Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 138   София, 25.06.2010 година   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А                 ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и десета година в състав :                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ  :  ТАТЯНА ВЪРБАНОВА                                                           ЧЛЕНОВЕ  :  КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА                                                                                     БОНКА ЙОНКОВА   при секретаря Лилия Златкова изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 927/2009 година     Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. Д. от с. Б., обл. Стара Загора, срещу решение № 245 от 13.07.2009 г. по в. гр. д. № 275/2009 г. на Старозагорски окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено постановеното от Радневски районен съд решение № 80 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 176/2008 г., с което С. Г. Д. е осъдена да заплати на Ж. К. Е. сумата 22 422 лв., дължима по договор за паричен заем от 12.03.2007 г., ведно със законната лихва от 09.05.2008 г. до окончателното плащане и разноски в размер на 1 263.44 лв., като на ищеца са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 900 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска и за присъждане на деловодните разноски. Касаторката поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на разпоредба на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ като е основал изводите си за валидно възникнало между страните правоотношение по договор за заем на сумата 22 422 лв. на недопустими свидетелски показания. Твърди, че съществува противоречие в мотивите към решението относно приетото от въззивния съд основание, от което произтича претендираното от ищеца парично вземане - договор за заем или запис на заповед. Ответникът по касация Ж. К. Е. оспорва касационната жалба. Изразява становище, че въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено, като претендира разноски за касационното производство. С определение № 91 от 17.02.2010 г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК, констатира следното : За да потвърди първоинстанционното решение, Старозагорски окръжен съд е приел за установено, че страните са обвързани от сключен на 10.03.2007 г. неформален договор за паричен заем на сумата 22 422 лв., като ответницата – заемополучател не е изпълнила произтичащото от договора задължение да върне на ищеца – заемодател получената в заем сума на уговорения падеж – 01.03.2008 г. Изводът относно предаването и получаването на заемната сума е основан на гласните доказателствени средства по делото, ангажирани от ищеца, като поддържаното от ответницата възражение за тяхната недопустимост поради забраната на чл.164, ал.1, б.”в” от ГПК да се доказват със свидетели договори на стойност над 5 000 лв. е счетено за неоснователно. Като допълнителен аргумент за възникване и съществуване на претендираното чрез иска парично вземане е посочен издаденият на 12.03.2007 г. от С. Д. в полза на Ж. Е. запис на заповед, съдържащ безусловно задължение за плащане на сумата 22 422 лв. на 01.03.2008 г. Предвид така възприетите фактически и правни изводи, въззивният съд е достигнал до крайния извод за основателност на предявения иск, квалифициран като такъв по чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК, и е потвърдил постановеното от първоинстанционния съд осъдително решение. В касационната жалба не са релевирани доводи за недопустимост на атакувания съдебен акт, но в съответствие с указанията в т.10 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС настоящата инстанция е длъжна да извърши служебна проверка за неговата валидност и допустимост. Цитираното тълкувателно решение не е изгубило значението си и при действието на приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс, като с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС дадените в т.10 разрешения са отнесени и към фазата за селектиране на касационните жалби в производството по чл.288 от ГПК. Обжалваното решение е недопустимо, тъй като инстанциите по същество са се произнесли по осъдителен иск, какъвто не е предявен от ищеца с исковата молба. В обстоятелствената част на исковата молба, наред с твърденията относно възникването на вземането за сумата 22 422 лв., ищецът е изложил и твърдения, че след неплащане на дължимата от ответницата сума на уговорения падеж – 01.03.2008 г., подал заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 от ГПК, което било уважено от съда; В полза на ищеца били издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 92/2008 г., въз основа на които било образувано изпълнително дело срещу ответницата; Изпълнителното дело било спряно поради подадено от последната възражение срещу заповедта за изпълнение. Ищецът е посочил изрично в исковата молба, че предявява иска си по повод на възражението, за да установи съществуването на паричното вземане, за което е издадена оспорената заповед за изпълнение. Съобразно изложените твърдения, в петитума на исковата молба е формулирано искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата съществуването на вземането за сумата 22 422 лв., посочена в заповед за изпълнение № 78 от 29.05.2008 г. и в издадения въз основа на нея изпълнителен лист, ведно със законната лихва от 09.05.2008 г., и да присъди на ищеца направените разноски. Преценката на обстоятелствената част и петитума на исковата молба обосновават категоричен извод, че ищецът е сезирал съда с предявен по реда и при предпоставките на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск, за да установи със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуването на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК. Исковата молба, която определя пределите на търсената съдебна защита, не съдържа петитум на осъдителен иск, какъвто би бил недопустим при наличие на издадена в полза на ищеца – кредитор заповед за изпълнение. Въпреки констатацията в мотивите, че по своята правна същност искът по чл.422, ал.1 от ГПК е установителен, а не осъдителен, въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен осъдителен иск. Произнасянето по непредявен иск противоречи на един от основните принципи в гражданския процес – този за диспозитивното начало, и обуславя недопустимостта на постановените решения. Предвид изложените съображения и на основание чл.293, ал.4 във вр. с чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, обжалваното въззивно решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат обезсилени като недопустими. Делото следва да се върне за ново разглеждане и произнасяне по действително предявения установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК от друг състав на Радневски районен съд. При новото разглеждане на делото, съобразно неговия изход и правилата на чл.78 от ГПК, инстанциите по същество следва да се произнесат и по отговорността на страните за разноски в настоящото касационно производство. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.4 във вр. с чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,   Р Е Ш И :   ОБЕЗСИЛВА постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 245 от 13.07.2009 г. по в. гр. д. № 275/2009 г. и потвърденото с него решение № 80 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 176/2008 г. на Радневски районен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Радневски районен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ :