Р Е Ш Е Н И Е №107 гр. София, 09 май 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 271/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Е. Д. Р. срещу решение № 329/23.12.2016г. на Пловдивски апелативен съд по ВНОХД № 613/2016г., с което е потвърдена присъда № 89/15.09.2015г. на Пловдивски окръжен съд по НОХД № 2364/2015г. по описа на същия съд. В жалбата и допълнението към нея се претендира наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - 3 от НПК. Оспорва се авторството на деянието, изводът за което се основавал на неправилна оценка на доказателствения материал по делото- противоречивите и неясни показания на пострадалата, липсата на съответствие между тях и останалите гласни доказателствени средства и неубедително разпознаване. Изтъкват се твърдения, че преди разпознаването подсъдимият е бил посочен на пострадалата, което е повлияло на обективността на извършеното разпознаване. Приетите като косвени доказателства-разпечатки от телефонни разговори, не могли да се ценят като такива, доколкото те касаели местоживеенето на подсъдимия, поради което било обичайно от тази клетка да са провеждани мобилните му разговори. Неоснователно била отхвърлена като защитна тезата на подсъдимия, че по време на извършване на деянието бил в друго населено място. В заключение се сочи, че обвинението не е доказано по несъмнен и безспорен начин, а осъдителните изводи почиват на предположения. Прави се искане за отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимия. Алтернативно е поставен въпросът за справедливостта на наложеното наказание, придружен с искане за намаляването му до предвидения в закона минимум. В съдебно заседание пред Върховният касационен съд подсъдимият Р. лично и чрез процесуалния си представител поддържат касационната жалба по наведените в нея съображения. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: ЖАЛБАТА Е НЕОСНОВАТЕЛНА. С атакуваното пред ВКС решение на Пловдивски апелативен съд е потвърдена присъдата на Пловдивски окръжен съд, с която подс. Е. Р. е признат за виновен в това, че на 02.08.2014г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел чужда движима вещ - 14 – каратов синджир от бяло и жълто злато с тегло 25 гр. на стойност 981, 25лв. от владението на А. Г. Д., с намерение противозаконно да я присвои, като е употребил за това сила, поради което на осн. чл.199, ал.1, т.4 във връзка с чл. 198, ал.1 във връзка с чл. 29, ал.1, б.”а” във връзка с чл. 54 от НК е осъден на седем години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. С първоинстанционната присъда съдът се е произнесъл по веществените доказателства и направените разноски по делото. Участието на подсъдимия Р. в грабежа по отношение на пострадалата Д. е установено по начин, изключващ твърдения за едностранчивост при формиране на вътрешното убеждение на съда. Не е спорно, че с решаващо значение за установяване на значимата фактология, включително и относно авторството на деянието, са показанията на пострадалата Д.. Оспорването им като неубедителни и недостоверни е било направено още пред въззивната инстанция, която подробно е изтъкнала аргументите си, с които го е отхвърлила. Вярно е, че пострадалият от престъпление може да прояви тенденциозност поради прякото си засягане от конкретното престъпно посегателство. Соченото предпоставя необходимостта инстанциите по същество да подходят с изключително внимание към свидетелските показания на пострадалия, като отчетат от една страна собствената им логичност и корелацията им с останалите доказателствени материали, а от друга- и обстоятелството за възможна предубеденост или заинтересованост у свидетеля. В конкретния случай е несъмнено, че св. Д., въпреки разясняване правата й по чл.76 и чл.84 от НПК, не се е възползвала от правото си да поиска конституирането си като страна в процеса, поради което не може да се счете заинтересована от изхода на делото. Нещо повече- свидетелката подробно, както на досъдебното производство в разпит пред съдия, така и в хода на съдебното следствие подробно е разказала своите възприятия относно външността на извършителя и без всякакво колебание е разпознала подсъдимия. Посочените от защитата отделни нейни изявления, че не е огледала извършителя добре, са извадени от общия контекст на казаното от нея, че се е разминала лице в лице с подсъдимия в предходен на грабежа момент и че е възприела обстоятелства относно външността му - телосложение, ръст, години, цвят на косата, начин на подстрижка, облекло. Въззивният съд се е доверил на показанията на Д. след задълбочено изследване на обстоятелствата относно обстановката, в която пострадалата е възприела своя нападател, последователността в показанията й за конкретните белези, по които го е идентифицирала при извършеното разпознаване, възможностите на пострадалата да възпроизвежда хронологията на събитията. Оспорването на извършеното разпознаване е без основание. По делото липсват каквито и да било данни, че преди него подсъдимият е бил показан на пострадалата с цел да се повлияе на нейното изявление. Напротив - видно от разпита й в хода на съдебното следствие св. Д. изрично е посочила хронологията на събитията, кога е била призовавана за разпит и ясно е заявила, че " в полицията аз сама разпознах лицето и никой не ми е помагал....Никой от присъстващите около мен, не ме е насочвал". Що се касае до самото разпознаване и съдържанието на протокола, в който то е отразено, правилно въззивният съд е счел, че същото е извършено при стриктно съблюдаване правилата на чл.171 и сл. от НПК, поради което съгласно разпоредбата на чл.131 от НПК протоколът за разпознаване е годно доказателствено средство за извършване на разпознаването, за реда по който е извършено и за събраните при него доказателства. Съдът е проследил съответствието на съобщеното от пострадалата и с останалите данни по делото. В тази връзка, процесуално точно е възприета дадената от свидетелката Р. Т. информация за обстоятелства, непосредствено последващи деянието- липсата на синджира и белезите по врата на пострадалата. Несъответствията в показанията на двете свидетелки относно локализацията на "зачервяването по врата" не могат да се определят като съществени, тъй като се касае до детайл, за който липсват медицински документи и могат да произтичат от субективното възприятие на всяка от свидетелките, повлияно от моментното им емоционално състояние и изтеклия период от време до депозиране на свидетелските им показания. Заявеното от св. В. М./бивша съпруга/ на подсъдимия, че подсъдимият "винаги е ходил с нахлупена шапка" също не е от естество да опровергае казаното от св. Д. относно външността на извършителя, тъй като същото е твърде общо и не съдържа информация относно външността на подсъдимия в инкриминирания момент, поради което не съставлява сигурна основа да се счете, че към момента на нападението подсъдимият е бил с "нахлупена шапка". Въззивният съд подробно се е спрял и на твърдението на подсъдимия, че по време на извършване на деянието, се е намирал в друго населено място, поради което няма как да е автор на инкриминираното деяние. Именно в контекста на този въпрос са обсъждани писмените доказателства- справки от мобилен оператор, от които несъмнено се установява, че ползваният от подсъдимия телефонен номер е бил активен на датата на деянието и от него са провеждани разговори във времеви период, близък до него, от района на извършването му, в който район впрочем подсъдимият е живял в жилище под наем. Значението на посочените писмени доказателства е съществено не от гледна точка на системата от косвени доказателства, установяващи авторството на деянието, а като доказателства, които по един категоричен начин опровергават заявеното от подсъдимия и последователно поддържано от него поведение за отричане на извършеното от него. Друг е въпросът, че съществена част от мотивите на съдебните актове, е посветена на анализ на гласни доказателствени средства-показанията на роднини на подсъдимия, насочени към подкрепа на алибито на подсъдимия, които при отчитане на тяхната последователност и кореспонденция с другите източници на релевантна информация, правилно са счетени за общи, схематични, противоречиви и съответно - с основание не са поставени в основата на фактическите изводи на съдилищата. Така, в резултат на задълбочен и прецизен анализ на доказателствените материали, контролираните инстанции правилно са приели, че достоверни се явяват показанията на пострадалата, а лансираната от подсъдимия версия е преценена като защитна позиция, неубедително защитена и опровергана от доказателствения материал по делото. С оглед на изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не е налице соченото касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. В рамките на правилно установените факти, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка обуславя законосъобразността на съдебния акт. Правните изводи на съда за съставомерността на деянието по чл.199, ал.1, т.4 във връзка с чл.29, ал.1, б."а" от НК са извън съмнение, тъй като са налице всички обективни и субективни елементи на посоченото престъпление. Дововодите за явна несправедливост на наложеното наказание също не могат да се споделят. В касационната жалба единствено е отправено искане за намаляване на присъдата, тъй като размерът му не бил съобразен с констатацията на съда за лек превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. ВКС не може да се съгласи с изтъкнатото, тъй като не се констатират пороци в дейността на инстанциите по същество, индивидуализирали наказанието при условията на чл. 54 от НК. Достатъчно е само да се отбележи, че на подсъдимия е наложено наказание 7 години и 6 месеца лишаване от свобода, при предвидени рамки на санкцията от 5 до 15 години лишаване от свобода, т.е. около средния размер, при лек превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Обстоятелствата относно семейното и социалното положение на подсъдимия с основание са съобразени, като такива имащи отношение към индивидуализация на наказанието, но е несъмнено също/ с оглед осъжданията на дееца, извън тези, влияещи на квалиификацията/, че той се явява лице със завишена степен на обществена опасност, а прилаганите до този момент наказателни санкции спрямо него, не са му въздействали нито възпитателно, нито поправително. Конкретният размер на наложеното наказание лишаване от свобода, отмерен към средните стойности, предвидени в закона, съответства на целите на чл. 36 от НК, на степента на обществената опасност на извършеното престъпление, на конкретната обществена опасност на подсъдимия, поради което не са налице основания за корекция в исканата от подсъдимия посока. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 329/23.12.2016г., постановено по ВНОХД № 613/2016 г. от Пловдивски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: