Р Е Ш Е Н И Е № 189 София, 29.10.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 06 октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при участието на секретаря Даниела Никова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело 2462 /2015 година Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 418 от 30.06.2015 г.. по касационна жалба на А. С. С., П. А. С., А. Б. С., Х. М. С. и Е. М. С. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 854/06.02.2015г. по гр.д.№ 3705/2013г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 06.03.2006г., постановено по гр.д. № 6287/2001г. на СРС и вместо това е уважен предявеният от [фирма] против тях отрицателен установителен иск. Признато е за установено, че Б. Х. С. починал в хода на производствотоq заместен по реда на чл. 120 ГПК /отм./ от наследниците си по закон П. А. С. и А. Б. Ц., С. Х. С., починал в хода на производството и заместен от наследниците си А. С. С.-В. и първоначалните ответници Е. М. С., и Х. М. С. не са собственици на общо 46.77% ид.ч. от следния недвижим имот - магазин-ателие № 1, в партера на шестетажна масивна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 70.53 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо парцел ХІ-7, кв. 326 по плана на София., м. „ГГЦ-Г-6“ с площ на парцела от 442 кв.м. при съседи: [улица], парцел Х-6, парцел ХІІ-8, парц. II-11, парц. ІІІ-12 и парцел І-10 и на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ и е отменен констативен нотариален акт № 20 от 29.07.1999г., том I, рег.№ 3114, дело 129/99г. на нотариус Д.И., с който те са признати са собственици на същия имот. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – ЗОСОИ и пар.6, ал.6 ЗППДОД /отм/, за допуснати процесуални нарушения, тъй като е извършен косвен съдебен контрол на заповедите, определящи начина на обезщетяване, което според касаторите е недопустимо, че не е отчетено, че е подадено заявление за обезщетение преди приватизацията и, че е съобщено на органа по приватизация за реституционните претенции. Ответникът по касация [фирма] и след определението по чл. 288 ГПК оспорва допустимостта на касационната жалба на основание чл. 280, ал.2 ГПК и допускането й до касация, тъй като по поставения въпрос е налице съдебна практика и в смисъла, в който е формирал извод въззивния съд – Р № 88/09.03.2012г. по гр.д.№ 1131/2011г. ІІ гр.о., Р № 205/08.07.2010 г. по гр.д.№ 4543/2008г. Ако съдът счита, че съществува практика и в противен смисъл, иска противоречието да бъде отстранено предварително по реда на чл. 292 ГПК. Излага и становище за неоснователност на жалбата предвид нормата на пар.6, ал.6 ЗППДОП /отм/, неспазването на която има за последица нищожност на заповедите на областния управител, с които са обезщетени праводателите на касаторите. Позовава се и на презумпцията за истинност на вписванията в търговския регистър относно внасянето на имота като апорт. Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Относно допустимостта на касационната жалба, съдът е изложил мотиви в определението по чл. 288 ГПК, които поддържа и към настоящия момент. Целият процесен имот има данъчна оценка 54447,50 лв., а частта, за която е предявен отрицателният установителен иск – 46,77% има данъчна оценка 25 465 лв. Цената на предявения иск, съгласно чл. 55, ал.1 б. „б” е ¼ от тази стойност, т.е. 6366,25 лв. поради това, че иска е предявен през 2001г. – при действието на отменения ГПК. Обстоятелството, че тази част, с която са обезщетени собствениците сега принадлежи на различни лица предвид наследственото правоприемство, настъпило след одържавяването на имота по ЗОЕГПНС не обуславя извод, че наследствената квота на всеки ответник следва да се разглежда като отделен предмет на спорното право. Касае се за субективно съединяване на искове с предмет да се отрече правото на възстановяване в съсобственост за 46,77%. От недвижим имот. Да се приеме противното означава че ако стойността на квотата на някой от наследниците е над 5 000 лв., а на друг – под тази стойност може за всеки от тях допустимостта на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.2 ГПК да е различна, а от там и да се стигне като краен резултат до различни решения за всеки от наследниците. Вярно е, че те като съсобственици са обикновени другари, но спорното право е едно, както и юридическите факти които го обуславят, а те са еднакви за всички другари. Целият имот е бил отчужден от един собственик и съобразно оценката на отчужденото дворно место, ответниците, като негови наследници са обезщетени с идеална част от обект, изграден в същото место. При предявен иск от няколко ищци или против няколко ответници по отношение на един имот при общи факти за тях, ВКС не е прилагал нормата на чл. 280, ал.2 ГПК /редакция ДВ бр. 100/2010г., при действието на която е постъпила касационната жалба/. Некоректно е позоваването на определение № 599/06.12.2013г. по гр.д.№ 7349/2013г., тъй като предмет на касационната жалба е било въззовно решение по субективно и обективно съединени искове за идеални части от няколко имота. Затова съдът счита, че на основание чл. 280, ал.2 ГПК, касационната жалба е допустима. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК по въпроса: има ли правомощия гражданския съд при извършване на косвен съдебен контрол на административни актове по ЗОСОИ в спор за собственост да проверява законосъобразността на заповедта относно начина на обезщетяване – с реална собственост, или с акции, облигации и или друг начин, предвиден в закона, когато тези заповеди се противопоставят на страна, която не е участвала в производството по издаването им. С Р № 6/16.03.2011г. по гр.д.№ 925/2011г. ІІ гр.о., на което се позовават жалбоподателите е прието, че косвения съдебен контрол в гражданското производство на издадените заповеди за обезщетение по ЗОСОИ се разпростира само до материалноправните предпоставки за дължимостта на това обезщетение, но не и по отношение на административния акт, определящ начина на обезщетяване по ЗОСОИ. Близко до това разбиране е изложено в Р № 907/18.08.2010г. по гр.д.№ 2379/2008г. І гр.о., с което се приема, че по иск за собственост, предявен след реституцията, по който ищците се легитимират с влезлия в сила административен акт, ответниците могат да възразяват както за нищожност, така и за унищожаемост на административния акт предвид разрешението, дадено в TP 6/2006 г. на ВКС. Относно обема на контрола, съдът се е позовал на чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ, съгласно който на обжалване подлежат само оценките и установените квоти по ал. 5, както и отказите на областните управители и ръководителите на ведомства да удовлетворят искането за обезщетение или начина за обезщетяване. При съдебно административен контрол в практиката на ВАС при обжалване на откази се произнася и по начина на обезщетяване. В това цитирано решение, ВКС, при отговора на втория въпрос, е приел, че правоимащите лица имат право да изберат вида на обезщетение за одържавените имоти, които не могат да бъдат възстановени реално, освен в случаите, когато са налице изключенията, предвидени в ЗОСОИ и в други специални закони, съдържащи правила относно обезщетяването на бившите собственици, какъвто е отменения ЗППДОП/отм/ Съобразявайки мотивите към ТР № 5/2011г. на ОСГК, съдебната практика приема, че когато е проведен пряк съдебноадминистративен контрол е недопустим косвен съдебен контрол предвид задължителната сила на решението по административния спор за гражданския съд. / Р № 152/02.07.2013г. п/о гр.д.№ 1872/2013г. ІІ гр.о., Р № 67/10.04.2014г. по гр.д.№ 5615/2013г. на І гр.о./ Това разбиране следва да се възприеме и при издаване на заповед по чл. 2, ал.1 т.1 ЗОСОИ. Когато се провежда пряк съдебен контрол на заповед, с която е отказано обезщетяване в съсобственост като заинтересована страна, съгласно изричния текст на чл. 6, ал.10 от ЗОСОИ се призовава и участва юридическото лице в чийто капитал са включени подлежащите на обезщетяване имущества независимо дали обезщетението е акции, или определяне на дял в съсобственост. Като легитимиран участник в административното производство, това юридическо лице независимо дали е търговско дружество и дали е изцяло с държавно, респективно общинско имущество е обвързано от задължителната сила и силата на присъдено нещо на решението по административния спор, поради което не може да прави възражения в следващ исков процес относно признато право на реално обезщетение При уважаване на искането за обезщетяване в съсобственост административния акт, с който е признато право на възстановяване не подлежи на съдебноадминистративно обжалване от заявителите лица по аргумент от чл. 6, ал.6 ЗОСОИ. Затова когато такъв акт се противопоставя на страна, която не е участвала в административното производство по издаването му, гражданския съд инцидентно преценява валидността и законосъобразността му - чл. 17, ал.2 ГПК. Обхвата на проверката, която гражданския съд извършва при косвения съдебен контрол е определена от тази норма и включва констатации за валидност и изводи за законосъобразност на административния акт. Съдържанието на проверката за законосъобразност изисква проверка за материално правните предпоставки за издаването му. В хипотезата на косвен съдебен контрол върху заповед за обезщетяване с определяне на имот в съсобственост, издадена по чл. 2, ал.1 т.1 и чл. 2, ал.4 ЗОСОИ, гражданския съд проверява наличието на отрицателните предпоставки, посочени в хипотезата на тези норми – обектът от изградената сграда върху невъзможното за реституция место да не е публична държавна, или публична общинска собственост до 25.02.1992г. и да не е придобит от трети лица до тази дата /според изричната разпоредба на чл.2, ал.4 ЗОСОИ/ или в други специални закони. Макар нормата да сочи точно определена дата, към която трябва да са налице тези предпоставки /влизане в сила на ЗВСОНИ/, тъй като тази норма е материално правна и по правило действа само занапред и защото със ЗОСОИ е въведена забраната да не се реституират имоти публична държавна собственост, преценката за наличието на материално правните предпоставки за издаване на заповед за определяне начина на обезщетение се извърша към момента на подаване на заявлението за обезщетяване. Настъпилите след подаване на заявлението промени в собствеността на имуществото, от което се претендира обезщетение, не следва да се съобразяват. ЗОСОИ е специален закон, който урежда специфични правила за започване и протичане на процедурата по обезщетяване – назначаване на вещо лице, двеутапно разглеждане на заявлението – чл. 6, ал.4 ЗОСОИ, участие на заинтересованите ЮЛ, в чийто капитал е включено имуществото, с което ще се извършва обезщетяването – чл. 6, ал.10 ЗОСОИ, независимо дали се касае за търговско дружество и дали то е еднолично търговско дружество с държавно, респективно общинско участие, или за търговско дружество със смесено участие. Уведомяването на ЮЛ в административното производство не зависи и от вида обезщетяване, което се претендира – в съсобственост или в акции. Последните две уточнения се правят, за да се подчертае, че вида обезщетение не зависи от това дали имуществото, с което заявителя иска да бъде обезщетен е включено в капитала на дружеството. Целта на уведомяването му е да се обезпечи изпълнението на административния акт за обезщетение /защото той не може да го обжалва/, или евентуално за да се защити в исково производство. Въведен е преклузивен срок за подаване на заявленията за да се лимитират във времето исканията за обезщетение и по този начин да се обезпечи своевременно упражняването правата на другите участници в гражданския оборот. Този срок е задължителен не само за заявителите, но той обвързва и административния орган. С подаване на заявлението, което концентрира претенцията до определени обекти в местото, което е било одържавено и не подлежи на реституция, административния орган следва да обезпечи това, подлежащите на обезщетяване имущества да останат налични, т.е. по отношения на тях, докато трае административната процедура, да не се провеждат процедури по създаване на отрицателните предпоставки при наличието на които ще бъде невъзможно обезщетяването на заявителите според избрания от тях начин на обезщетяване, т.е. да не се извършва обявяване на имота за публична държавна собственост, приватизирането му и т.н. Затова заявленията се подават пред органа, който е и орган по чл. 3 от ЗППДОП, а в случаите на искане за обезщетение с общински имот – пред областния управител, тъй като той има контролни функции по отношение законосъобразността на решенията на общинския съвет, съгласно чл. 72 ЗМСМА редакция ДВ бр. 65/1995г., отменен със Закона за администрацията /ДВ бр. 130/05.11.1998г. в сила от 06.12.1998г./, който в чл. 32 предвижда аналогични правомощия. Противното би създавало възможност за злоупотреба с права от ЮЛ, в чийто капитал е включено имуществото, подлежащо на обезщетяване и възможност за тези лица, респективно за органите, които управляват правата на държавата и общината в тях да парират винаги възможността за обезщетение в съсобственост, като създадат отрицателните пречки за това. Точно поради това, че административния орган е обвързан от подаденото заявление, законодателят е предвидил кратък – двумесечен, в който той трябва да се произнесе – чл. 6, ал.3 ЗОСОИ. Извън преценка за законосъобразност и косвения съдебен контрол е преценката по целесъобразност относно това с кой имот от построените върху одържавеното дворно место, което не подлежи на реституция и за които не са налице отрицателните предпоставки да бъдат обезщетени правоимащите в съсобственост, ако тези имоти са повече. Ответникът по жалбата възразява срещу допускането до касация като се позовава на Р № 88/09.03.2012г. по гр.д.№ 1131/2011г. ІІ гр.о. и счита, че е налице противоречие между две съдебни решения по чл. 290 ГПК, поради което иска въпросът да се внесе за разглеждане от ОСГК на ВКС. С това решение в отговор на въпрос за допустимостта на косвения съдебен контрол в исково производство, съдът е приел, че той е допустим когато е проведен пряк съдебен контрол на административен акт, противопоставящ се на страна, която не е участвала в административното производство е приел, че . По този въпрос обаче има произнасяне на ОСГТК на ВКС с ТР № 5/2011г. и даденото в него разрешение се възприема и по отношение на административни актове, издадени по ЗОСОИ /Р № 152/02.07.2013г. п/о гр.д.№ 1872/2013г. ІІ гр.о., Р № 67/10.04.2014г. по гр.д.№ 5615/2013г. на І гр.о. / Ответникът по жалбата се позовава и на Р № 205/08.07.2010г. по гр.д.№ 4543/2008г. І гр.о. по чл. 290 ГПК, но поставения в него въпрос е за приложението на пар.6, а.6 ЗППДОП при наличие на административна процедура на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. Този въпрос е различен от формулирания от касаторите, по него не е допускан касационен контрол, поради което няма основание за сезиране на ОСГТК на ВКС. По приложението му, като императивна правна норма, съдът ще се произнесе само при произнасяне по жалбата. По делото е установено следното: Ответниците са наследници на общата наследодателка А. д-р Х. С., починала на 24.04.1971г., която с н.а. № 1838 от 22.05.1931г., дело № 1610/1931г. купува урегулирано място, заедно с построената в него едноетажна жилищна къща с пристройка, находяща се `в [населено място], [улица], цялото с площ от 435.47 кв.м. С решение от 12.11.1948г. по преписка вх. № 8010/1948г са отчуждени други имоти по ЗОЕГПНС. Не е отчуждено дворно място с къща и два дюкяна на [улица] празно място на [улица]. Видно от контролен лист от 30.03.1949г. решението от 12.10.1948г. не е утвърдено с мотив, че подлежат на отчуждаване и къщата с двата магазина на [улица] празното място на същата улица № 37 с площ от 435.47 кв.м. Върху контролния лист, на 20.06.1949г. Министерски съвет е изменил постановеното решение, съгласно мнението на службата, изложено в контролния лист от 30.03.1949г., т.е. постановено е отчуждаване и на празното дворно място на [улица]. За отчуждения по ЗОЕГПНС имот е съставен АДС № 2679 от 12.10.1949г., в който са отразени тези обстоятелства. От у-ние, издадено от Г. е видно, че настоящ адрес - [улица] се отнася сега до УПИ ХI-7 от кв. 326, м. „ГГЦ-Г-6“. а [улица]е преименувана на [улица]около 1950г. Ищецът е предявил иск за търговски обект от сграда, построена в УПИ ІХ-7 от кв. 326 [населено място], поради което е безспорно, че е налице идентичност между купения и отчуждения имот от общата наследодателка на ответниците и имота, за който ищците са предявили иска. Върху отчужденото празно дворно място е построена шестетажна жилищна сграда, актувана с АДС № 3994/30.05.1960г. в която на приземния етаж се намира ателие 1 – фризьорски и козметичен салон със санитарен възел с площ от 70.53 кв.м. предмет на иска. На основание чл. 2, ал. 1, т. 6, чл. 56 ЗОС, параграф 6, ал. 2 ПЗР на ЗМСМА е съставен АЧОС № 232 от 17.07.1997г. за процесния имот. Наследниците на А. С. са подали заявление № РД-97-00-1169/20.03.1998г. до Областния управител на Област София с което са поискали обезщетение по чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ за завзетото на основание ЗОЕГПНС по преписка № 8010/1948г. дворно място с площ от 435.47 кв.м. Тъй като върху имота е изградена сграда след отчуждаването, което не позволяват реалното му връщане, са посочели предпочитан начин на обезщетяване – да получат в собственост/съсобственост държавния магазин в сградата, а в условията на евентуалност – компенсаторни записи по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОСОИ. Областния управител е изискал информация за обектите – общинска собственост в построената сграда с писмо от 14.09.1998г. / л. 320/ от гр.д.№ 3217//2006 г. на СГС. Със заповед № РД 21-1339/21.12.1998г. е уважено искането на наследниците за обезщетение с процесния търговски обект, а със заповед № РД 21-083/29.04.1999г. на Областния управител е определена оценката и квотите на наследниците от него, както следва: за Б. Х. С. и С. Х. С., притежаващи по 1/3 от наследството – по 15,59%, а за Е. М. С. и Х. М. С. – притежаващи по 1/6 от наследството – по 7,795 %.. Издаден е констативен н.а. № 20 от 29.07.1999г., том I, рег.№ 3114, дело 129/99г. на Д.И., с който са установени тези права. Заповедта, с която областния управител в последствие на 28.06.1999г. е отменил тези две заповеди е отменена, като нищожна на основание чл. 32 З. с влезли в сила решения на ВАС. Ищецът е обосновал правния интерес от предявяване на отрицателния установителен иск по следния начин: С решение № 46 по протокол № 42/27.04.1998г. на Столичния общински съвет е намален капиталът на [фирма] с парична сума, но е увеличен с непарична вноска, чрез апорт на право на собственост върху недвижими имоти, между които е и процесния по т.6 от приложение 5. Това обстоятелство – апортирането на недвижими имоти е вписан с решение № 1409.11.1998г. Апортирането на имота е станало след подаване на заявлението за обезщетяване в съсобственост от ищците, но преди издаване на заповедите за признаване правото на обезщетение в съсобственост и определяне на квотите. С решение № 20 по протокол № 49/19.10.1998г. на СОС е взето решение за откриване на процедура по приватизация на [фирма], публикувано в ДВ бр.128/98г. Приватизацията е извършена чрез продажбата на пакет акции в размер на 75% от капитала на дружеството. [фирма] е обявена за купувач и на 24.02.1999г е сключен договор за продажба на акции представляващи 75% от капитала на дружеството. След това дружеството е преименувано в [фирма]. Въззивният съд е приел, че с факта на преобразуване на търговското дружество с общинско имущество и приватизацията му на основание чл. 17а ЗППДОП/ нов. обн. ДВ, бр. 51 от 1994г., отм. ДВ бр. 28 от 2002г./ и параграф 10, ал. 3 ЗПСК ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот. Заповеди №№ РД 21-1339/21.12.1998г. и РД 21-083/29.04.1999г. на Областния управител са административни актове, които са непротивопоставими на ищеца в настоящото производство, защото той не е участвал в административното производство по издаването им. При проведения косвен съдебен контрол на тези актове в настоящия исков процес е приел, че следва да провери наличието всички предпоставки, регламентирани от реституционния закон. Приел е, че дворното место, върху което е изградена сградата, в която се намира процесния имот, е отчужден от наследодателката на ответниците по ЗОЕГПНС, че те са притендирали обезщетение. Поради това, че процесното помещение от приземния етаж е внесен в капитала на ищцовото дружество и това е вписано с решение № 18/01.06.2000г., от този момент държавата, респективно общината на основание чл. 17а ЗППДОП /отм./, респективно осн. чл. 2, ал. 4 ЗОбС не е собственик. Затова не е могло ответниците да бъдат обезщетени със заповед № РД 21-1339/21.12.1998г. и заповед № РД 21-083/29.04.1999г. на Областния управител с този търговски обект и тези заповеди са незаконосъобразни. като противоречащи на материалния закон и съдът не ги е зачел. Приел е, че същите не са породили права за ответниците. Направил е решаващ извод, че конкуренцията на права между ответниците, като наследници на правоимащо лице по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ и правото на ищцовото дружество, придобило права по чл. 17а ЗППДОП /отм./ следва да се разреши в полза на приватизираното дружество, а за ответниците е възникнало само правото на обезщетение съгласно нормата на параграф 6, ал. 6 ЗППДОП /отм./. Предвид отговорът на поставения въпрос, въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон – ЗОСОИ. Както вече се посочи, материално правните предпоставки за издаване на заповед по чл.2, ал.1 т.1 ЗОСОИ се преценяват към момента на подаване на заявлението за обезщетение в законово установения преклузивен срок. При невъзможност да се реституира отчужден имот на основанията, посочени в чл. 1 и 2 ЗВСОНИ и възникнало поради това право на обезщетяване, подалите в срок заявление правоимащи могат да избират начина на обезщетяване освен ако не са налице две отрицателни предпоставки: имота да не е станал публична държавна или общинска собственост до 25.02.1992г. и да не е бил придобит от трети лица до тази дата – чл. 2, ал.4 ЗОСОИ. В настоящия случай заявлението за обезщетяване е подадено на 20.03.1998г. Към този момент имота е бил общинска собственост. Върху отчужденото от наследодателката на ответниците по ЗОЕГПНС празно дворно място е построена шестетажна жилищна сграда, актувана с АДС № 3994/30.05.1960г. в която на приземния етаж се намира ателие 1 – фризьорски и козметичен салон със санитарен възел с площ от 70.53 кв.м. предмет на иска, за което им е издадена заповед за обезщетяване в съсобственост – 46,77 %. Към момента на подаване на заявлението фризьорския и козметичен салон на основание чл. 2, ал. 1, т. 6, чл. 56 ЗОС, параграф 6, ал. 2 ПЗР на ЗМСМА е частна общинска собственост, за което е съставен АЧОС № 232 от 17.07.1997г. /л. 228 от гр.д.№ 3217/2006г. на СГС/, т.е. не е налице първата отрицателна предпоставка на чл. 2, ал.4 ЗОСОИ - имотът не е публична държавна собственост. След подаване на заявлението за обезщетяване в съсобственост от ищците, но преди издаване на заповедите за признаване правото на обезщетение в съсобственост и определяне на квотите, с решение № 46 по протокол № 42/27.04.1998г. на Столичния общински съвет е намален капиталът на [фирма] с парична сума, но е увеличен с непарична вноска, чрез апорт на право на собственост върху недвижими имоти, между които е и процесния по т.6 от приложение 5, вписан с решение № 1409.11.1998г. на СГС, а с решение № 20 по протокол № 49/19.10.1998г. на СОС е взето решение за откриване на процедура по приватизация на [фирма], публикувано в ДВ бр.128/03.11.98г. Тези решения са взети при висяща административна процедура по заявление за обезщетяване със съсобственост в един от апортираните имоти. Самото включване в капитала, станало след посочената в чл.2, ал.4 ЗОСОИ дата - 25.02.1992г. не е пречка за обезщетяване в съсобственост според съдържанието на този текст, за което съдът изложи съображенията си при отговора на поставения въпрос. Такова е само придобиването на имота от трети лица до тази дата, но към 25.02.1992г. както вече се посочи, имота е общинска собственост на основание параграф 6, ал. 2 ПЗР на ЗМСМА в сила от 17.09.1991г. С изменението на пар.6, а.6 на ЗППДОП /отм/ редакция ДВ бр. 39/07.04.1998г. е ограничено приложното поле на чл.2, ал.1 т.1 ЗОСОИ, като е предвидено, че в случаите на сключена приватизационна сделка и в случаите на взето решение за приватизация на търговски дружества, в чийто капитал са включени движими или недвижими вещи, собственост на правоимащи по ЗОСОИ, последните се обезщетяват с акции или дялове от дружеството, или с компенсаторни записи. С Решение № 26/15.10.1998г. по к.д. № 27/98 г. Конституционния съд е приел, че нормата не се прилага за заварени правоотношения и цели да уреди бъдещото обезщетяване на правоимащите, чийто имущества за отчуждени преди деситилетия, т.е че разпоредбата няма обратно действие. При влизане в сила на първата редакция на пар.6, ал.6 ЗППДОП /отм/11.04.1998г. срокът по чл. 6, ал.1 ЗОСОИ за подаване на заявление за обезщетение все още не е изтекъл. По изложените по-горе съображения при отговора на правния въпрос, взетите решения от 27.04.1998г., вписан с решение № 1409.11.1998г. на СГС и решение № 20 по протокол № 49/19.10.1998г. на Столичния общински съвет за откриване на процедура по приватизация на [фирма], публикувано в ДВ бр.128/03.11.1998г.98г. не могат да се противопоставят на заявителя. Презумпцията за за истинност на вписванията в търговския регистър относно внасянето на имота като апорт има значение пред третите лица с оглед гражданския оборот. Апортът обаче е деривативен способ за придобиване на вещни права от търговско дружество. В производство по спор за собственост тя не се прилага. По принцип презумпциите обръщат тежестта за доказване, но тя сама по себе си не създава право на собственост за дружеството, което ползва. В настоящия случай, постъпилото заявление макар да не е подадено чрез общината я обвързва до произнасяне на областния управител за начина на обезщетяване. Да се приеме противното означава във всеки случай, при който е заявено искане за обезщетение с имот, който е общинска собственост, или който е включен в капитала на ЮЛ, органът по чл. 3, ал.1 ЗПДОП /отм/ да може да предотврати обезщетяване с този имот, като се разпореди с него или вземе решение за приватизация преди да се е произнесъл областния управител. Подобна злоупотреба с права не би могла да е целта на приемането на пар.6, ал.6 ЗППДОП /отм/. Този текст ще се отнася само за постъпилите заявления след приемането му. Към момента на публикуване на първата редакция на пар.6, ал.6 ЗППДОП ДВ бр. 39/07.04.1998г. едногодишния срок за подаване на заявления по чл. 6, ал.1 ЗОСОИ все още не е изтекъл и правилото на материално правната норма на пар.6, ал.6 ЗППДОП /отм/ би следвало да се прилага за висящите процедури, образувани по подадени заявления след влизане в сила на тази норма. Следващата промяна на пар.6, ал.6 ЗППДОП /отм/ публикувана ДВ бр.№12/12.02.1999г. ограничава възможността за обезщетяването в съсобственост, като въвежда отрицателни предпоставки – имота да не е включен в капитала на търговско дружество и да не е склучена приватизационна сделка. И на тази материално правна норма обаче законодателя не е придал обратно действие, поради което тя следва да се прилага само за напред за заявленията, за които законодателя е предвидил, че могат да се подават след изтичане на срока по чл.6, ал.1 ЗОСОИ колкото и редки да са тези случаи. От това, че към момента на влизане в сила на тази нова редакция, срокът по чл. 6, ал.1 ЗОСОИ вече е изтекъл и кръгът от случаи по отношение на които ще се прилага е ограничен, не може да се прави извод, че нормата следва да се прилага и за производствата, по които е подадено заявление, но административния орган в нарушение на чл. 6, ал.3 ЗОСОИ все още не се е произнесъл. Законодателят не е предвидил нормата да се отнася за висящите административни производства. Или в обобщение, заповед № РД 21-1339/21.12.1998г., с която е уважено искането на наследниците за обезщетение с процесния търговски обект и последващата заповед № РД 21-083/29.04.1999г. на Областния управител, с която е определена оценката и квотите на наследниците от него са законосъобразни административни актове, които лигитимират ответниците като съсобственици на процесния недвижим имот. Те са правоимащи лица по ЗОСОИ защото са доказали, че са наследници на общата наследодателка А. д-р Х. С., починала на 24.04.1971г., която с н.а. № 1838 от 22.05.1931г., дело № 1610/1931г. купува урегулирано място, заедно с построената в него едноетажна жилищна къща с пристройка, находяща се `в [населено място], [улица], цялото с площ от 435.47 кв.м. С решение от 12.11.1948г. по преписка вх. № 8010/1948г са отчуждени други имоти по ЗОЕГПНС. Не е отчуждено дворно място с къща и два дюкяна на [улица] празно място на [улица]. Видно от контролен лист от 30.03.1949г. решението от 12.10.1948г. не е утвърдено с мотив, че подлежат на отчуждаване и къщата с двата магазина на [улица] празното място на същата улица № 37 с площ от 435.47 кв.м. Върху контролния лист, на 20.06.1949г. Министерски съвет е изменил постановеното решение, съгласно мнението на службата, изложено в контролния лист от 30.03.1949г., т.е. постановено е отчуждаване и на празното дворно място на [улица]. На отчуждаване по ЗВСОНИ подлежат имотите, които са отчуждени по ЗОЕГПНС, а реституцията се извършва в полза на лицата, от които са отнети тези имоти, респективно от наследниците им. Ако други лица претендират, че са собственици на тези имоти, спорът се разрешава в отделно производство по исков ред – чл. 3 ЗВСОНИ. Този закон не изисква доказване правото на собственост само с титул за собственост по аргумент и от нормата на чл. 9 ЗВСОНИ. В случая за отчуждения по ЗОЕГПНС имот е съставен АДС № 2679 от 12.10.1949г., в който са отразени актовете по отчуждаване. От у-ние, издадено от Г. е видно, че настоящ адрес - [улица] се отнася сега до УПИ ХI-7 от кв. 326, м. „ГГЦ-Г-6“. а [улица]е преименувана на [улица]около 1950г. Ищецът е предявил иск за търговски обект от сграда, построена в УПИ ІХ-7 от кв. 326 [населено място]. Затова съдът приема, че е налице идентичност между купения и отчуждения имот от общата наследодателка на ответниците и имота, за който ищецът е предявил иска. Тъй като правото на собственост на ответниците е доказано, а правоизключващите възражения на ищцовото дружество са неоснователни, предявеният отрицателен установетелен иск е неоснователен. Решението на въззивната инстанция, с което този иск е бил уважен е неправилно поради противоречие с материалния закон – чл. 2, ал. 1, т.1 и ал.4 ЗОСОИ и пар.6, ал.6 ЗППДОП /отм/ поради което следва да се отмени, като вместо това, искът се отхвърли. Съобразно този резултат, на ответниците следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за всички инстанции съобразно представения списък в общ размер 6962,33 лв. Възражението на ответника по касация за прекомерност е неоснователено, тъй като уговорените хонорари във всяка от инстанциите не е завишен, а е съобразен със сложността на делото, тежестта на доказване, която по предявения отрицателен установителен иск е за ответниците, ангажирането на множество доказателства. Хонорарът, уговорен от ответника по касация само на касационна инстанция е почти в размер на претендираните от касаторите разноски за всички инстанции. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивно решение № 854/06.02.2015г. по гр.д.№ 3705/2013г. на Софийски градски съд и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ предявеният от [фирма] против Б. Х. С. починал в хода на производствотоq заместен по реда на чл. 120 ГПК /отм./ от наследниците си по закон П. А. С. и А. Б. Ц., С. Х. С., починал в хода на производството и заместен от наследниците си А. С. С.-В. и първоначалните ответници Е. М. С., и Х. М. С. отрицателен установителен иск, че ответниците не са собственици на общо 46.77% ид.ч. от следния недвижим имот - магазин-ателие № 1, в партера на шестетажна масивна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 70.53 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо парцел ХІ-7, кв. 326 по плана на София., м. „ГГЦ-Г-6“ с площ на парцела от 442 кв.м. при съседи: [улица], парцел Х-6, парцел ХІІ-8, парц. II-11, парц. ІІІ-12 и парцел І-10 и на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ и за отмяна на основание чл. 431, ал.2 ГПК /отм/ на констативен нотариален акт № 20 от 29.07.1999г., том I, рег.№ 3114, дело 129/99г. на нотариус Д.И., с който те са признати са собственици на същия имот. ОСЪЖДА [фирма] да плати на П. А. С., А. Б. Ц., А. С. С.-В., Е. М. С., и Х. М. С. деловодни разноски за всички инстанции в общ размер 6962,33 лв ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: