2 Р Е Ш Е Н И Е № 38 гр. София, 04.03. 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3695 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 448/24.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 486/2014 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 4509/18.10.2013 г., поправено с решение № 474/04.02.2014 г., постановени по гр. дело № 9273/2013 г. на Варненския районен съд, като краен резултат са уважени предявените от Д. К. А. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконосъобразно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 8/07.05.2013 г. на управителя на дружеството-касатор, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – поради спиране на работата за повече от 15 дни, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „монтажник електрически елементи” при дружеството-жалбоподател и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 2 725.14 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа през периода 09.05.2013 г. – 09.11.2013 г.; в тежест на касатора са възложени и разноските и държавните такси по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание и в представени в същото писмени бележки. Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. К. А., в отговора си и в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 1203/28.10.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два правни въпроса: 1) в кой момент следва да бъде извършено уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – докато трае престоят (спирането на работата за повече от 15 дни) или след него; и 2) към кой момент следва да се преценява законосъобразността на извършеното уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – към момента на връчването на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение или към следващ момент – връчването на заповедта за прекратяването му. За да уважи предявените по делото искове, въззивният съд е приел за установено, че на 02.04.2013 г. на ищеца е отправено и той е получил писмено предизвестие от работодателя-ответник за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ с едномесечно предизвестие, считано от 02.05.2013 г.; както и че на 08.04.2013 г. ищецът е получил ново писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор на същото основание, считано от 09.05.2013 г. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че не съществува пречка работодателят в срока на предизвестието да оттегли първоначалното такова и да отправи ново до работника. Изложил е и съображения, че уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ предпоставя обективно спиране на работата за повече от 15 работни дни – временно преустановяване на дейността на предприятието или на отделно негово звено, продължило повече от 15 работни дни, което се предшества от вземане на решение от работодателя за това, както и че е необходимо работникът фактически да е бил в престой, поради който да не е работил. В тази връзка въззивният съд е приел за установено, че от страна на работодателя е издадена заповед № 3/08.03.2013 г., с която е наредено от 11.03.2013 г. до 01.04.2013 г. работниците и служителите от цех „Монтажен” – общо 14 души, сред които и ищецът, да излязат в престой за 16 работни дни. Въз основа на заключенията на вещото лице по делото, въззивният съд е приел за установено и че през този период 11.03.2013 г. - 01.04.2013 г. цех „Монтажен” не е работил. Приел е за установено и че в рамките на част от този 16-дневен период, а именно от 01.04.2013 г. до 05.04.2013 г. ищецът е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност, като в тази връзка съдът е изложил съображения, че в КТ не е уредена изрично хипотезата дали това време на отпуск по болест се изключва или не от времето на престоя на работника, както и че този въпрос е решаван противоречиво в съдебната практика, но в случая той не е от решаващо значение по делото. Окръжният съд е изложил и съображения, че в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ е необходимо уволнението да бъде извършено докато трае престоят, а не след като дейността, в която е бил зает работникът, е възстановена и реално престоят е бил прекратен, като в тази връзка съдът се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 393/13.07.2011 г. по гр. дело № 781/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС. Също в тази връзка, въззивният съд, въз основа същите заключения на съдебно-счетоводната експертиза, е приел за установено, че от 02.04.2013 г. в цех „Монтажен” са започнали работа четирима от работниците в него, а от 25.04.2013 г. и през месец май в цеха са работили петима работници. Предвид така приетото за установено от него, окръжният съд е намерил, че както към датата на отправяне на предизвестието, така и към датата на прекратяване на трудовото правоотношение цехът, в който ищецът е работил, е бил с възобновена дейност, т.е. – уволнението му е извършено към дата, към която не е налице фактическото основание за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото в предизвестието правно основание – спиране на работата в звеното, в което той е работил, за повече от 15 работни дни. По тези съображения възивният съд е извел и решаващия си извод по делото, че уволнението на ищеца се явява незаконно. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, двата поставени по делото правни въпроса по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ са разрешени от окръжния съд в противоречие с цитираното от самия него, решение № 393/13.07.2011 г. по гр. дело № 781/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В него е приета за правилна съдебната практика, съгласно която при прекратяване на трудовия договор с предизвестие, включително в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, същият се прекратява с изтичането на срока на предизвестието и към този момент следва да се преценява законосъобразността на уволнението. В същия смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 94/28.04.2014 г. по гр. дело № 2623/2013 г. на настоящия състав на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че във всички случаи, когато трудовият договор се прекратява с писмено предизвестие, независимо от конкретното основание за това по чл. 328 или чл. 326 от КТ и независимо как е наименован писменият акт, с който е отправено предизвестието, съгласно изричната разпоредба на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ, конститутивното действие по прекратяването на трудовото правоотношение настъпва с изтичането на срока на предизвестието. Двата правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие и с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 298/28.10.2014 г. по гр. дело № 977/2014 г., също на настоящия състав на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието следното: Спирането на работата е обективен факт. Ако при прекратяването на трудовия договор, работата е вече възобновена, това не влияе върху правото на работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, щом престоят е продължил в рамките на законоустановения минимум – повече от 15 работни дни. Уволнението в разглежданата хипотеза се извършва едностранно от работодателя, с предизвестие, срокът на което е 30 дни при безсрочните трудови договори и три месеца при срочните трудови договори, считано от следващия ден на връчване на писменото предизвестие – чл. 326 от КТ. Законодателят не е предвидил друг срок на предизвестие в хипотезата на чл. 324, ал. 1, т. 4 от КТ, което значи, че е възможно към датата на изтичане на отправеното предизвестие (т.е. – към датата на прекратяването на трудовото правоотношение, съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ), работата, макар и да е била спряна за повече от 15 дни, да е вече възобновена – в пълен или ограничен обем. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Предвид така възприетите разрешения на поставените по делото правни въпроси, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, съдът намира касационната жалба за основателна. Основателно е основното оплакване на жалбоподателя, че неправилно – в нарушение на материалноправната норма на чл. 324, ал. 1, т. 4 от КТ (тълкувана във връзка с чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ), въззивният съд е приел, че уволнението на това основание е необходимо да бъде извършено докато трае спирането на работата (престоят). Съгласно възприетото по-горе тълкуване на закона, за да е завършен фактическият състав на уволнението на основание чл. 324, ал. 1, т. 4 от КТ, достатъчно е към датата на уволнението, вече да е налице спиране на работата (престой), което да е продължило повече от 15 (т.е. – поне 16) работни дни. Не е необходимо престоят да продължава и към момента на уволнението, т.е. – към датата на изтичането на срока на предизвестието, когато той е спазен от страна на работодателя. Към този момент работата вече може да е възобновена – в пълен или ограничен обем, но това не влия е на законосъобразността на уволнението, след като фактическият състав на чл. 324, ал. 1, т. 4 от КТ е вече завършен и е налице. Предвид констатираното нарушение на материалния закон, на основание чл. 293, ал. 2, пр. 1 от ГПК въззивното решение следва да се отмени като неправилно, и тъй като не се налага връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане – в хипотезата на чл. 293, ал. 3 от ГПК, трудовоправният спор между страните следва да се реши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. По делото е установено, че със заповед № 3/08.03.2013 г. на управителя на ответното дружество е наредено от 11.03.2013 г. до 01.04.2013 г. работниците и служителите от цех „Монтажен” – общо 14 души, сред които и ищецът, да спрат работа и да излязат в престой за 16 работни дни. С експертните заключения на вещото лице по делото е установено и че през същия този период 11.03.2013 г. – 01.04.2013 г. целият цех „Монтажен” не е работил, т.е. – действително е било налице спиране на работата (престой) за период от повече от 15 работни дни, както изисква фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. На 02.04.2013 г. на ищеца е връчено писмено предизвестие, изходящо от управителя на ответното дружество, с което му е отправено едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, считано от 02.05.2013 г. – датата, на която е прекратено трудовото правоотношение между страните, т.е. – извършено е уволнението (в широк смисъл) на ищеца, и съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ – с изтичането на срока на предизвестието. При така установеното по делото, наведените с исковата молба доводи на ищеца за незаконосъобразност на уволнението му, са неоснователни. Неоснователни са съображенията на ищеца, че тъй като през периодите 01.04.2013 г. – 05.04.2013 г. и 29.04.2013 г. – 30.04.2013 г. той бил в отпуск поради временна неработоспособност, по отношение на него не били изтекли, изискуемите се от закона, повече от 15 дни престой. В последния ден от периода на спирането на работата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – на 01.04.2013 г., ищецът действително е бил в отпуск поради временна неработоспособност, но това е без значение за законосъобразността на уволнението му – ползването на този отпуск от ищеца не намалява броя на дните, в които работата обективно е била спряла поради производствена необходимост. Съществувалите противоречия в по-старата съдебна практика по този въпрос са преодолени – също с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 298/28.10.2014 г. по гр. дело № 977/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието следното: Спирането на работата означава временно преустановяване дейността на предприятието поради организационно-технически или икономически причини, без да е от значение конкретното им проявление. В хипотеза на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ определяща е невъзможността на работодателя да генерира продукция и от там – доходи, с които да заплаща трудово възнаграждение на работниците си, така че, без значение е дали работникът или служителят, по същото време, не е можел да полага труд и поради друга причина. Предвид възприетите по-горе разрешения на поставените по делото правни въпроси, неоснователни са и доводите на ищеца, че преценката относно законосъобразността на уволнението му следвало да се извършва към датата на връчването на писменото предизвестие – 02.04.2013 г., както и че към тази дата – след 01.04.2013 г. някои работници от цех „Монтажен” са били на работа. По делото действително е установено, че от 02.04.2013 г. в цех „Монтажен” са започнали работа четирима от работниците в него, а от 25.04.2013 г. и през месец май в цеха са работили петима работници. Това, както вече беше посочено, обаче е без значение за законосъобразността на уволнението на ищеца, след като към момента на същото – 02.05.2013 г. вече е бил осъществен фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – спиране на работата (престой) за повече от 15 работни дни през периода 11.03.2013 г. – 01.04.2013 г. Предвид установяването по делото на фактическият състав на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, на което е извършено уволнението на ищеца, неоснователни са и доводите му, че това основание се различавало от „фактическото такова”, на което той бил уволнен – временно намаляване на обема на работа, довело до съкращение в щата, както и че по този начин работодателят заобиколил необходимостта от извършването на подбор, както и закрилата по чл. 333 от КТ, която ищецът ползвал като трудоустроено лице, като боледуващ от болести по Наредба № 5 и като председател на синдикалната организация в предприятието. Твърденията му в тази връзка, че и през периода 11.03.2013 г. – 01.04.2013 г. дейността (работата) в цех „Монтажен” продължавала да се осъществява, макар и в намален обем, са опровергани категорично със заключенията на вещото лице по делото. Освен това, съгласно трайно установената съдебна практика (включително задължителната такава на ВКС), когато две основания за уволнение не се изключват взаимно (каквито са спирането на работата за повече от 15 работни дни по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ и съкращаването на щата по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ), работодателят може законосъобразно да прекрати трудовото правоотношение на всяко едно от тях. Становището на ищеца, че трудовото му правоотношение е прекратено на 02.05.2013 г., е основателно, но е неоснователен доводът му за незаконосъобразност на уволнението му, тъй като то било извършено със заповед № 8/07.05.2013 г., връчена му на 08.05.2013 г. Също съгласно задължителната практика на ВКС, намерила израз в посоченото и по-горе, решение № 94/28.04.2014 г. по гр. дело № 2623/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (както и в множеството посочени в него други решения на ВКС), като издадена и връчена след изтичането на срока на предизвестието, тази заповед, в която също е посочено основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, би могла да има единствено констативен характер, но е без правно значение – няма конститутивно действие по отношение на вече прекратеното трудово правоотношение и наличието й не води до извод за незаконосъобразност на уволнението, след като е осъществен неговият фактически състав. Неоснователен е и доводът на ищеца, че връченото му писмено предизвестие било немотивирано, поради непосочване в него на периода на престоя и за кои звена и дейности се отнася спирането на работа. В предизвестието ясно е посочено основанието за уволнението чрез посочването на текста от закона – чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, като още в исковата си молба ищецът признава, че е бил предварително уведомен от страна на работодателя, че през периода 11.03.2013 г. – 01.04.2013 г. той не трябва да ходи на работа, както и че е бил повикан от управителя на 02.04.2013 г., когато му е било връчено „...предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение поради спиране на работа за повече от 15 работни дни.”, т.е. – още тогава ищецът е бил наясно с основанието за уволнение. Предвид представената по делото заповед № 3/08.03.2013 г. на управителя на ответното дружество, с която е наредено от 11.03.2013 г. до 01.04.2013 г. работниците и служителите от цех „Монтажен” – общо 14 души, сред които и ищецът, да спрат работа и да излязат в престой за 16 работни дни, неоснователен е и доводът на ищеца, че за престоя липсвало решение на компетентния орган, взето по надлежния ред. От изложеното следва, че е налице фактическият състав на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, на което е извършено уволнението на ищеца, както и че всички наведени с исковата му молба доводи за незаконосъобразност на уволнението са неоснователни. От това следва и че предявеният по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, както и изцяло обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят. Предвид крайния изход на правния спор, на ищеца не се следват, претендираните от него разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатени адвокатско възнаграждение и държавна такса в производството, съответно – пред първата и пред касационната съдебна инстанция по делото – в общ размер 254.50 лв. На ответника също не се следват разноски за „пътни” и „дневни” на процесуалния му пълномощник за касационното производство по делото, каквито той също претендира, още повече, че доказателства за заплащането на такива разноски от негова страна не са и представени. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 448/24.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 486/2014 г. на Варненския окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. К. А. срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна, като незаконосъобразно, на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, с изтичането на 02.05.2013 г. на срока на писменото предизвестие, изходящо от управителя на дружеството-ответник, връчено на ищеца на 02.04.2013 г.; за възстановяване на последния на заеманата преди уволнението длъжност „монтажник електрически елементи” цех „Монтажен” при дружеството-ответник и за осъждане на последното да заплати на ищеца сумата 2 725.14 лв. – обезщетение за оставането му без работа през периода 09.05.2013 г. – 09.11.2013 г.; ОСЪЖДА Д. К. А. да заплати на [фирма] сумата 254.50 лв. (двеста петдесет и четири лева и петдесет стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.