1 Р Е Ш Е Н И Е № 452 София, 12 октомври 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември 2010 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елияна Карагьозова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Павлина Панова при секретаря Л. Гаврилова и в присъствието на прокурора от ВКП М. Михайлова, като изслуша докладваното от съдия П.Панова наказателно дело № 411/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на частния тъжител П. К. П. срещу въззивна присъда № 46, постановена на 19.02.2010 г. от Окръжен съд – гр. Бургас по ВНЧХД № 32/2009 г. , с която е била отменена първоинстанционната присъда по делото в частта й, с която подс. С. К. К. е бил признат за виновен по обвинението за престъпление по чл. 148 ал.2 вр. ал.1 т.2 и т.3 вр. чл. 147 ал.1 от НК, като е бил признат за невиновен и оправдан изцяло по това обвинение. Отхвърлен е бил изцяло предявеният от частния тъжител граждански иск срещу подсъдимия в размер на 3 000 лева. Присъдата е била потвърдена в останалата й оправдателна част. С първоинстанционна присъда № 1293, постановена от Бургаския районен съд на 13.11.2008 г. по НЧХД № 646 по описа за 2008 г., подс. К. e бил признат за виновен за това, че на 06.11.2007 г. в гр. Бургас с молба вх.№ Ж-41/06.11.2007 г. до директора на ОД „Полиция” – Бургас и до А. съвет на АК – Бургас е разпространил и разгласил позорно обстоятелство за П. К. П. в качеството му на длъжностно лице – Началник на Р. – Ц. при изпълнение на службата му с израза „... пак така, нарушавайки всякакви закони и норми, същият ...” – престъпление по чл.148 ал.2 вр. ал.1 т.2 и т.3 вр. чл. 147 ал.1 от НК. На осн. чл. 78А от НК подс. К. е бил освободен от наказателна отговорност за това престъпление и му е било наложено административно наказание глоба в размер на 1000 /хиляда/ лева. С присъдата подс. К. е бил осъден да заплати на частния тъжител П. обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди от деянието в размер на 1500 лева. В останалата част по възведеното с тъжбата обвинение срещу него подсъдимият К. е бил оправдан. Касационната жалба, подадена от частния тъжител, съдържа твърдения за незаконосъобразност на присъдата, противоречаща на материалния закон и необоснована от събраните по делото доказателства. С нея се иска подсъдимият да бъде признат за виновен по обвиненията и да му бъде наложено справедливо наказание. Пред касационната инстанция тъжителят не се явява, но изпраща писмено становище, с което заявява, че поддържа жалбата си по изложените във въззивната жалба съображения. Подсъдимият К. намира касационната жалба за недопустима, тъй като тя не съдържа реквизитите, предвидени в чл. 351 ал.1 от НПК. Излага съображения и за неоснователност на същата, тъй като правилно въззивният съд е приел, че инкриминираният в тъжбата израз е проява на личното му мнение и форма на реализация на правото на гражданите на мнение. По този начин с действията на подсъдимия по подаване на молба до ръководителя на О. – Бургас не е била засегната честта и достойнството на частния тъжител. Моли въззивната присъда да бъде оставена в сила. Представителят на В. касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Намира, че правилно подсъдимият е бил оправдан, тъй като и от обективна, и от субективна страна липсва състав на инкриминираното престъпление клевета. Жалбата срещу потвърдителната част на присъдата на въззивния съд счита за недопустима. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Същата е и недопустима в частта й, с която се атакува потвърдителния диспозитив на въззивната присъда. С него въззивният съд се е солидаризирал с оправдателната част на първоинстанционната присъда, поради което в тази си част въззивният съдебен акт има характер на решение /чл.338 от НПК/. Решенията на въззивната инстанция не подлежат на касационен контрол / аргумент по чл. 346 от НПК/. Такъв контрол може да бъде упражнен само върху новите присъди, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция и то при положение, че с тях деецът не е бил освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78А от НК /чл. 346 т.2 от НПК/. Нова присъда въззивният съд постановява само когато се произнася по въпроса за вината по начин, който е обратен на начина, по който се е произнесъл първоинстанционния съд, или трябва да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което е имало обвинение пред първата инстанция /чл.336 от НПК/. Съотнесено към жалбата на частния тъжител това принципно положение означава, че въззивният съдебен акт е единство на решение /в частта, с която се потвърждава първоинстанционната присъда/ и въззивна присъда /в частта, с която подсъдимият е оправдан по обвинението, по което първоинстанционният го е признал за виновен/. Следователно предмет на касационното обжалване може да бъде въззивното присъда само в частта й, с която подс. К. е бил оправдан. В останалата част тя е влязла в сила и не може да бъде обект на касационен контрол. Касационната инстанция намира за необходимо да посочи на жалбоподателя, че необосноваността на атакувания съдебен акт /какъвто е основният довод на касационната жалба/ не е сред касационните основания, визирани в чл. 348 от НПК, поради което тя не може да бъде обект на проверка от касационната инстанция. Приетите за установени фактически положения от въззивния съд не могат да бъдат поставени на контрол, стига при тяхното констатиране да не са допуснати процесуални нарушения. С оглед на това и с оглед пълното гарантиране на правото на тъжителя да получи отговор на доводите си в жалбата ВКС извърши проверка на въззивния съдебен акт и с оглед касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Проверката на съдопроизводствените действия на въззивната инстанция не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е демонстрирана волята на въззивния съд да кредитира изцяло показанията на свидетелите по делото, посочени както от подсъдимия, така и свидетеля Д., посочен от тъжителя. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите на присъдата си Бургаският окръжен съд е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на тъжителя и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото, който с оглед правната си оценка е противоположен на този, направен от първоинстанционния съд. Обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107 ал.3 от НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства, не са налице. Съдебните инстанции по фактите са събрали доказателства и от двете категории, като право на всяка от тях е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 339 ал.2 и ал.3 от НПК. В мотивите на въззивната присъда това е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушаване на основните принципи на наказателния процес, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. По отношение на твърдяното в касационната жалба нарушение на материалния закон: Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Верни са констатациите на въззивната инстанция, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение, като е разкъсал единството на инкриминирания от частния тъжител израз, изваждайки от него само текста „ ... пак така, нарушавайки всички закони и норми...”, за който е признал подсъдимия за виновен, а за останалата част го е оправдал. По този начин съдът е придал на инкриминирания израз мисловно съдържание, което подсъдимият не е целял, като е подменил волята на частния тъжител в твърдението му, че се е почувствал оклеветен от посочения от него в молбата на подсъдимия израз, а като следствие от това са направени и неверни изводи за субективната страна на престъплението, в което е подсъдимият е бил обвинен. В съдебната практика и в правната доктрина се приема, че предмет на престъплението клевета могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство или явление. То следва да е позорно, недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвиква еднозначна негативна оценка на обществото, или в частност – да приписва извършването на престъпление. На следващо място, тези факти трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации , интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. В инкриминирания с тъжбата израз, за който подс. К. е бил оправдан от въззивния съд, не се съдържа твърдение за определени обстоятелства, свързани с личността на тъжителя, поради което с него обективно не би могло да се разгласи и разпространи позорно обстоятелство. Тъжителят всъщност е инкриминирал с тъжбата своя субективен прочит на изразените от подсъдимия оценъчни съждения, собственото си възприятие и тълкуване на думите му. Начинът на мислене обаче не може да се криминализира, тъй като резултатите от него не са еднозначни и не подлежат на доказване /В т. см. Р №80-98-ІІ н.о./ Същественото в случая е, че това, което е инкриминирал с тъжбата си тъжителят, е израз, който не съдържа никакви конкретни или поддаващи се на конкретизация факти, които да бъдат позорящи. Доколкото в случая става въпрос за лични оценка на подсъдимия на качества и действия на тъжителя / че той нарушава закони и норми/, а не за факт от обективната действителност, е очевидно, че преценката за истинността на една такава преценка зависи от съзнанието на автора на същата , т. е. – от подсъдимия. Тя е резултат от мисловните процеси и анализ на факти, които е възприел подсъдимия в резултат на дейността си като адвокат, при която е имал досег с работата на тъжителя като началник на Р. – Ц.. Ето защо обективно не би могло да се даде отговор дали оценката на подсъдимия е правилна или не, поради което и той не може да носи наказателна отговорност за дадените от него оценъчни твърдения. В същото време в молбата на подсъдимия до Началника на О. – Бургас и до АК – Бургас се съдържат и достатъчно на брой фактически твърдения – че не е допуснат като защитник на задържаната в Р. Ц. К. Г., че този достъп е отказан, тъй като с нея по това време не са били извършвани процесуално-следствени действия и поради това нямала нужда от защитник. Тези твърдения обаче не са инкриминирани с тъжбата, поради което и не са били предмет на доказване. Право на частния тъжител е да прецени какъв ще е обхватът на неговата тъжба, но задължение на съда е да преценява във всеки конкретен случай дали инкриминираните изрази могат да бъдат предмет на престъпление клевета. В случая преценката на въззивната инстанция за липса на обективната страна на инкриминираното престъпление е абсолютно вярна. На следващо място, въз основа на съдържанието на молбата на подсъдимия от 06.11.2007 г., съдържаща инкриминираните изрази, се установява, че написването й и изпращането й до адресатите – О. – Бургас и АК – Бургас, е по повод казус, който е възникнал във връзка с упражняването на адвокатска професия от страна на подсъдимия и създаденото според него положение в Р. Ц. на невъзможност да упражни задълженията си като такъв. Доколкото правото на защита на всеки гражданин, а в още по-голяма степен на задържаните лица, е право, закрепено и защитено от Конституцията, то неспазването и незачитането на това право представлява част от значимия обществен проблем за правовата държава и правата на гражданите в нея. Без съмнение когато едно лице /а в случая то упражнява адвокатска професия/ констатира нередност по тези проблеми и сигнализира за тях компетентните институции, то извършва това в името на законен обществен интерес – предприемане на действия за отстраняване на нарушението и гарантиране спазването на нарушените права. На следващо място, подсъдимият К. в качеството си на адвокат, който е бил упълномощен от св. Г., е имал определени задължения и отговорности към нея, като това да я защитава и да присъства на всички процесуално-следствени действия, извършвани с нея. Тези му права и задължения биха могли да се реализират при правилното функциониране на полицейското управление, където Г. е била задържана. Поради това, като е бил възпрепятстван да изпълни задълженията си като адвокат и не е бил допуснат до среща с подзащитната си, той е счел, че това е било резултат от незаконни действия на представители на полицията и в частност на тъжителя като ръководител на Р. – Ц.. При това положение подсъдимият дори в по-голяма степен от останалите български граждани е бил длъжен да сигнализира компетентните органи за констатираните от него нарушения. В решението си от 25.06.1992 г. по делото Торгейр Торгейрсон срещу И. Европейският съд по правата на човека припомня вече трайно прогласен в практиката си принцип, че "свободата на словото е една от основите на демократичното общество ... и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. Свободата на изразяване, така, както е закрепена в чл.10 от Е. конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), е подчинена на редица изключения, които обаче следва да се тълкуват ограничително и необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде убедително установена". По делата Я. срещу България /11.12.2003 г./ и Р. срещу България /20.04.2006 г./ ЕСПЧ е отбелязал, че в едно демократично общество индивидите имат право да коментират и да критикуват правораздаването и длъжностните лица, участващи в него. Несъмнено границите на приемливата критика по отношение на държавните служители при упражняването на техните правомощия могат при определени обстоятелства да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните лица. В настоящия случай изнесената от подсъдимия информация е важна за поддържането на правовата държава и за осъществяване на демократичен контрол върху полицейските органи, поради което следва да бъде обект на по-засилена защита. Конституционният съд в решението си по к.д. № 1/96 г. подчертава, че трябва да се прави разлика между информация, важна за политически дискусии и за дискусии по други въпроси от обществен интерес, и информацията, равнозначна на любопитство към обособената интимна сфера на човека, за навлизането в която трябва да съществува преграда, съобразена с морала и манталитета на разумно мислещите хора. Следвайки този подход на разсъждение, Конституционният съд извежда при тълкуването на конституционните разпоредби по чл.39-41, че '"принадлежащата към първата категория по вид информация определено се ползва с по-висока степен на защита. В този смисъл критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не бива да бъдат изключвани... те могат да имат различен характер от гледище на своята насоченост и предназначение, така че да бъдат третирани различно". Ето защо в конкретния случай подсъдимият в качеството си на адвокат е упражнил права, гарантирани му от Конституцията и Закона за адвокатурата – да се изкаже свободно, да сигнализира компетентните органи за констатирани от него нередности и закононарушения в Р. – Ц., както и да търси защита на накърнените му права като гражданин и адвокат, а така също и правата на упълномощилото го лице. По този начин, реализирайки тези си права, подс. К. не е осъществил нито от обективна, нито от субективна страна състава на престъплението „клевета”, поради което законосъобразно е бил оправдан. Не е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 46, постановена на 19.02.2010 г. по ВНЧХД № 32/2009 г. на Бургаския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.