1 Р Е Ш Е Н И Е № 391 гр. София, 17 ноември 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 1018/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.2 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Б. К. срещу въззивна присъда № 125 от 15.04.2015г., постановена от Софийски градски съд по ВНОХД № 2517/15г. по описа на същия съд В касационната жалба се заявяват всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК. В допълнение към нея се развиват доводи, че в резултат на неправилна оценка на доказателствените източници въззивният съд е обосновал изводите си по фактите, а оттам – и е допуснал неправилно приложение на материалния закон. Показанията на разпитаните свидетели били ценени едностранчиво и превратно, като приоритет е отдаден на показанията на полицейските служители, а те били предубедени и единствено косвени по своя характер. Игнорирани са останали доказателствени източници, оневиняващи подсъдимия. Не били съобразени и редица фактически обстоятелства - че в подсъдимия не е намерен ключ за превозното средство, а кормилната уредба на автомобила не била изследвана за дактилоскопни отпечатъци. Заявява се също, че въззивната инстанция в нарушение на процесуалните правила е разгледала задочно производството при налични данни, че подсъдимият е бил с известно местонахождение - затвор в Република Л.. На последно място претендира се и несправедливост на наложеното наказание. В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия не се явява, като в молба заявява, че поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Отправя искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия, както и алтернативно - за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Подсъдимият К. не се явява и не взема отношение по жалбата. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакувания съдебен акт. Акцентира, че правилно въззивната инстанция е разгледала делото при условията на чл. 269, ал. 3 от НПК, доколкото след постановяване на първоинстанционната присъда подсъдимият е напуснал известния адрес и не е уведомил съда за нов такъв, на който да може да бъде намерен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани в чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 14.04.2014г. по НОХД № 11118/2013 г., РС - гр. София на осн. чл. 304 НПК е оправдал подсъдимия Б. П. К. по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 343б, ал.1 от НК. По протест на прокурора срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 2517/2014г. по описа на Софийски градски съд, като с присъда № 125 от 15.04.2015г. въззивният съд е упражнил правомощията си по чл.336, ал.1, т. 2 във връзка с чл. 334, т. 2 НПК- отменил е присъдата на районния съд и е признал подс. К. за виновен в извършване на престъпление по чл.343б, ал.1 НК. Наложил му е наказание при условията на чл. 54 НК, а именно шест месеца лишаване от свобода при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор. На основание чл.343г от НК съдът е лишил подсъдимия К. от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца, а на осн. чл. 59, ал.1 и ал.2 НК приспаднал времето, през което подс. К. е бил задържан, считано от 22.12.2012г. до 08.01.2013 година. Касационната жалба на защитника на подс. К. срещу въззивната присъда е допустима - подадена е от процесуално легитимирана страна и в законоустановения срок. Разгледана по същество същата е неоснователна. Не се констатира процесуално нарушение, довело до нарушаване правото на справедлив процес и в частност правото за лично участие на подсъдимия в проведеното на 15.04.2015г. съдебно заседание на въззивната инстанция. Според защитника въззивният съд не е следвало да дава ход на делото, тъй като подсъдимият е бил нередовно призован, намирал се е в затвор в Република Л., тази информация е била достояние на съда, поради което съдът не е следвало да разгледа делото в негово отсъствие. Въпросът за редовното призоваване на осъдения е от решаващо значение за справедливостта на провежданите производства и несъмнено рефлектира на правилността на актовете по същество, в случаите когато са засегнати основни права на лицето, включително и правото му лично да участва в производството и правото му да възразява или отправя доказателствени искания. Настоящият случай обаче не е такъв. Подсъдимият е участвал лично в производството пред районния съд, присъствал е и на обявявяне на първоинстанционната присъда. На досъдебното производство, при привличането му в качеството на обвиняем, в присъствие на служебен защитник (л. 33 от ДП) е разяснено задължението му да не променя местоживеенето си и да се явява при призоваване. За въззивното производство подсъдимият е бил призован на известния по делото адрес, като призовката му била върната с отбелязване от сестра му - С. М., че той се намира в А. за неопределен период от време. Тази информация е дала основание на градския съд да отлага неколкократно делото и да изиска съответните справки за установяване местонахождението на подсъдимия от СДВР - БДС, НСлСл ”Информация и анализ”, ГД „ИН”, НОИ, служба „ГРАО”, НАП, кметство - [населено място], както и да постанови призоваването на подсъдимия чрез органите на ОЗ”Охрана”. За пореден път била получена информация от сестрата на подсъдимия, че той се намира извън страната - този път в Република Л.. В крайна сметка, за установяване на актуалното местонахождение на подсъдимия, същият бил обявен за издирване с тел. № 9130/05.03.2015 г. За датата на въззивното заседание, когато е даден ход на делото в отсъствие на подсъдимия, по официален път - чрез МВнР (л. 96 от въззивното производство) е постъпила информация, че подс. К. е задържан от ливанските власти на 10.11.2014г. и се намира в затвор в Република Л.. При тези данни във връзка с издирването на подсъдимия за заседанието пред въззивния съд следва да се заключи, че в съответствие с процесуалните изисквания, е бил даден ход на делото и същото разгледано в отсъствие на подсъдимия. Действително констатира се известна непрецизност в обосновката на съда по коя от хипотезите на чл. 269 НПК делото се разглежда задочно, но тя не е от такова естество, че да обуслови отмяна на атакувания съдебен акт. Подсъдимият К. се е отклонил от известния по делото адрес, без да уведоми за това съда и без да посочи друг за неговото призоваване, въпреки че е бил наясно за наличието на висящ и неприключил наказателен процес. При това положение следва да се приеме, че така сам и доброволно се е отказал от правото си на лично участие във въззивното производство, още повече че поначало присъствието му не е било задължително- както с оглед тежестта на обвинението, така и с оглед инстанцията, пред която се е намирало производството. Съдът е проявил необходимата активност за осигуряване на личното му участие, но след като това се е оказало невъзможно, е провел надлежно и законосъобразно съдебно производство, финализирано с атакуваната сега присъда. В допълнение е необходимо да се отбележи, че осигуряването на подсъдимия във въззивното производство не е могло да се осъществи и по линията на международно-правното сътрудничество, доколкото в Договора между правителството на Република България и правителството на Л. Република за правна помощ по наказателни дела (ратифициран със закон, приет от 39 - то НС на 25.10.2001г., обн. ДВ бр.45/27.05.2004г., в сила от 10.04.2004г.) не е предвидена процедура за предаване на лица, привлечени към наказателна отговорност на територията на двете страни. ВКС отчете за неоснователно залегналото в жалбата възражение за допуснато съществено процесуално нарушение при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, аргументирано с липсата на пълно и всестранно изследване на фактите по делото и с превратно тълкуване на доказателствените източници. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото в съответствие с принципните положения на чл. 13 и чл. 14 от НПК, като възприетите от градския съд основни фактически положения, очертаващи съставомерността на извършеното от подсъдимия К. деяние по чл. 343б, ал.1 НК, са изведени в резултат на правилна логическа дейност, при пълно и комплексно обсъждане съдържанието на гласните доказателствени средства и при тяхното вярно интерпретиране. В рамките на приетата от въззивния съд фактология е прието, че полицейските служители Р. В. и св. Т. Ц. забелязали движещия се автомобил, подали светлинен сигнал на водача му за спиране, което той не направил незабавно, а продължил движението си и в по-късен момент спрял в междублоковото пространство между други паркирани автомобили. При пристигане на полицейските служители до автомобила от мястото на шофьора слязъл подсъдимия, а в автомобила не е имало други лица. На подсъдимия била извършена проверка с техническо средство, което отчело наличие на алкохол в издишания от водача въздух - 2,72 на хиляда. В основата на изводите по фактите с основание са поставени показанията на св. Р. В. и св. Т. Ц., които категорично са заявили, че след като са подали светлинен и звуков сигнал за спиране на автомобила, са наблюдавали същия до преустановяване движението му, след което именно подсъдимият е слязъл от шофьорското място и в автомобила не е имало други лица. При това положение показанията им не могат да се третират като косвени по своя характер, а като преки - чрез тях се установяват обстоятелства относно основния въпрос- предмет на установяване в процеса - управлявал ли е подсъдимия К. моторно превозно средство след като е употребил алкохол. Тезата на подсъдимия, че не той, а св. В. е управлявала превозното средство, с основание е била отхвърлена от въззивния съд, който внимателно е съпоставил обясненията на подсъдимия и показанията на св. В. и В. в контекста на собствената им логичност и непротиворечивост и връзката им с останалите гласни доказателствени източници по делото. При наличните по делото противоречия в съдържанието на двете групи гласни доказателствени средства въззивната инстанция е отделила особено внимание на тези противоречие и е изтъкнала сериозни аргументи защо се доверява на едната група и съответно- не кредитира заявеното от подсъдимия и св. В. и св. В.. Следователно при проследяване процесуалната дейност на контролираната инстанция във връзка с оценката на доказателствата не се констатират нарушения относно начина на формиране на вътрешното му убеждение във връзка с приетата по делото фактология. Що се касае до оплакването че съдът не съобразил, че в подсъдимия не е намерен ключ за автомобила и че кормилната уредба не е изследвана за дактилоскопни отпечатъци, то същото е без основание. По делото липсват каквито и да било данни във връзка с локализацията на ключа за автомобила към момента на извършване на деянието (такъв не е и търсен - видно от показанията на св. В.), а поставянето на въпроса за дактилоскопни отпечатъци към актуалния момент е безпредметно, още повече при установеното обстоятелство, че автомобилът е бил собственост и по принцип е бил управляван от друго лице, а не от подсъдимия. Така, изпълнявайки добросъвестно задълженията си да разкрие фактите в пълнота, чрез съвкупен и подробен анализ на доказателствената наличност, въззивният съд е формирал в съответствие с изискванията на процесуалния закон убеждението си по фактите, а именно, че подсъдимият К. е управлявал лек автомобил марка марка „Р.”, модел „К.” с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, а именно 2,72 на хиляда установено чрез техническо средство Алкомер в хипотезата на чл. 6 от Наредба №30/2001г. за използване на данните от техническото средство при отказ на водача да даде кръвна проба за медицинско изследване. В рамките на установените и доказани фактически положения въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Законосъобразно е прието, че поведението на подсъдимия Б. К. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл.343б, ал.1 от НК. В тази насока въззивният съд е изтъкнал редица съображения, които са в съответствие със закона, съдебната практика и напълно се споделят от настоящия касационен състав, поради което не е необходимо да се преповтарят. Отмереното при условията на чл. 54 НК наказание в размер на шест месеца лишаване от свобода и кумулативното наказание по чл. 37, ал.1, т. 7 НК- лишаване от право да се управлява МПС за срок от шест месеца, са съответни на обществената опасност на инкриминираното престъпление и личността на неговия извършител, поради което претенцията за несправедливост на наказанието е неоснователна. При индивидуализацията на наказанието, което подсъдимият К. следва да понесе за извършеното престъпление е съобразено обективно съществуващото смекчаващо обстоятелство – изтеклия сравнително продължителен период от време от предходното осъждане на дееца до извършване на инкриминираното деяние, а в противовес като отегчаващи - предходните осъждания на подсъдимия и показателят на констатираната при него концентрация на алкохол, значително надвишаващ съставомерния показател от 1,2 промила. Всички тези обстоятелства са съобразени от съда, без да е надценено тяхното значение и въз основа на тях правилно е преценено, че на подсъдимия следва да се наложи наказание в предвидения среден размер на санкцията по чл. 343б, ал.1 НК, като касационната инстанция не намира основания за намаляване размера на отмереното при условията на чл. 54 НК наказание. Конкретният размер на наказанието по чл. 37, ал.1, т. 7 също не подлежи на корекции, тъй като кореспондира на фактическите данни за конкретно установената концентрация на алкохол в кръвта на водача. Изложените съображения мотивират настоящия съдебен състав да приеме, че не са налице претендираните касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 – т.3 НПК, поради което искането в жалбата за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение не може да бъде удовлетворено. Водим от изложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 125 от 15. 04.2015г., постановена от Софийски градски съд по ВНОХД № 2517/14г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: