- 6 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 210

гр. София 14.06.2022 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 09.06.2022 (девети юни две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Марио Първанов

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 4629 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 2 от ГПК като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 67 946/22.10.2021 година, подадена от С. В. К., чрез упълномощения от него адвокат П. Е. Б., срещу определение № 60 248/11.10.2021 година на ВКС, ГК, ІV г. о., постановено по гр. д. № 2197/2021 година, с което е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателя, молба с вх. № 270 938/28.01.2021 година за отмяна на определение № 641/02.10.2015 година на ВКС, ГК, ІV г. о. постановено по ч. гр. д. № 3883/2015 година, като е прекратено образуваното въз основа на нея производство.
В частната жалба се твърди, че за да остави без разглеждане молбата за отмяна, съдебният състав се е позовал на изменението на чл. 66, ал. 5 от СК, обнародвано в ДВ бр. 103/04.12.2020 година. Това изменение било направено именно заради делото на К. срещу България в ЕСПЧ, поради което да се приемело, че човекът чието дело било станало причина за промяната нямал правен интерес от възобновяването на производството било правно неиздържано. В случая молбата за отмяна се основавала на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК, при която се изисквало единствено ЕСПЧ да е установил с окончателно решение нарушение на КЗПЧОС, който факт бил безспорен. Право на всеки субект било кой начин на защита, от всички предвидени в закона, да избере. Фактът, че законодателят бил предвидил повече от един исков ред за защита означавал, че молителят можел да избере който желае от исковете или и двата, но не и, че е длъжен алтернативно да избира някой от тях, защото това било недопустимо ограничаване на процесуалните му права. Неадекватно бавното правосъдие, само по себе си обезсмисляло всички искове на К., като в обжалваното определение той съзирал субективна пристрастност на съдебния състав по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде уважена подадената от С. В. К. молба с вх. № 270 938/28.01.2021 година за отмяна на определение № 641/02.10.2015 година на ВКС, ГК, ІV г. о. постановено по ч. гр. д. № 3883/2015 година.
Насрещната страна по частната жалба С. Г. Г. е подала отговор на същата с вх. № 68 674/05.11.2021 година, с който е изразила становище, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея определение да бъде потвърдено.
С. В. К. е бил уведомен за обжалваното определение на 19.10.2021 година, а подадената от него срещу същото частна жалба е с вх. № 67 946/22.10.2021 година. Поради това е спазен предвидения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК, преклузивен срок за обжалване. Наред с това частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

При постановяване на обжалваното определение съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. е приел, че с подадената от С. В. К. молба с вх. № 270 938/28.01.2021 година се искала отмяна на определение № 641/02.10.2015 година на ВКС, ГК, ІV г. о. постановено по ч. гр. д. № 3883/2015 година. С това определение не било допуснато касационното обжалване на определение № 911/06.04.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 2475/2014 година, с което било потвърдено определение № 7132/07.04.2014 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-ри брачен състав, постановено по гр. д. № 7151/2013 година. С последното била върната исковата молба на К., с която той бил предявил иск по чл. 66, ал. 2 от СК срещу С. Г. Г. за признаване за установено, че молителят е баща на детето С. С. С., родено от ответницата на 31.03.2006 година и било прекратено производството по делото.
Съдебният състав е посочил, че твърдяното в молбата основание за отмяна било това по чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК. К. поддържал, че по негова жалба Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) било постановил окончателно осъдително решение от 13.10.2020 година срещу Република България за нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ. С оглед на това молителят считал, че атакуваното от него определение на ВКС следвало да се отмени, да се възобновяло прекратеното производство и да бъдел разгледан предявеният от него положителен установителен иск за бащинство. Във връзка с това в молбата се изтъквало, че с решението на ЕСПЧ Република България била осъдена за нарушаване на правото на личен и семеен живот, като се възпрепятствало правото на човек, който претендирал, че е родител, да има възможност да установи произхода на своето дете от себе си. В решението на ЕСПЧ също така се обръщало внимание на липсата на регламентирани процесуални гаранции за молителя, че след като бил припознал детето с декларация с нотариална заверка на подписа и това припознаване било оспорено и било образувано гражданското дело за установяване на бащинството от молителя, друго лице не можело междувременно да припознае детето, като липсата на подобна уредба и „отхвърлянето“ (прекратяването) на исковете за установяване и оборване на произход водели до възпрепятстване на молителя да установи произход от себе си.
Също така съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочил, че с определение № 7132/07.04.2014 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-ри брачен състав, постановено по гр. д. № 7151/2013 година предявеният от С. В. К. иск по чл. 66, ал. 2 от СК за установяване на бащинство бил приет за недопустим на основание чл. 71 от СК, тъй като след предявяването на иска детето било припознато от друго лице-Г. М. Г., който бил съпруг на С. Г. Г. и тя се съгласила с това припознаване, за разлика от извършеното преди това от К. припознаване, което била оспорила. Тъй като детето било с вече установено произход, който не бил оборен по исков ред-по делото нямало данни К. да бил предявил, а и той не бил легитимиран да води искове за оспорването на бащинството или за припознаването от Г., искът му по чл. 66, ал. 2от СК бил недопустим. Тези изводи били споделени с въззивното определение № 911/06.04.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 2475/2014 година, като наред с това въззивният съд бил установил и, че с влязло в сила определение било прекратено и производството по предявения от К. иск за оспорването на бащинството на Г., поради липса на активна легитимация но молителя да води този иск. С определение № 641/02.10.2015 година на ВКС, ГК, ІV г. о. постановено по ч. гр. д. № 3883/2015 година въззивното определение на Софийския апелативен съд не било допуснато до касационно обжалване. С исканата отмяна определението на ВКС на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК, К. целял да възстанови висящността на производството по предявения от него установителен иск, че той е баща на детето. Молителят щял да има правен интерес от такава отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК, но не на определение № 641/02.10.2015 година на ВКС, ГК, ІV г. о. постановено по ч. гр. д. № 3883/2015 година, а на влязлото в сила въззивно определение № 911/06.04.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 2475/2014 година, с което по същество бил разрешен процесуалноправния спор относно допустимостта на иска му за установяване на бащинство, и при законодателството, действало към датата на влизане в сила на това определение-02.10.2015 година. След тази дата и преди датата на подаването на молбата за отмяна-28.01.2021 година, обаче вече била налице законодателна промяна, а именно-влязлото в сила на 07.12.2020 година изменение на ал. 5 на чл. 66 от СК,обнародвано в ДВ бр. 103/04.12.2020 година, съгласно което К. (който твърдял, че е родител на припознатото дете) вече бил активно процесуалноправно легитимиран да предяви както иск за оспорване на припознаването, извършено от Г., така и-задължително съединен с него-иска си за установяване на бащинство от самия него, като съгласно § 4 от ПРЗИДСК, обнародвано в ДВ бр. 103/04.12.2020 година, едногодишният срок за предявяването на тези искове започвал да тече от влизането в сила на закона, т. е. изтичал на 07.12.2021 година.
От това било видно, че както към датата на подаването на молбата за отмяна, така и към датата на постановяване на обжалваното определение К. разполагал с исков ред за защита на правата си. Производството по чл. 303 и следващите от ГПК било особено извънинстанционно производство за отмяна на порочни съдебни актове на посочените в чл. 303, ал. 1, т. 1-т. 7 и чл. 304 от ГПК основания за това. Това производство било допустимо, само когато за молителя не съществувал друг установен от закона процесуален ред за съдебна защита. В случаи като този, когато молителят разполагал с исков ред за защита, за него не бил налице правен интерес от молбата му за отмяна на влезлия в сила съдебен акт.
Разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК дава възможност за отмяна на влезли в сила съдебни актове в случаите, когато ЕСПЧ с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 04.11.1950 година или на протоколите към нея и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. От текста на разпоредбата е видно, че тя съдържа две предпоставки за да бъде допустима отмяната на това основание. Първата от тях е положителна, а именно наличието на окончателно решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на КЗПЧОС или на протоколите към нея, която предпоставка в случая е налице. Втората предпоставка е отрицателна, като изискването е да не съществува друг начин да бъдат отстранени последиците от нарушението. Именно тази предпоставка не е налице в конкретния случай. Във връзка с нарушенията, установени с решение от 13.10.2020 година на ЕСПЧ по делото К. срещу България, по жалба № 32 495/2015 година, на което се позовава молителят-жалбоподател в настоящето производство, а и с други решения на ЕСПЧ, в същия смисъл са предприети законодателни изменения, като със ЗИДСК, обнародвано в ДВ бр. 103/04.12.2020 година, е изменена разпоредбата на чл. 66, ал. 5 от СК. С новата редакция на същата се дава възможност на всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия, да оспори припознаването, чрез иск предявен в едногодишен срок от узнаване на същото. Изрично е предвидено, че този иск задължително се съединява с иск за установяване на произход. В § 4 от ПЗРЗИДСК, обнародвано в ДВ бр. 103/04.12.2020 година е предвидено, че за припознавания, извършени след 01.10.2009 година до влизането в сила на изменението на СК, срокът по чл. 66, ал. 5 от СК тече от влизането на закона в сила. С оглед на това С. В. К. е разполагал с възможността, в едногодишен срок от влизане в сила на изменението на СК, извършено със ЗИДСК, обнародвано в ДВ бр. 103/04.12.2020 година, да предяви иск по чл. 66, ал. 5 от СК, с който да оспори извършеното от Г. М. Г. припознаване, към който иск да съедини и иск за установяване на произхода на детето от него, от която възможност той, видно от отговора на частната жалба, се е възползвал. Тези действия могат да бъдат предприети валидно и без да е налице отмяна на определение № 641/02.10.2015 година на ВКС, ГК, ІV г. о. постановено по ч. гр. д. № 3883/2015 година.
От горепосоченото следва, че законодателят е предвидил друг ред за отстраняване на установеното с решение от 13.10.2020 година на ЕСПЧ по делото К. срещу България, по жалба № 32 495/2015 година нарушение, поради което С. В. К. не може да иска отмяната на определение № 641/02.10.2015 година на ВКС, ГК, ІV г. о. постановено по ч. гр. д. № 3883/2015 година въз основа на решението на ЕСПЧ. Възможността за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК не съществува паралелно с другите способи за отстраняване на установеното от ЕСПЧ нарушение на КЗПЧОС или протоколите към нея, а само ако такива не са предвидени. Поради това обжалваното определение на състава на ВКС, ГК, ІV г. о. е правилно и трябва да бъде потвърдено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 60 248/11.10.2021 година на ВКС, ГК, ІV г. о., постановено по гр. д. № 2197/2021 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.