоредба позволява да се определи заместващото наказание на подсъдимия Г. изисква прецизна дейност по неговата индивидуализация, за да се изясни точно степента на обществена опасност на извършеното от него конкретно деяние и на личната му обществена опасност, при отчитане на всички индивидуализиращи особености на случая, за да бъде то справедливо. Корекция на атакуваното въззивно решение в частта за наказанието на подсъдимия се налага, тъй като конкретният размер на заместващото наказание лишаване от свобода не е отмерен правилно, той е чувствително завишен и не съответства на действителната тежест и значение на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, каквито практически не са конкретно обсъдени от проверявания съд. В решението си ПАС единствено е отбелязал, че не са налице нито изключително, нито многобройни смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия Г. обстоятелства, които да обосноват приложението на чл.55, ал.1 от НК, но не е обсъдил наличие или липса на такива, които без да са многобройни или изключителни, следва да бъдат съобразени при определяне конкретния справедлив размер на заместващото наказание лишаване от свобода в диапазона, очертан от чл.58а, ал.2 и ал.3 от НК. Като смекчаващи отговорността обстоятелства ВКС намира, че следва да бъдат отчетени чистото съдебно минало на подсъдимия Г., неговата трудова ангажираност, развилото се афективно състояние в резултат на продължително наслагване на ситуации и емоции в един продължителен предходен период от време (отразено в заключението на СППЕ), изразеното съжаление за извършеното. От друга страна не може да бъде възприето констатираното придаване на прекомерно значение на личностовите характеристики на подсъдимия Г.. В съдебните актове на инстанциите по същество те са изведени от изследванията на вещите лица по СППЕ, без да се отчита конкретното им проявление в различни ситуации и по отношение на различни лица. Насложените емоции във взаимоотношенията между подсъдимия и пострадалата за продължителния период на съвместното им съжителство, отключили крайно негативните черти от характера му, некоректно са приети като основание за определянето му като лош и непоправим човек по принцип. Въз основа на изложените до тук съображения ВКС намира, че целите на наказанието по чл.36 от НК по отношение на подсъдимия Г. могат да бъдат постигнати и с определяне на заместващо наказание в по-нисък размер, а именно двадесет години лишаване от свобода. Този извод се подкрепя и от обстоятелствата, че въпреки безмилостния начин на извършване на деянието и проявената от дееца изключителна ожесточеност и отмъстителност, убийството не е било предварително обмислено, планирано и подготвено, подсъдимият не е действал хладнокръвно, а умисълът за умъртвяването на пострадалата се породил у него внезапно при опита му за пореден път да проведе разговор с нея. Ето защо на фона на верния извод за осъществено от него изключително тежко престъпление, въззивният съд неправилно е подценил относителната тежест на смекчаващите обстоятелства и е преувеличил значението на отегчаващите, като му е наложил несправедливо заместващо наказание лишаване от свобода в завишен размер, несъответстващ на критериите по чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Поради това срокът на заместващото наказание лишаване от свобода следва да бъде намален на двадесет години, с какъвто размер ще се постигнат в пълна степен целите на специалната и генерална превенция по чл.36 от НК. ІІІ. По оплакването за размера на присъдените обезщетения по гражданските искове за неимуществени вреди. В жалбата от адв.Х. се съдържа възражение и относно размера на присъдените обезщетения по предявените граждански искове от наследниците на пострадалата К. Г. – двете й дъщери Й. и Н. Г., и майка й С. Н. В.. Конкретни доводи не са изложени, а единствено се твърди разминаване на уважените граждански претенции със справедливостта, което ги прави несъответни на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС на РБ. Това оплакване на касатора касационната инстанция намира също за неоснователно. Липсата обаче на конкретни съображения в негова подкрепа съществено затруднява касационната проверка. Като основание за извода си за справедливост на присъдените обезщетения настоящият състав намира за необходимо да посочи сериозните последици за психическото състояние на майката и двете дъщери на пострадалата, които макар и по различен начин, остават без нейната подкрепа и опора в живота си. По делото са събрани надлежни доказателства за болката и страданията, които продължават да изпитват. С оглед тези обстоятелства, както и предвид становището си за съответствие на проверявания съдебен акт с материалния и процесуалния закон, този състав на ВКС намира произнасянето на инстанциите по същество по приетите за съвместно разглеждане гражданските искове за законосъобразно и справедливо, поради което не намира основание за изменение на въззивното решение и в тази му част. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354, ал.2, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 38 от 01.03.2019 г., постановено по ВНОХД № 16/2019 година по описа на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Г. Н. Г. при условията на чл.58а, ал.2 и ал.3 от НК заместващо наказание лишаване от свобода от 30 /тридесет/ години на 20 /двадесет/ години. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 38 от 01.03.2019 г. по ВНОХД № 16/2019 година по описа на Пловдивския апелативен съд в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.