2 Р Е Ш Е Н И Е № 28 гр. София, 06 февруари 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1639 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението). Производството е образувано по касационна жалба на ответника по делото П. на Р. Б. (П.) срещу решение № 117/13.01.2017 г., постановено по гр. дело № 5231/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 6343/28.07.2016 г. по гр. дело № 12141/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят-ответник е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 86 от ЗЗД, да заплати на ищцата Р. Б. Д. сумата 18 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от 09.09.2013 г. до изплащането ѝ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за престъпления по чл. 117, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 116, ал. 1, т. 6 и с чл. 115 от НК, по което е ищцата е оправдана с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № С-202/2010 г. на Софийския районен съд (СРС); в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа и доразвива в откритото съдебно заседание. Ответницата по касационната жалба – ищцата Р. Б. Д. в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 1025/06.11.2017 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, апелативният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. В решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, също така е прието, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Изтъкнато е и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. В случая въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Срещу ищцата са били повдигнати обвинения за извършване на две престъпления – по чл. 117, ал. 2, във вр. с чл. 116, ал. 1, т. 6 и с чл. 115 от НК и по чл. 117, ал. 1, във вр. с чл. 116, ал. 1, т. 6 и с чл. 115 от НК – подбуждане към убийство и съизвършителство на приготовление за убийство. По така повдигнатите обвинения срещу ищцата е започнало наказателно преследване на 19.04.2006 г., като на 21.12.2011 г. е влязла в сила оправдателната присъда и по двете обвинения срещу нея. Въззивният съд е приел за установено и че наказателното производство е приключило за 5 години и половина, като е проведено в разумен срок, а участието на ищцата в процесуално-следствените и процесуалните действия не е било интензивно. Спрямо нея е била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в минимален размер 500 лв. Позовавайки се на съдебната практика, формирана по чл. 290 от ГПК, САС е приел, че не е в тежест на пострадалия ищец да доказва отделните си негативни изживявания в рамките на обичайните такива, като е приел и че свидетелските показания по делото потвърждават негативните преживявания на ищцата от наказателното преследване, включително – смущенията в социалното общуване и тоталния психически срив. Въз основа заключенията на съдебно-психиатричната и съдебно-медицинската експертиза по делото, въззивният съд е приел за установено и че ищцата страда от средно по степен функционално нарушение на нервната система, което се описва с различни имена – невроза, неврастения, панически атаки, както и че стресът от незаконното обвинение, макар и наред с други фактори, е в причинно-следствена връзка с това заболяване на ищцата, като вещото лице е посочило, че степента на възстановяване не може да бъде предвидена. Апелативният съд е приел, че останалите нетипични процесни вреди – оставането без работа поради уволнение и тотална абдоминална хистероктомия, са установени като проявили се в периода на незаконното обвинение факти, но не е установена причинно-следствена връзка със същото – уволнението на ищцата не е основано на обстоятелства, свързани с незаконното обвинение, а данни за връзка между наложилата се оперативна интервенция и преживения стрес от незаконното обвинение няма. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е изложил съображения, че прилагането на принципа на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението налага преценка на обстоятелства, касаещи от една страна наказателното преследване, а от друга – отражението му върху личността и начина на живот на ищцата. Приел е, че превес при преценката за справедлив размер в случая имат следните факти: наказателното производство е приключило в разумен срок, с лека мярка за неотклонение и обвиненията не са за тежки престъпления; в преобладаващата си част вредите не са по-големи от обичайните в подобни случаи; наказателното преследване не е добило публичност; както и че така изброените обстоятелства обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника обезщетение. От друга страна САС е посочил, че е налице конкретно установено заболяване в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, което не е леко и за възстановяването, от което няма категорично благоприятна прогноза, както и че това обстоятелство определя по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. При съпоставяне на така изброените фактори, апелативният съд е намерил, че справедливият глобален размер на процесното обезщетение възлиза на сумата 18 000 лв., колкото е определил и първоинстанционният съд. При тези мотиви към обжалваното решение, неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не бил изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между приетите за установени обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението, и причинените вреди, както и че не бил посочил значението на тези обстоятелства за размера на присъденото обезщетение. Основателни са обаче оплакванията и доводите, че в противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, при определяне размера на процесното обезщетение, въззивният съд не е взел предвид възрастта на ищцата, нейното обществено и социално положение в периода на незаконното наказателно производство, както и други установени по делото обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението. През периода на незаконното наказателно преследване срещу нея, ищцата е била на 55-60-годишна възраст, като самата тя изтъква в исковата си молба, че съпругът ѝ е починал само 3 месеца преди повдигането на обвинението, поради което „нейната изострена чувствителност е била съпричинена и от близката загуба на съпруг“. В заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото изрично се сочи, че заболяването на ищцата – функционално нарушение на централната нервна система, е било повлияно от незаконното обвинение, но вещото лице е посочило и други причини за заболяването: предвид възрастта ѝ – период на климакс, оперативното отстраняване на матката и аднекси (яйчници и тръби), стресогенни фактори от други области на социалния живот, каквито са установени по делото и също изрично са сочени в исковата молба: дисциплинарното уволнение на ищцата на 31.05.2006 г. и водените през периода 2006-2011 (през който е протекло и наказателното производство срещу нея) две граждански дела, приключили с осъждането ѝ да заплати общо сума над 100 000 лв. – липси от касата на работодателя ѝ. В нарушение на закона и необосновано, въззивният съд не е взел предвид тези обстоятелства при определянето размера на процесното обезщетение, като само е посочил, че част от тях (уволнението и медицинската операция) не са в причинна връзка с наказателното преследване срещу нея. Съдът не е съобразил, че всички тези установени по делото обстоятелства, също (наред с незаконното наказателно преследване) са в причинна връзка и са допринесли за заболяването на ищцата и за настъпването на останалите претърпени от нея процесни неимуществени вреди – болки и страдания през същия период от време, респ. – тези обстоятелства обуславят значително по-нисък размер на обезщетението, в сравнение с присъдения от въззивния съд. Основателни са и оплакванията и доводите в касационната жалба, че апелативният съд не е отчел в достатъчна степен обстоятелствата, че ищцата не е била задържана под стража и че двете престъпления, за извършването на които е обвинена, макар и свързани с убийство, не са тежки, поради което ищцата не е била изведена от обичайната си семейна и социална среда, и спрямо нея не е била реална угрозата от осъждане на ефективно лишаване от свобода. Основателни са и оплакванията и доводите на касатора, че при определяне размера на обезщетението, САС не е взел предвид обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната. В тази връзка прокурорът основателно изтъква в откритото съдебно заседание, че съгласно официалните данни на НСИ средният общ годишен доход за едно лице за 2011 г. (когато е постановена оправдателната присъда) е 3 937 лв., като съгласно същите официални данни средният общ годишен размер на разходите за едно лице за същата година е 3 672 лв., т.е. – присъденото на ищцата обезщетение от 18 000 лв. е повече от четири пъти и половина по-голямо в сравнение с тях. Основателно е и основното оплакване в касационната жалба, че горната необоснованост на въззивното решение и допуснатите от апелативния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата по делото и на установените от тях обстоятелства, са съществени, тъй като са довели и до неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД. В нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от въззивния съд размер на обезщетението е завишен спрямо действителния размер на вредите – с оглед конкретните обстоятелства по делото, като не са взети предвид или не са оценени в достатъчна степен, установените по делото обстоятелства, обуславящи по-ниско по размер обезщетение. Настоящата инстанция, като взема предвид и тези обстоятелства и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищцата (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 10 000 лв. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната П. да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 18 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част. Обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от ответника част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума. Промяната на крайния резултат по делото налага частична отмяна на обжалваното въззивно решение и в частта му относно разноските – съгласно чл. 81 от ГПК. Предвид крайния изход на делото (искът е предявен за сумата 120 000 лв. и се уважава за сумата 10 000 лв.), на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ответникът дължи на ищцата, претендираните и направени от нея разноски в първоинстанционното и въззивното производство за заплащане на държавна такса и на възнаграждение на вещите лица – в пълния им общ размер от 320 лв., както и за заплащане на възнаграждение на един адвокат, съразмерно с уважената част от иска – в размер 860.42 лв. (1/12 х 10 325 лв.), или – общо – сумата 1 180.42 лв. С оглед на това, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която, като е потвърдено първоинстанцинното решение, ответната П. е осъдена да заплати на ищцата разноски по делото за разликата над сумата 1 180.42 лв. до сумата 1 360 лв., като въззивното решение следва да се остави в сила в частта за разноските, с която П. е осъдена да заплати на ищцата сумата 1 180.42 лв., представляваща общия размер на дължимите разноски за двете съдебни инстанции. В касационното производство страните не са направили претенции за присъждане на разноски. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 117/13.01.2017 г., постановено по гр. дело № 5231/2016 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Р. Б. Д., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 86 от ЗЗД, разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 18 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 09.09.2013 г. до изплащането ѝ, – обезщетение за неимуществени вреди, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, разликата над сумата 1 180.42 лв. до сумата 1 360 лв. – разноски по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Б. Д. срещу П. на Р.Б., иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 18 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 09.09.2013 г. до окончателно плащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение 117/13.01.2017 г., постановено по гр. дело № 5231/2016 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата обжалвана част, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Р. Б. Д., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД, сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.09.2013 г. до окончателно ѝ плащане, – обезщетение за неимуществени вреди, както и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, сумата 1 180.42 лв. – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: