Р Е Ш Е Н И Е № 145/2014 гр.София, 24.07.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 1770 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл.293 ГПК. С касационна жалба, подадена в срока по чл.283 ГПК от Г. Г. Г., Т. А. Г., Г. Х. Г. и С. Т. Б.-Г. се обжалва въззивното решение № 173 от 04.11.2013 г. по гр.д.№ 381/2013 г. на Апелативен съд – В.. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени процесуални нарушения - основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Молят решението да бъде отменено и делото – върнато на въззивния съд, който да събере своевременно заявените доказателства и да обсъди възраженията на ответниците за недействителност на ипотечния акт, въз основа на който е проведено принудително изпълнение по отношение на процесния имот. В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация [фирма], който счита, че касационната жалба е неоснователна. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите поражда ли транслативен ефект по отношение на собствеността необжалвано постановление за възлагане, издадено в хипотезата на чл.382, ал.1 ГПК/отм./ в полза на взискателя, когато изпълнението е било насочено върху имот на трето лице-недлъжник, ако липсва валидно учредена ипотека върху него? и преклудира ли необжалването на постановление за възлагане, издадено в хипотезата на чл.382, ал.1 ГПК/отм./, възможността собственикът, респ. неговите частни правоприемници да заявят в един последващ процес по спор за собственост правоизключващи възражения за недействителност на договора за ипотека, въз основа на който изпълнението е насочено върху имота на трето лице-недлъжник? Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл.291 и чл.293 ГПК, намира следното: С посоченото решение апелативният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, е потвърдил решение № 238 от 04.06.2013 г. по гр.д.№ 488/2012 г. на Окръжен съд – Добрич, с което са уважени исковете по чл.124, ал.1 ГПК на [фирма] срещу касаторите Г. Г. Г., Т. А. Г., Г. Х. Г. и С. Т. Б.-Г., както и срещу Б. А. Д. и Н. Н. Д. за установяване правото на собственост на Банката по отношение на недвижим имот в [населено място] с идентификатор 72624.624.8046.1.1, като на основание чл.108 ЗС С. Т. Б.-Г. е осъдена да предаде владението върху същия имот. От фактическа страна въззивният съд е приел, че Б. и Н. Д. са придобили собствеността върху процесния имот по силата на нотариален акт за покупко-продажба от 07.10.1992 г., а с нотариален акт от 16.04.1998 г. са учредили договорна ипотека за обезпечаване задължението на [фирма], [населено място] в полза на кредитора Р. д. с. к., [населено място]. За събиране на задължението, обезпечено с ипотеката, било образувано изп.дело № 2302/2000 г. на СИС при Районен съд - Добрич и по силата на постановление на съдебния изпълнител от 02.07.2002 г. недвижимият имот, принадлежащ на третите задължени лица Б. Д. и Н. Д., бил възложен на взискателя по изпълнението [фирма] - районен клон [населено място]. Постановлението за възлагане не е било обжалвано. На 14.05.2003 г. последвало сключването на договор за наем между [фирма] - районен клон, [населено място] и бившите собственици на имота Б. и Н. Д.. В заявление до банката-ищец от 08.05.2012 г. Б. Д. посочил, че през 1998 г. ипотекирал имота си – апартамент с площ от 108 кв.м. на [улица], [населено място] в полза на [фирма] и поради нередовност на кредита и невъзможност да плаща вноските, банката придобила собствеността на 02.07.2002 г., като той продължил да ползва имота по силата на договора за наем от 14.05.2003 г. Независимо от това, с нотариален акт за продажба от 15.12.2009 г. Б. и Н. Д. продали апартамента на Т. А. Г.. На свой ред последната, заедно със съпруга си Г. Г. Г., се разпоредили с имота с договор за продажба, оформен с нотариален акт от 28.04.2010 г., купувач по който е Г. Х. Г.. Той от своя страна продал имота с нотариален акт от 09.09.2010 г. на ответницата по иска (сега касатор) С. Т. Б.-Г.. От правна страна въззивният съд е приел, че правото на собственост на [фирма] е възникнало на твърдяното в исковата молба придобивно основание – постановление на съдебния изпълнител от 02.07.2002 г. по изп.дело № 2302/2000 г. Приел е още, че с оглед чл.384, ал.3 ГПК (отм.) след стабилизирането на постановлението за възлагане на имота от 02.07.2002 г., действителността на публичната продан е могла да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл.379 ГПК (отм.) и при невнасяне на цената, и след като Б. и Н. Д. не са оспорили договора за ипотека в нито един момент от принудителното изпълнение, тази възможност е преклудирана и за правоприемниците им в настоящия процес по иска за собственост. Според въззивния съд дори при недействителен договор за ипотека не се опорочава влязлото в сила постановление за възлагане, като въпросът за валидността на този договор няма отношение към преценката за вещно-правния ефект на постановлението за възлагане при пропусната възможност за обжалване на изпълнителните действия в изпълнителния процес, поради което не следва да се разглежда по същество. По основанието за допускане на касационното обжалване: На първия от поставените въпроси следва да се отговори, че необжалваното постановление за възлагане, издадено в хипотезата на чл.382, ал.1 ГПК (отм.) в полза на взискателя, когато изпълнението е било насочено върху имот на трето лице-недлъжник, поражда транслативен ефект по отношение на собствеността, независимо от наличието или липсата на валидно учредена ипотека върху него. Съображенията за това са следните: Отмененият Граждански процесуален кодекс регламентираше публичната продан на недвижим имот като едностранен властнически акт на изрично натоварен за това орган и деривативно придобивно основание, доколкото съгласно чл.384, ал.2 ГПК (отм.) от деня на постановлението за възлагането купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Допуска се в исково производство да се установят права върху имота на трети лица, които могат да бъдат противопоставени на купувача, само ако могат да се противопоставят на взискателите. Съгласно чл.384, ал.3 ГПК (отм.), ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на проданта може да бъде оспорвана по исков ред само когато имотът е придобит от лице без право да участва в наддаването и при невнасяне на цената (което купувачът може да санира). Тази позитивно-правна регламентация на последиците на постановлението за възлагане налага извода, че законодателят е установил специална и засилена защита на купувача при публичната продан, чиито права могат да отпаднат само в изрично уредените от закона хипотези : при последващо отменяване на постановлението за възлагането, при успешно провеждане на иска по чл.384, ал.3 ГПК (отм.) или в хипотезата, когато длъжникът не е бил собственик на имота. Регламентацията е императивна и не търпи разширително тълкуване, поради което извън основанията, предвидени в нея, проведена публична продан не може да се атакува успешно. По тази причина при преценката дали в случая, когато изпълнението е било насочено върху имот на трето лице-недлъжник, необжалваното постановление за възлагане е породило транслативен ефект по отношение на собствеността, се явява ирелевантно обстоятелството дали е била налице валидно учредена ипотека върху имота или не. Изложеното по първия, обуславя и отговора на втория от поставените въпроси, като следва да се разясни, че необжалването на постановление за възлагане, издадено в хипотезата на чл.382, ал.1 ГПК (отм.), преклудира възможността собственикът, респ. неговите частни правоприемници, да заявят в един последващ процес по спор за собственост правоизключващи възражения за недействителност на договора за ипотека, въз основа на който изпълнението е насочено върху имота на трето лице-недлъжник. След като наведените от ответниците по иска за собственост възражения срещу легитимиращия ефект на необжалваното постановление за възлагане не кореспондират с основанията за обявяване на публичната продан за недействителна (включително - не се поддържа, че длъжникът не е бил собственик на имота), то възраженията са процесуално недопустими и не следва да бъдат обсъждани по същество. Възможността за насочване на принудителното изпълнение срещу имот на трето лице – недлъжник е регламентирана с разпоредбата на чл.326, ал.3 ГПК (отм.) и е относима към предпоставките за процесуално-правно законосъобразно протичане на принудителното изпълнение. Проверката за процесуална законосъобразност на действията на съдебния изпълнител се извършва в рамките на производството по обжалване, регламентирано с чл.332 и сл. ГПК (отм.). В случаите, когато постановлението за възлагане, издадено в хипотезата на чл.382, ал.1 ГПК (отм.), не е било обжалвано, то както за третото лице-недлъжник, така и за неговите правоприемници е преклудирана възможността да повдигат въпроса за действителността на договора за ипотека в рамките на спор за собственост с купувача по публичната продан, респ. с неговите правоприемници. По основателността на касационната жалба: При така дадените отговори на допуснатите до разглеждане въпроси следва да се приеме, че постановеното въззивно решение е правилно. След като не се спори, че лицата, спрямо които принудителното изпълнение по изп.дело № 2302/2000 г. на СИС при РС – Добрич е проведено при условията на чл.326, ал.3 ГПК (отм.), са били собственици на имота, обект на публичната продан, то ищецът, комуто имотът е възложен с постановлението за възлагане, е придобил правото на собственост върху вещта. Правилно въззивният съд е отказал да обсъди по същество възраженията на настоящите касатори срещу валидността на договора за ипотека, които са преклудирани с влизането в сила на постановлението за възлагане от 02.07.2002 г. Предвид процесуалната недопустимост на тези възражения, ангажираните във връзка с тяхното установяване доказателства са неотносими и съдът не е допуснал процесуално нарушение с отказа да събере същите. Изложеното сочи, че въведените с касационната жалба оплаквания се явяват неоснователни, а въззивното решение – като валидно, допустимо и правилно - следва да бъде оставено в сила. Страните не са заявили искания за присъждане на разноски за защитата им пред ВКС. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 173 от 04.11.2013 г. по гр.д.№ 381/2013 г. на Апелативен съд – В.. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: