Ключови фрази
Иск за признаване уволнението за незаконно * дисциплинарно уволнение * злоупотреба с доверието на работодателя * държавен служител * представителна власт

Р Е Ш Е Н И Е


№136

С., 03.08. 2016г.


В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3967 по описа за 2015г. и приема следното:

Производството е образувано по касационната жалба на адвокат Ч. като процесуален представител на М. С. Ч. от [населено място] срещу решението на Хасковския окръжен съд от 20.ІV.2015г. по в.гр.д. № 84/2015г.
С определение № 182/17.ІІ.2016г. касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса за допустимостта на косвен контрол за валидност на административен акт, от който възниква легитимацията на лице, издало уволнителна заповед, в производство по чл.344 ал.1 т.1 КТ, и за действието на акта относно легитимацията при наличието на порок при издаването му.
Според касаторката в производство по оспорване на законността на прекратяване на трудово правоотношение е допустим косвен контрол относно валидността и законосъобразността на административен акт, от който възниква легитимацията за упражняване на работодателска власт на лицето, издало уволнителния акт, като констатирани нищожност или незаконосъобразност на акта биха се отразили на законността на уволнението поради извършването му от лице, нямащо качеството на работодател.
Според ответника по касационната жалба ОУ „Хр.Б.” [населено място], област Х., не е допустим косвен контрол на посочения административен акт в производството по чл.344 ал.1 т.1 КТ поради липсата на правен интерес за ищеца в такова производство, тъй като актът не поражда права или задължения за него, нито засяга пряко негови права, свободи или законни интереси. Евентуално се застъпва становище, че косвен контрол е допустим само по възражение за нищожност, но не и за недопустимост на административния акт.
По поставените въпроси ВКС на РБ счита следното:
Съдилищата осъществяват правораздавателната функция на държавната власт, изразяваща се в защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Законосъобразното осъществяване на тази функция изисква съдилищата да вземат становище по всички въпроси, които имат значение за разрешаването на споровете по делата. Такива въпроси могат да се отнасят и до административни актове, засягащи права или законни интереси на страна по делото, издадени в административно производство, в което тя не е участвала. Именно за това е и изрично предвидено с чл.17 ал.2 ГПК задължение за инцидентно произнасяне от гражданския съд по валидността на такива актове, независимо дали те подлежат на съдебен контрол. Произнасяне по законосъобразността на административни актове съдът дължи само когато те се противопоставят на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването им.
Правен интерес да оспорват административни актове имат лицата, чийто права, свободи, законни интереси са нарушени или застрашени /предстоящо засягане/ с тях или за които те пораждат задължения /виж чл.15 и чл.147 АПК/. Преценка в тази насока се прави от съда във всеки конкретен случай.
Служебно правоотношение за длъжността „началник на регионален инспекторат по образованието” възниква с административен акт на министъра на образованието /чл.35 ал.4 ЗНП /1991г./. С това възниква и предвиденото с разпоредбата на чл.37 ал.4 ЗНП /1991г./ правомощие на началника на Р. да сключва и прекратява трудовите договори с директорите на общинските училища, т.е. да осъществява работодателската власт по отношение на тях. Това обосновава правен ефект на акта по отношение на директорите на такива училища, тъй като с него биха били засегнати техни права или законни интереси във връзка с трудовите им правоотношения, които следва да се осъществяват от валидно легитимирани с работодателска власт лица. Следователно в производство по чл.344 ал.1 т.1 КТ е налице правен интерес и е допустим косвен контрол за валидност на административния акт за назначаване на началник на Р.. Това не противоречи на разпоредбата на чл.124 ЗДСл. Да се приеме противното, би означавало дерогиране на предоставената с чл.17 ГПК изрична такава компетентност на гражданския съд с оглед на обстоятелството, че всички спорове във връзка с издаването и изпълнението на административни актове са подведомствени на административните съдилища по силата на чл.1 и чл.128 АПК. Ако бъде установено, че актът е нищожен и, следователно, изначално не е проявил целеното с него правно действие /виж тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2012г. на О. на ВАС/, уволнението би било осъществено от нелегитимирано лице, а това би имало отношение към неговата законност, респективно, към изхода на спора по делото.
Не би бил такъв правният ефект на установена от гражданския съд по реда на косвения контрол незаконосъобразност на административен акт за назначаване на началник на Р., тъй като такъв резултат няма ретроактивно действие /няма да се отрази на представителната власт на началника на Р. към момента на издаването на уволнителния акт/. С оглед на това в производството по оспорване на законността на уволнение ищецът няма правен интерес от осъществяване на такъв контрол за законосъобразност на административен акт за назначаване на началник на Р..
За да се произнесе по касационната жалба, съдържаща оплаквания за процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност, ВКС на РБ съобрази следното:
С обжалваното въззивно решение Хасковския ОС е потвърдил решението на Хасковския РС от 18.ХІІ.2014г. по гр.д № 1185/2014г., с което са отхвърлени предявените от М. Ст.Ч. срещу ОУ „Хр.Б.” искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че дисциплинарното уволнение на ищцата със заповед от 08.ІV.2014г. от длъжността директор на ответното училище е законно.
Заповедта е издадена от компетентен орган – началникът на Р. Х. М.З.. Във връзка с твърдението на ищцата за недействителност на служебното правоотношение на началника на Р. е прието, че тя се позовава на решение по гр.д. № 57/2012г. на СГС, образувано по въззивна жалба на З. срещу решение на СРС, с което са отхвърлени исковете на последната срещу М. по чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ. От друга страна по делото са представени заповеди на министъра на образованието и науката от 26.VІ.2013г. и от 22.VІІ.2014г., от които се установява, че към момента на издаване на уволнителния акт в случая длъжността началник на Р. се е изпълнявала от З., която е имала правомощието и компетентността да издаде заповедта. Не без значение е обстоятелството, че тя е назначена на тази длъжност въз основа на влезли в сила решения и при спазване изискванията на ЗДСл, като между нея и М. е съществувало служебно правоотношение към издаването на заповедта за уволнение. Освен това силата на чл.124 ЗДСл. споровете по възникването, съдържанието и прекратяването на служебни правоотношения и относно налагането на дисциплинарна отговорност са подсъдни на административните съдилища, страни по тях са страните по служебното правоотношение, каквато ищцата не е, и гражданският съд не може да осъществи контрол за нищожност и законосъобразност на издадени от М. актове. Не без значение е и обстоятелството, че административните актове имат действие занапред и при установяване на незаконосъобразността им, касаеща служебното правоотношение на началника на Р. Х., то би имало действие занапред и не би могло да рефлектира върху компетентността на органа, издал уволнителния акт. С оглед на това твърдението за нищожност на заповедта за уволнение е неоснователно – заповедта е издадена от компетентен орган в рамките на правомощията му по закон.
При издаването на заповедта за уволнение са спазени изискванията на чл.193, чл.194 и чл.333 КТ.
Установено е и извършването от ищцата на нарушенията, за които й е наложено дисциплинарното наказание: по т.1 – неизпълнение на задълженията на директора да организира, контролира и да отговаря за цялостната дейност в училището и да отговаря за правилното водене и съхранение на задължителната документация, изразяващо се в отразяване на присъствие в учебни часове на 12 ученици, които не са посещавали училището от началото на учебната 2013/2014г., и в записване на текущи оценки на тях, въпреки че не са изпитвани и трайно са отсъствали; нарушението е отразено в констативни протоколи за извършени две проверки и се потвърждава от разпитаните по делото свидетели – В., Боева, Пракова - извършили проверките и съставили констативните протоколи, и учителите Г., И., П., Н. и Т.; нарушението е такова по смисъла на чл.190 т.4 и т.7 - злоупотреба с доверието на работодателя, съставомерно само когато е извършено умишлено - неосъществявайки контрол, ищцата е насърчавала през процесния период порочната практика да не се отчита реалната посещаемост, като по този начин училището е ползвало бюджетни средства в по-големи размери, т.е. неправомерно извличане на облага, и други тежки нарушения във връзка с неизпълнени задължения по чл.147 ал.1 т.1 и т.12 ППЗНП, ; по т.2, правилно квалифицирано като такова по чл.187 т.10 вр. с чл.296 ал.1 КТ във вр. с чл.40б ал.1 ЗНП, с чл.2 и чл.3 от Наредба № 1/09.ІV.2012г., с чл.6 от Наредбата за безплатно работно и униформено облекло – неосигуряване и изплащане на средства за представително и работно облекло на служителите за 2013г., установено от показанията на свидетелите; обстоятелството, че средствата са могли да бъдат осигурени, се потвърждава от факта, че след взето решение на общото събрание на 22.І.2014г. такива са били изплатени, макар и в по-късен момент; по т.3, правилно квалифицирано като такова по чл.190 ал.1 т.4 КТ – неправилно и невярно водене на протоколи за проведени общи събрания на колектива на училището, каквито не са били проведени, което нарушение е във връзка със задължението на ищцата по чл.113 ПМС 1/2013г. за изпълнение на държавния бюджет за 2013г. във вр. с чл.147 ал.1 т.1 и т.12 ППЗНП – на всеки три месеца да предоставя информация на общото събрание за изпълнение на делегирания бюджет на училището; нарушението представлява злоупотреба с доверието на работодателя и се установява от писмени доказателства и от свидетелски показания; по т.4, правилно квалифицирано като такова по чл.187 т.10 КТ във вр. с чл.147 ал.1 т.5 ППЗНП – допускане на занижен контрол през 2013г. при отчитане разходите за гориво за ученическия автобус, за отопление и разходите за храна по проект, както и нареждане на ищцата през 2013г. нецелесъобразно и не по предназначение да се използва училищния автобус; нарушението се установява от приетия доклад на [община] и правилно е квалифицирано като такова по чл.187 т.10 КТ вр. с чл.147 ал.1 т.5 ППЗНП.
При определянето на наказанието работодателят е взел предвид видът, тежестта и характера на извършените нарушения, обстоятелствата, при които са извършени, както и поведението на ищцата, и е наложил дисциплинарното наказание „уволнение” при спазване на критериите по чл.189 КТ.
Касационната жалба срещу така постановеното решение е неоснователна.
С оглед отговора на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, правилно въззивният съд е приел, че косвен контрол за законосъобразност на административния акт за назначаване на М.З. като началник на Р. Х. е недопустим, но неправилно е приел, че е недопустим и такъв контрол за нищожност на този акт. Това, обаче, не се е отразило на крайния резултат по спора.
В исковата си молба касаторката е заявила бланкетно твърдение за нищожност на уволнителния акт. В становището си съобразно чл.312 ал.2 ГПК, потвърдено в първото съдебно заседание, е посочила, че заповедта е нищожна като издадена от некомпетентно лице, и в тази връзка е поискала ответникът да представи заявление по чл.8 ал.1 ЗДСл. на началника на Р., удостоверение по чл.10 ЗДСл. за спечелен от него конкурс, протокол за встъпване в длъжност по чл.14 ал.1 ЗДСл., клетвен лист по чл.114 ал.2 и 3 ЗДСл. и доказателства за изпълнение на предпоставките по чл.14 ал.4 и ал.6 ЗДСл. В последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 09.ХІІ.2014г., ответникът е представил исканите доказателства, както и заповедта за назначаване на М.З. като началник на Р. № 1360/26.VІ.2013г., от която е видно, че назначаването е осъществено на основание чл.9 ЗДСл. във връзка с пар.4 ал.2 от преходните и заключителните разпоредби на този закон, и във връзка с влязло в сила на 11.ІІІ.2011г. решение на СГС по гр.д. № 8646/2009г. и окончателно решение на ВАС 5 чл.с-в от 06.VІ.2013г. по адм.д. № 4164/2013г., с което е оставено в сила решение на ВАС по адм.д. № 9851/2011г. По представените доказателства не е заявено становище от страна на ищцата в съдебното заседание. В представените от нея на 12.ХІІ.2014г., т.е. след последното съдебно заседание, писмени бележки са посочени конкретните неспазени изисквания при издаването на заповедта от 26.VІ.2013г. – липса на валидно заявление по чл.8 ЗДСл. /няма входящ номер/, няма данни за проведен конкурс, задължителен по силата на чл.35 ал.4 ЗНП, нищожна формулировка – пар.4 ПЗР на ЗДСл., с решение по гр.д. № 57/2012г. на СГС, в сила от 12.ІІІ.2013г., е отхвърлено оспорването на прекратяването на трудовото правоотношение на М.З. за длъжността „началник на Р.” Х. със заповед от 2011г., което не е съобразено от министъра на образованието при издаването на заповедта, не следва да се кредитира твърдение, че решението по гр.д. № 8646/2009г. на СГС за отмяна на заповед от август 2008г., във връзка с решение на ВАС по адм.д. № 9851/2011г., потвърдено с решение по адм.д. № 4164/2013г., обосновават извод за наличие към 26.VІ.2013г. на предпоставките по чл.35 ал.4 ЗНП във връзка с пар.4 ПЗР на ЗДСл., решението по адм.д. № 4164/2013г. на ВАС не е съобразено от министъра на образованието с решението по гр.д. № 57/2012г. на СГС, което обуславя нищожност на административния акт за назначаване на М.З.. Проследяването на тези обстоятелства налага извод, че своевременно /съобразно процесуалните правила/ ищцата е въвела в производството по делото твърдения за порок на административния акт, изразяващ се в нарушения по чл.8 ал.1 ЗДСл., по чл.10 ЗДСл. и чл.35 ал.4 ЗНП, защото не е проведен конкурс, и по чл.14 ЗДСл., защото не е положена клетва /разпоредбата на чл.14 ал.6 ЗДСл. е отменена през 2006г. и е неотносима в случая/. Във връзка с тези твърдения ответникът е представил доказателства, че назначаването не е с конкурс, защото то е сторено на основание пар.4 ПЗР на ЗДСл. /поради възстановяване на заеманата длъжност след незаконно уволнение/. Твърдение за липса на предвидените в посочената разпоредба предпоставки ищцата е заявила чак в писмените си бележки, представени след приключването на производството пред първоинстанционния съд, и по него нито са искани, нито са събирани доказатества. При това положение въззивният съд не е и не е и следвало да се произнася по приложението в случая на пар.4 ПЗР на ЗДСл., а това обуславя неоснователност и на касационните оплаквания в тази връзка на касаторката /с въведени за първи път и нови твърдения относно нищожността на административния акт – за неправилно приложение на чл.7 т.6 ЗДСл. и по приложението на чл.325 т.12 КТ, по които касационният съд не следва да се произнася/. А с оглед представените от ответника доказателства се налага извод за неоснователност и на своевременно въведеното в процеса възражение за нищожност на акта, обосновано с непровеждането на конкурс.
Частично основателни са останалите оплаквания в касационната жалба.
Не се оправдава от данните по делото немотивираност на атакуваното решение, защото неправилно била възприета доказателствената стойност на констативните протоколи и не била установена по безспорен начин достоверността на констатациите в тях. Изявлението на свид.В. в тази насока /по зададения му въпрос дали проверяващите са извършили проверка на фактите в протоколите/, че са „приели протоколите /за провеждани общи събрания във връзка с нарушението по т.3/ като доказателство, че са провеждани” , не е в сочения от касаторката смисъл, че свидетелят удостоверил, че при наличие на официални протоколи от ОС не следва да се подлага на съмнение провеждането на събрания. Не се оправдава от данните по делото, че „другите две свидетелки” не били извършвали проверка на протоколите и нямат становище. Напротив, свидетелките Боева и Пракова са потвърдили констатациите в съставените протоколи, заявявайки, че те са направени въз основа на извършените от тях проверки. Действително относно констатациите в констативните протоколи съдът се е позовал на показанията на осем от единадесетте разпитани свидетели. Това, обаче, не означава, че е приел за достоверни само техните показания, както твърди касаторката. В показанията на останалите три свидетелки не се съдържат никакви данни, опровергаващи или дори само подлагащи на съмнение констатациите от извършените проверки, като показанията на св.П. и на св.П.Г. не са с достатъчна степен на конкретност.
Неоснователно е оплакването, че въззивният съд не взел предвид начина, по който свидетелите са узнали за релевантните по делото факти и способността и желанието им вярно да ги възприемат и да ги възпроизведат. Действително въззивният съд не се е произнасял за това, но той не е бил и длъжен да го стори с оглед липсата във въззивната жалба на такива оплаквания.
Действително въззивният съд изрично не е подложил на преценка показанията на свидетелите съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК.Така допуснатото процесуално нарушение, обаче, не е съществено. Показанията на деветима от свидетелите, вкл. и на св.П., са ясни, възпроизвеждащи лично възприети конкретни факти, относими към спора по делото, и непротиворечиви. В тази връзка следва да се отбележи и че свидетелите /учителите/ сочат и собствената си вина за констатираните нарушения, следователно не целят с показанията си тяхното освобождаване от отговорност, както твърди Ч. в подкрепа на оплакването си за заинтересоваността им от изхода на делото.
Неоснователно е оплакването, че съдът не преценил твърдението на касаторката за липса на доказателства за налични и отпуснати средства за работно облекло, но тенденциозно тя не е наредила изплащането им. Съдът е приел в тази връзка, че това нарушение е доказано от показанията на петима свидетели и с представените писмени доказателства, според които средства не се отпускат целево, но са предвидени в бюджета по размер. Следва да се посочи и че търсената от ищцата отговорност е за неосигуряване от нея на такива средства до края на 2013г., а изплащането им през м.януари 2014г. обосновава извод за проявено от нея бездействие в тази връзка. Липсата на представени от касаторката /чиято е била тежестта/ доказателства за наличие на недостиг на парични средства, оплакването й за игнориране от въззивния съд на Правилника за вътрешния трудов ред, според който при недостиг на целеви суми може да не се изплащат такива за работно облекло, е неоснователно.
Не следва да се разглежда оплакването в жалбата относно неактуализиране на работните заплати, тъй като то е неотносимо към спора по делото поради липсата на такова вменено в уволнителния акт нарушение.
Неоснователно е и оплакването, че неправилно са ценени констатациите и в доклада за извършената по заповед на кмета проверка /във връзка с нарушението по т.4 от заповедта за уволнение/, защото е недопустимо да се оценяват относно законосъобразност действия и разпореждания на директора на училището, извършени по целесъобразност в рамките на делегираните по закон правомощия. Не сочат към търсена дисциплинарна отговорност за действия по целесъобразност в рамките на делегираните по закон правомощия констатираните в посочения доклад пропуски на ищцата: в съставянето на документацията при използването на училищния автобус; с нареждането на ищцата за използването му за превоз по маршрути извън определените със заповед на кмета на общината и извън указаните от МОН разстояния /до 30 км извън територията на общината/; с неотчитане на количестав горива; с отчитането като изразходвани 37 т въглища за отопление при действителен разход 29 т; липса на фактури с касови бонове и на касови ордери за броя на храненията през съответните месеци, за които учениците доплащат по 1.20лв., и за плащане на суми от училището към обслужващата фирма; неотразяване в касовата книга и в счетоводните регистри на събраните от учениците суми и на издаваните от фирмата фактури с касови бонове.
Несъстоятелно е оплакването по приложението на чл.187 т.8 КТ – не било съобразено, че злоупотребата с доверието на работодателя не е обусловена от материална облага и от умишлено поведение с цел облага, и като отговорил отрицателно на въпроса „за да е налице такова нарушение, следва ли то да е извършено умишлено и при доказана цел – неправомерна облага”, съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, предмет на решението по гр.д. № 4679/2008г. ІІ ГО. Това твърдение не отговаря на извода в атакуваното решение в тази насока, а той е в пълно съответствие с разрешението, дадено със сочената практика, а и с представените по делото доказателства, обосноваващи извършването в случая на нарушенията по т.1 и т.3 от уволнителния акт при такава форма на вината.
Неоснователно е и последното оплакване на касаторката във връзка с приложението на чл.189 КТ. Това е така, защото въззивният съд, макар и с кратки мотиви, се е произнесъл в тази насока, приемайки, че наказващият орган е изпълнил изискването на посочената разпоредба, като е наложил дисциплинарното наказание „уволнение” при спазване на предвидените с нея критерии с оглед видът, тежестта и характера на извършените нарушения, обстоятелствата, при които са извършени, както и поведението на ищцата.
По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 ГПК въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на касаторката не се следват разноски. На основание чл.78 ал.3 ГПК разноски не се присъждат и на ответника по касация, тъй като той не е представил доказателства да е направил такива за настоящата инстанция /представени са договори за правна защита и съдействие от 16.VІ.2015г. и от 07.ІV.2016г., в които не е отразено плащане на договореното адвокатско възнаграждение/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решението на Хасковския окръжен съд, граждански състав, № 169/20.ІV.2015г. по в.гр.д. № 84/2015г.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: