Р Е Ш Е Н И Е № 69 Гр. София, 15 юли 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП СТ. АТАНАСОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 167/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба от подсъдимия Г. Д. А., чрез упълномощения защитник, адв.Б. К. срещу нова въззивна присъда № 244/17.12.2019 г. на Софийски градски съд, наказателно отделение, 5-ти въззивен състав, постановена по в.н.о.х.д. № 4480/2019 г., по описа на същия съд. В жалбата са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. В тяхна подкрепа защитата излага доводи за неправилна оценка на гласните доказателства, изходящи от свидетеля Т., довела до неправилни фактически изводи относно поведението на подсъдимия по препятстване изпълнението на служебните задължения на същия свидетел като разследващ полицай и в тази връзка за съставомерността на деянието. Отделно се излагат доводи за превратна оценка на същите гласни доказателства и за възприемане на фактически обстоятелства без надлежна доказателствена основа по отношение на качеството „ управител“, в което подсъдимият се е представил по време на проверката. Обясненията на дееца се оценяват като обективни и в унисон с останалите доказателства по делото за целта на проведения със свидетеля Т. разговор, като изводите на съда в обратна насока се оценяват като доказателствено необезпечени. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и за оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение, поради обективна и субективна несъставомерност на деянието. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия А., адв. К. поддържа касационната жалба с релевираното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК и по изложените в подкрепа на същото съображения, както и с направеното искане за оправдаване на подзащитния му. Сочи, че от доказателствата по делото не се установява дейността на свидетеля Т. по разследването да е била препятствана или затруднена от действията на подсъдимия, който поради късния час на проверката е помолил разследващия полицай да не бъде задържан и да бъде освободен, без да оказва неправомерно въздействие върху него. Счита, че въззивният съд не е оценил правилно степента на затрудняване на служебните задължения на Т. и в тази връзка обществената опасност на деянието, която намира, че е явно незначителна или изобщо липсва. В заключение поддържа искането от жалбата за оправдаване на подсъдимия. Подсъдимият А. пред ВКС, в последната си дума моли да бъде признат за невинен като се отмени въззивната присъда. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура, пред касационната инстанция застъпва становище за неоснователност на жалбата на зашитата, като счита, че въззивната присъда следва да се остави в сила. Наведените с жалбата доводи оценява като оплакване за необоснованост, което не попада в обхвата на касационната проверка, поради което не следва да бъде проверявано за неговата основателност. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите от касационната жалба на защитата на подсъдимия и становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда от 23.05.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 20091/2017 г., по описа на Софийски районен съд, наказателно отделение, 108 състав, подсъдимият Г. Д. А. е признат за невиновен в това, че на 09.10.2015 г., около 04.20 часа в [населено място],[жк], [улица], в заведение „име“ съзнателно се ползвал от подправен официален удостоверителен знак, служебна карта, / подробно описана в присъдата / като я представил пред разследващ полицай Е. Т. при 02 РУ- СДВР , поради което и на осн. чл.304 от НПК е оправдан по обвинението по чл.276, ал.2, вр. ал.1 от НК. Със същата присъда подсъдимият А. е признат за невиновен в това, че по същото време и място е склонявал длъжностно лице от разследващите органи, Е. И. Т., старши разследващ полицай при 02 РУ-СДВР, да наруши свое служебно задължение във връзка с правораздаването, като му се представил със служебна карта № номер/дата и стикер с изписан текст BG2015, положен кръгъл мастилен печат с изписан текст: Национален център за борба с корупцията, със снимка на лице от мъжки пол и изписани имената на Г. Д. А., ЕГН /ЕГН/ в едно с метален идентификационен знак с надпис „име“ и го помолил да не извършва оглед на местопроизшествието в заведение „име“, поради което и на осн. чл.304 от НПК е оправдан по обвинението за престъпление по чл.289 от НК. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е оставил направените разноски за сметка на държавата. С нова въззивна присъда № 244/17.12.2019 г. на Софийски градски съд, наказателно отделение, 5-ти въззивен състав, по в.н.о.х.д. № 4480/2019 г., по описа на същия съд присъдата на окръжния съд е била отменена в частта относно престъплението по чл.289 от НК и вместо това е постановена нова присъда, с която подсъдимият А. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.289 от НК и му е наложено наказание от една година лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено с три годишен изпитателен срок, на осн. чл.66, ал.1 от НК, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата на градския съд разноските по делото по това обвинение са възложени в тежест на подсъдимия А. и съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото. Касационната жалба на защитата на подсъдимия А. е подадена в законовия срок по чл.350, ал.1 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна. На първо място е необходимо да се отговори налице ли е релевираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като проверката на материалния закон е допустима само на базата на законосъобразно формирано вътрешно убеждение на решаващия съд по фактите от значение за обвинението. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения в дейността на въззивния съд при постановяването на новата присъда се мотивира с неправилна доказателствена оценка на показанията на свидетеля Т. и приемане за установени на релевантни за обвинението факти, които не са доказателствено обезпечени. ВКС намира, че доводите от жалбата в насока пороци в доказателствената дейност на въззивния съд и при формиране на вътрешното му убеждение по фактите не намират подкрепа в материалите по делото и са неоснователни. Въззивният съд е изложил убедителни съображения в насока обективността на гласните доказателства, изходящи от свидетеля Т., като надлежно е аргументирал извода си за тяхното кредитиране чрез съпоставка с веществените доказателства по делото /карта и значка, предадени от подсъдимия в хода на досъдебното производство/, които напълно им кореспондират, както и с липсата на доказателства за тенденциозно или във вреда на подсъдимия свидетелстване от разследващия полицай. Несъстоятелно е възражението от жалбата срещу обективността на показанията на същия свидетел относно качеството, в което подсъдимият се е представил пред разследващия орган - като управител на заведението, в което е извършвана проверката, поддържано по съображения, че не се подкрепя от други доказателства. Показанията на свидетеля Т. са оценявани комплексно, като е отчетена пълната им кореспонденция с останалите доказателства по делото и липсата на вътрешни противоречия в тяхното съдържание при проведените отделни разпити, /за депозираните на досъдебното производство е приложена разпоредбата на чл.281 от НПК / при което въззивният съд правилно е приел, че цитираните гласни доказателства заслужават пълен кредит на доверие. Следва да се посочи, че качеството, в което подсъдимият се е представил пред разследващия полицай е ирелевантно към съставомерността на деянието, което се състои в склоняване на разследващ или друг орган да наруши служебните си задължения във връзка с правораздаването, като не се изисква специално качество на субекта на престъплението, което може да се осъществи от всяко наказателно отговорно лице. Съществено за правилното формиране на фактическите изводи на въззивния съд е обективното оценяване на свидетелските показания на Т. като източник на доказателствени факти, на базата на които е формирано обвинението за престъпление по чл.289 от НК. В този смисъл от значение за съставомерността на деянието е поведението на подсъдимия по оказване на въздействието върху разследващия орган и целта, с която е осъществено. При разпита на свидетеля Т. са изяснени обстоятелствата относно проведената комуникация между него и подсъдимия А.. Свидетелят е пристигнал в заведението с цел провеждане на действия по разследването в района на местопроизшествие, което е било предварително запазено от органите на МВР. Целта на посещението е била извършване на оглед и събиране на доказателства за изчезнало лице, по отношение на което е имало данни за отвличане от същото заведение. Т. е разпоредил управителят на заведението да му се представи лично, присъстващите лица да бъдат задържани за разпит, и е пристъпил към извършване на оглед на мястото на произшествието. Контактът на подсъдимия с разследващия полицай е бил именно във връзка с описаните по-горе действия по разследването, като след като се представил за управител на заведението, А. е поискал да не бъде задържан, както и да се прекрати огледа, поради това, че в заведението не е извършвано престъпление. В подкрепа на отправените искания, подсъдимият се е легитимирал със служебна карта като агент на „име“ / при представянето на картата, свидетелят Т. възприел, че под нея се намира идентична карта с аналогични обозначение и снимка на подсъдимия /, в което качество е заявил, че е следвало да присъства на служебна среща, която се провеждала сутринта на другия ден. Отделно, подсъдимият се ангажирал и с искане да не бъде задържан персонала на заведението, което напълно съответства на качеството „управител“, в което се представил пред разследващия орган. ВКС намира, че изводите на въззивния съд за обективността на заявеното от свидетеля Т. при разпитите му в хода на наказателното производство/показанията на свидетеля от досъдебното производство са надлежно приобщени по реда на чл.281, ал.5 от НК / са защитени в необходимата степен, чрез комплексен анализ и съпоставка с цялостната доказателствена съвкупност, като гласните доказателства са законосъобразно оценени като доказателствена стойност и тежест, поради което възраженията на защитата в обратна насока са напълно неоснователни. С оглед изложеното не се констатира съществено процесуално нарушение в доказателствената дейност на въззивния съд при постановяване на новата присъда, поради което не е налице и касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Не се намери за основателно и оплакването за наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. В рамките на установените факти материалният закон е приложен правилно. Основното оплакване от касационната жалба на защитата по приложението на закона е свързано с недоказаността на обвинението, като извършените от подсъдимия действия спрямо разследващия орган се оценяват за несъставомерни по смисъла на чл.289 от НК, като се иска той да бъде оправдан на това основание. Алтернативно, в съдебно заседание пред ВКС защитата излага доводи за липса или за явно незначителна степен на обществена опасност на извършеното деяние, което сочи на основанието по чл.9, ал.2 от НК за оправдаване на дееца. Изложените от защитата доводи в насока несъставомерността на деянието налагат изясняване на правната природа на престъплението по чл.289 от НК и елементите от фактическия му състав. Инкриминираната разпоредба е вид престъпление против правосъдието, което е на формално извършване, като нормата е с бланкетна диспозиция и за запълване на фактическия й състав е необходимо да бъдат посочени служебните задължения на съответния орган във връзка с правораздаването, които деецът с въздействието си е целял да бъдат нарушени. Изпълнителното деяние се състои в склоняване на длъжностно лице от съответните органи да наруши служебните си задължения във връзка с правораздаването. Материалният закон не съдържа легално определение на термина „склоняване“, като съдържанието на понятието е било предмет на тълкуване в съдебната практика / Р №452/2012 г. на II НО на ВКС, Р № на III НО на ВКС/, включително и с ТР №2/2009 на ОСНК на ВКС, при което е изяснено, че представлява вид мотивационно въздействие върху психиката на длъжностното лице, упражнявано с конкретно определена цел в насока осъществяване на активно поведение от негова страна по повод служебните му задължения, във връзка с правораздаването. Психическото въздействие от страна на дееца е възможно да се реализира посредством различни форми на мотивация – убеждение, обещание, включително и чрез заплаха или друг вид психическа принуда, в зависимост от конкретиката на фактическата ситуация. По настоящото дело отношението на въздействие върху разследващия орган е осъществено под формата на увещаване / молба / да преустанови действията по разследването, състоящи се в оглед на мястото на произшествието. Доводите на защитата, че извършените от подсъдимия действия не могат да се квалифицират като „склоняване“, тъй като по естеството си представляват отправяне на молба за преустановяване на длъжностното му поведение, не се възприемат за основателни. Безспорно съгласно възприетите от въззивния съд факти поведението на дееца може да бъде окачествено като вид мотивационно въздействие върху разследващия полицай, като избраната от подсъдимия форма на упражняването му, чрез убеждение и молба, е допустим способ за оказване на въздействие с цел вземане на решение във връзка с нарушението на служебните задължения на съответния орган. Законът не поставя ограничение върху начина на осъществяване на мотивацията, като е допустимо въздействието върху психиката на длъжностното лице да е в по-лека форма, както е настоящият случай, или чрез по-интензивни способи, включително и посредством принуда. За съставомерността на деянието е необходимо това въздействие да се упражнява за постигане на специалната цел по смисъла на чл.289 от НК, а именно длъжностното лице да наруши служебните си задължения във връзка с правораздаването. От възприетите в новата присъда фактически постановки се изяснява, че подсъдимият е предприел процесното въздействие с конкретна цел – разследващият полицай да не извърши оглед на мястото на произшествието, в качеството на разследващ орган. Свидетелят Т. е заемал длъжността старши разследващ полицай при 02 РУ – СДВР и на процесната дата е бил дежурен, поради което е изпратен на мястото на произшествието, заведение „име“, ведно с огледна група за извършване на действия по разследването – оглед и събиране на доказателства за извършено престъпление по повод отвличане на лице, за което е получен сигнал в полицейското управление. Длъжностното качество на разследващ орган на свидетеля Т. е на основание чл.52, т.2 от НПК като служител при Министерството на вътрешните работи / МВР /, назначен на длъжност „разследващ полицай“. Огледът на мястото на произшествието е вид способ на доказване , /чл.136, ал.1 от НПК/ подробно регламентиран в чл.155 и сл. от НПК, като в принципен план е част от правомощията на органите на досъдебното производство по извършване на разследването, с цел установяване на обективната истина и разкриване на извършителя на престъплението. С оглед изложеното, поведението на подсъдимия А. по мотивиране на свидетеля Т. в качеството му на разследващ полицай да преустанови извършването на оглед на мястото на произшествието, като част от служебните му задължения, / което по естеството си представлява нарушение на същите задължения / се субсумира във фактическия състав на престъплението по чл.289 от НК от обективна и субективна страна. Престъплението е възможно да се осъществи само при форма на вината пряк умисъл, което е безспорно установено от възприетите по делото факти относно поведението на подсъдимия на процесната дата, който е въздействал върху свидетеля Т. съзнателно и целенасочено с цел да го мотивира да осъществи процесното нарушение на негово служебно задължение, като преустанови изпълнението му. За прецизност следва да се посочи, че бланкетния характер на нормата на чл.289 от НК изисква освен текстово изписване на служебното задължение на длъжностното лице, чието нарушение е предмет на специалната цел на дееца и цифровото му обозначение от съответния, установяващ задължението акт – закон, подзаконов нормативен акт, инструкция, правилник и др. В обвинителния акт не е посочен конкретния текст от НПК, свързан с правомощията на разследващия орган по извършването на оглед на местопроизшествие, но в процесуалния документ се съдържа пълно описание на служебното задължение на свидетеля Т. в качеството му на разследващ полицай относно извършване на оглед на заведението „име“ като място на произшествието. При тези данни за подсъдимия не е налице неяснота относно вида и характера на обвинението и липсата на цифровото изражение на нормата от кодекса не препятства възможността му да разбере за нарушението на какъв вид служебно задължение на органа по разследването във връзка с правораздаването се обвинява, предвид пълното и ясно формулиране в обвинителния акт на инкриминираното служебно задължение на разследващия орган, а именно извършване на оглед на местопроизшествие. Подсъдимият и неговата защита не правят такъв вид възражение в жалбата, което индицира на яснота относно обвинението в тази му част, но доколкото се касае за норма с бланкетна диспозиция, проверката за правилното приложението на закона изисква тя да бъде запълнена с конкретно правило, за да е налице съставомерност на деянието, което в случая е изпълнено. По изложените съображения не е налице нарушение на материалния закон и поведението на подсъдимия е съставомерно по чл.289 от НПК, поради което претенцията на подсъдимия за неговото оправдаване не може да бъде удовлетворена. По отношение процесното деяние е неприложима разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК относно неговата малозначителност, каквито доводи навежда защитникът на подсъдимия пред ВКС. Извършеното деяние е придружено с фалшива легитимация от страна на дееца, доколкото подсъдимият е използвал недействителен документ, за да се представи в качеството на орган, което не притежава, с цел да засили мотивационното въздействие върху разследващия орган. Видно от фактите по делото, той е разполагал с два броя карти на негово име и с негова снимка и значка с надпис „надпис“, за които е установено, че не са издадени от „Центъра за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност към Министерски съвет-София“ / с възприето в Устройствения правилник на организацията съкращение „име“/, каквото обозначение са съдържали, както и че подсъдимият не е постъпвал на работа по служебно или трудово правоотношение в тази организация. В този смисъл поведението на подсъдимия А. по склоняване на разследващия орган да наруши задълженията си във връзка с правораздаването не разкрива по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обичайните случаи на престъпления от този вид, респективно не може да бъде субсумирано под фактическия състав на разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК. Доводите на защитата, че ниският интензитет на въздействие от подсъдимия не е довел до нарушаване на служебните задължения на разследващия орган, нямат отношение към съставомерността на деянието, тъй като се касае за вид престъпление на формално извършване, което не включва във фактическия му състав определен резултат. Видът и характерът на използваното от подсъдимия мотивационно въздействие, обсъдено по-горе, също не може да обуслови различна правна оценка на престъпната му дейност, както и не рефлектира съществено върху обществената опасност на деянието, за да се обсъжда приложението на чл.9, ал.2 от НК по отношение на инкриминираната престъпна дейност. В контекста на искането за пълно оправдаване на подсъдимия е допустимо да се обсъди и справедливостта на наложеното наказание. ВКС не установи наложеното на подсъдимия А. наказание да е явно несправедливо. Санкцията е определена при условията на чл.54 от НК, което ВКС намира за правилно и съответно на тежестта на извършеното деяние. Не се намериха и основания за прилагане на привилегированата разпоредба на чл.55 от НК, поради липсата на законовите предпоставки за това, тъй като не се отчетоха многобройни или изключително по естеството си смекчаващи обстоятелства, както и най-ниското предвидено от закона наказание не се явява несъразмерно тежко спрямо извършеното деяние. Наказанието на подсъдимия е индивидуализирано в рамките на специалния законов минимум от една година лишаване от свобода и в рамките на чл.54 от НК не подлежи на допълнителна редукция. С оглед изложените съображения, жалбата на защитата срещу въззивната присъда е неоснователна и следва да се отхвърли, като се остави в сила присъдата на въззивния съд. Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 244/17.12.2019 г. на Софийски градски съд, наказателно отделение, 5-ти въззивен състав, по в.н.о.х.д. № 4480/2019 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: