7 Р Е Ш Е Н И Е № 88 гр.София, 15 септември 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на пети юни през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 301 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Б. М. срещу решение № 12 от 13.01.2020 г., постановено по ВНОХД № 1061/2019 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата са изложени доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, като е поискана е отмяна на оспорения въззивен акт и оправдаване на подсъдимия. В съдебното заседание пред настоящия състав на касационния съд защитникът на подсъдимия поддържа депозираната жалба, изложените в нея съображения и направеното искане. В допълнение заявява претенция за съществуващо съществено противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт, което свързва с „начина на осъществяване на престъплението и до неговата правна квалификация“. Заявява претенция и за липса на изложени в мотивите към присъдата на първостепенния съд фактически констатации относно обстоятелства от предмета на доказване - относно осъществяването на инкриминираните деяния и за липса на изложени правни съображения по приетите за установени факти. Настоява, че такива нарушения са допуснати и от въззивния съд, като актът му не е съобразен с чл. 305, ал. 3 НПК. Новопредставените възражения са съпътствани с искане за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на първостепенния съд. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдилищата от предходните инстанции успешно са се справили с дейността по анализ и оценка на доказателствата, като постановените от тях актове са правилни и законосъобразни. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Обосновава липсата на допуснати процесуални нарушения, засегнали правните възможности на подсъдимия за защита, вкл. и чрез извършеното правно преквалифициране на обвинителните факти. Подсъдимият заявява солидарност със защитника си. Възразява, че не той е писал електронните съобщения, инкриминирани по делото. Заявява, че е невинен. В последната си дума поддържа, че инкриминираните електронни съобщения имат обидно, но не и заплашително съдържание. Поддържа искането да бъде оправдан. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в рамките, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда № 66 от 11.03.2019 г., постановена по НОХД № 3239/2018 г., Софийският градски съд-Наказателно отделение, 28-ми състав е признал подсъдимия Б. М. М. за виновен в това, че на 04.06.2016 г., за времето от около 08:00 часа до около 14:20 часа в [населено място], при условията на продължавано престъпление се заканил с престъпление против личността на служителя на 08-мо РУП-СДВР Д. В. П. по повод изпълнение на службата му и против личността на членовете на семейството му и това заканване би могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, поради което и на осн. чл. 144, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода. С тази присъда подс. М. е признат за виновен и в това, че на 04.06.2016 г., за времето от около 07:55 часа до около 14:15 часа в [населено място], при условията на продължавано престъпление се заканил с престъпление против личността на служителя на 08-мо РУП-СДВР Б. Ц. А. по повод изпълнение на службата му и против личността на членовете на семейството му и това заканване би могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, поради което и на осн. чл. 144, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода. Съдът е признал подс. М. за невиновен в това, че чрез двете горепосочени деяния, при условията на продължавано престъпление е целял да принуди Д. В. П. и Б. Ц. А. да поемат имуществени задължения - да му заплатят суми от по 4000 лв., като деянията са извършени спрямо длъжностни лица във връзка със службата им, поради което го е оправдал по обвинението по чл. 213а, ал. 3, т. 6 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е определил едно общо наказание измежду така наложените в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, което е групирал с наказанията по предходни осъждания на подсъдимия и е определил едно общо наказание в размер на две години лишаване от свобода, към което е присъединил наказанието, наложено на М. по НОХД № 11970/2016 г. на СРС - обществено порицание. Прилагайки чл. 24 НК, съдът е увеличил общо определеното наказание с ½-ра и на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е постановил то да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. С оглед чл. 59, ал. 1 НК е извършено приспадане и зачитане на времето, през което по отношение на подсъдимия са били прилагани мерки за неотклонение задържане под стража и домашен арест, както и времето, през което той е бил задържан по ЗМВР. На осн. чл. 52 ЗЗД съдът е присъдил в полза на всеки от пострадалите и граждански ищци Д. П. и Б. А. обезщетение за претъпени неимуществени вреди от съответното деяние в размер на по 5 000 лева за всеки от двамата, ведно със законната лихва от датата на увреждането, като в останалата й част и до пълния заявен размер от 10 000 лева всяка от исковите претенции е отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по воденето на делото разноски, вкл. и в полза на всеки от частните обвинители и граждански ищци П. и А.. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение така постановената присъда е изменена, като е отменено приложението на чл. 26, ал. 1 НК. В останалата й част присъдата е потвърдена. Жалбата срещу това решение е неоснователна. Съществен дял от съдържанието на касационната жалба заемат общотеоретични съждения за същността на доказателствата и доказателствените средства, значението им за доказателствения процес, разликата между преки и косвени доказателства, изискванията към процеса по събиране и оценка на доказателствата, ролята на свидетелите в наказателния процес и пр., верността на част от които, а и мястото на които в тази жалба въобще са твърде полемични, доколкото излизат извън контекста на подчинените на касационните основания оплаквания. Що се касае до направеното от касационния жалбоподател оспорване, част от него не третира проблем, по който е възможна касационна проверка, а представя собствените на защитника оценъчни съждения относно правилността на фактическите констатации, доказаността на връзката между извършителя на инкриминираните деяния и подсъдимия и неговата виновност. По същество тези възражения (преповтарящи направените във въззивното производство) оспорват обосноваността на атакувания съдебен акт, независимо от класифицирането им към аргументите, предназначени да установят касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Предвид ограничителните норми на чл. 347 и чл. 348 НПК касационната инстанция няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество и да формулира нови фактически изводи и свои констатации за доказаност или недоказаност на обвинението. Изключение в това отношение прави хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, която в случая не е налице. Ето защо отговор по касационен ред могат да получат единствено доводи срещу законосъобразността на цялостния процес по изграждане на вътрешната увереност на контролирания съд по релевантните факти, доводи относно правилното приложение на материалния закон и такива относно справедливостта на наложеното наказание, в зависимост от поддържаното с подадената жалба/протест касационно основание. По същата причина ВКС би могъл да оправдае подсъдимия единствено ако установената от въззивния съд фактология не сочи деянието да е извършено или ако не очертава признаците на престъпление. В конкретния случай насочените към върховната инстанция очаквания да пререши делото по същество са неизпълними, доколкото приетите от въззивния съд факти описват извършени от подсъдимия вменените му деяния. Всяко от очевидно мимоходом включените в жалбата възражения за допуснати нарушения по чл. 107, ал. 3 и по чл. 300 НПК (като с последното по неясен начин е свързана претенция и за незаконност на състава на съда, без да е посочено по отношение на състава на коя от предходните инстанции е адресиран упрекът), е твърде лаконично, неясно и широко формулирано, за да позволи определяне на точния му обхват и обсъждането му по същество. По този повод може да бъде отбелязано единствено следното: Според чл. 347, ал. 1 НПК касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, като по този начин законодателят е подчертал значението, което има волята на оспорващата страна (изключая хипотезите по чл. 124 КРБ и по чл. 347, ал. 2 НПК). Израз на тази воля са съображенията на прокурора, респ. на касационния жалбоподател в полза на поддържаното касационно основание и посочването на данните, които го подкрепят. Поради това е установено и изискването на чл. 351, ал. 1 НПК към съдържанието на касационната жалба то да включва посочване на това „в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят“. Когато страната спести усилия по изпълнение на това изискване, за върховната инстанция е невъзможно да спази предписанието на чл. 354, ал. 4 вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК поради обективната липса на възражение. Изходът от такава процесуална ситуация е извършването на служебна проверка, която обаче извън хипотезите по чл. 124 КРБ и чл.347, ал. 2 НПК е недопустима в касационното производство. Няма проявено абсолютно процесуално нарушение поради незаконност на съдебен състав от разгледалите делото като първа и въззивна инстанция. Липсват каквито и да е причини да се счита, че член/членове на някой от тези състави не е отговарял на законоустановените изисквания за заемане на съответната позиция, или че не е бил назначен, респ. избран по съответния ред, или че не са спазени правилата на чл. 28 НПК за формиране на всеки от тези състави. Липсват и данни съдия или съдебен заседател от разгледалите делото да е подлежал на отвод и самоотвод поради относимо към него основание сред указаните в чл. 29 НПК. Неоснователно се поддържа, че съществува противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт. Оставайки последователен в лаконичността си при съобщаването на възраженията си, защитникът твърди, че описаният в мотивната част на обвинителния акт начин на извършване на деянията не съответства на възприетата от прокурора правна квалификация. В контекста на така определения от самия касатор логически минимум може да бъде отбелязано, че съдържанието на обвинителния акт не страда пороци, рефлектиращи по съществен начин върху правните възможности на подсъдимия за защита, включително липсва противоречие, което да прави обвинението неясно до степен, отнемаща възможността на подсъдимия да узнае в какво е обвинен. Формулирано по избрания от прокурора начин, обвинението определя достатъчно ясно предмета на доказване от гледна точка на претендираното с обвинителния акт престъпление и участието на подсъдимия в него, като е осигурено на последния знание за съдържанието и естеството на обвинението и успешно са поставени основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на защита. Това е добре видно от цялостното участие на подсъдимия в съдебния процес и изричното му заявление в началото на съдебното следствие пред първостепенния съд, че разбира обвинението добре. Що се касае до способността на описаните в обвинителния акт и инкриминирани от прокурора факти да обосноват приетата от него правна квалификация, това е въпрос по съществото на делото, който бива разрешен с крайния съдебен акт и в случая това е сторено от първостепенния съд (макар преценката му за нужда от правно преквалифициране на фактите не без основание да е критикуван от въззивния съд). Липсата на дължимите съгл. чл. 34 НПК мотиви към всеки съдебен акт или несъответствието на тяхното съдържание с изискванията на закона (чл. 305, ал. 3 НПК – по отношение на присъдата, респ. чл. 339, ал. 1 – 2 НПК по отношение на въззивното решение) винаги съставлява съществен процесуален порок, но в случая този проблем е неотносим към проверявания съдебен акт. Произнасянето на въззивния съд е преминало през необходимата и дължима от този съд проверка на правилността на оспорената пред него присъда, като е осъществен цялостен контрол над нея и пълноценно е изпълнена задачата на въззивната инстанция за проверка на фактическата и юридическата нейна обоснованост. Даден е отговор на всички, изложени пред въззивния съд съществени възражения. С касационната жалба се възразява, че във въззивното решение липсва цялостен анализ на всички доказателства и посочване на причините, поради които при наличните противоречия между доказателствата едни от тях биват кредитирани с доверие, а други – не. Според касатора въззивният съд е бил длъжен да изпълни изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК. Тези възражения са неоснователни. С тях на въззивната инстанция са вменени задължения, каквито тя няма. Изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК са приложими единствено в случай на постановяване на нова присъда от въззивния съд (чл. 339, ал. 3 НПК), какъвто настоящият случай не е. От друга страна, макар дейността на въззивната инстанция да съчетава правомощията на първостепенния съд при решаването на делата с контролните функции на проверяваща инстанция, въззивният съд не е длъжен всякога да излага в документално-словесен вид анализ и оценка на доказателствата и изрично да посочва онези от тях, които ползва като аргумент за обосноваване на всяко едно фактическо установяване, когато пред него не са направени възражения в тази насока и когато не приема нови фактически положения, различни от приетите с първоинстанционната присъда, а счита, че първостепенният съд качествено се е справил с тази дейност и споделя изложените от него съображения (каквато е процесната ситуация). Достатъчно е от въззивния акт да е ясно видимо, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение, както е в настоящия случай. Прочитът на въззивното решение ясно показва не само съгласието на въззивния съд с направения от предходната инстанция доказателствен анализ. Този съд е бил изчерпателен при излагането на аргументите за усмотрението си. Извършена е цялостна проверка и старателна преценка на доказателствата, като за тази цел са използвани легални критерии. Налице е коректност, правилност и последователност в разсъжденията. Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства, а аргументите на съда обхващат всички доказателства и доказателствени източници, като е даден качествен отговор на проблема за връзката на подсъдимия с авторството на всяко от деянията (стр. 10-11 от въззивното решение). Неоснователна е съдържащата се в касационната жалба претенция, че подсъдимият е осъден по непредявено му фактическо обвинение. Без да се ангажира с конкретизиране на фактите, обхванати от осъждането и оказали се според него по-различни от описаните в обвинителния акт, защитникът настоява, че с извършеното от първостепенния съд и потвърдено от въззивната инстанция правно преквалифициране на деянията от такива по чл. 213а НК в такива по чл. 144, ал. 2 НК се е стигнало до съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, което е изисквало изпълнение на процедурата по чл. 287 НПК. Така предложеното виждане по конкретната процесуална ситуация и по въпросите за изменение на обвинението е несподелимо. Съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението би било налице, ако основни факти от тези, на които е основано осъждането, са се оказали различни от описаните в обвинителния акт, изграждащи фактическото обвинение. В случая първостепенният съд е приел, че в хода на проведеното съдебно следствие са потвърдени описаните в обвинителния акт действия на подсъдимия по заплашване на всеки от двамата пострадали с посегателства срещу личността на всеки от тях и на техните ближни, конкретното съдържание на тези заплахи, времето на отправянето им и начина, по който те са били доведени до знанието на всеки от двамата пострадали. Но е преценил, че доказателствата не обосновават обвинителната претенция така реализираните от подсъдимия действия да са били предшествани, съпътствани или следвани от искане към всеки от двамата пострадали да извърши твърдяното от прокурора имуществено разпореждане. С това съдът не се е отклонил от описаните в обвинителния акт факти, по които подсъдимият се е защитавал в процеса, а е изключил онази част от тях, имаща отношение към необходимото за състава по чл. 213а, ал. 1 НК манифестирано пред пострадалия желание на дееца за извършване на имуществено разпореждане от страна на пострадалия. Касае се не за промяна на фактите относно инкриминираните деяния, а за отпадане на фактическо обстоятелство от описаните в обвинителния акт. Това практически е довело до облекчаване на отговорността на подсъдимия предвид извършеното преквалифициране на фактите по по-леко наказуемия състав по чл. 144, ал. 2 НК. Преквалифицирането също само по себе си не е злепоставило правните възможности на подсъдимия за защита. Макар чл. 213а НК да говори за закана, а чл. 144 НК – за заплаха, лексикалната семантика на двете думи ги определя като близки по съдържание и по значение. А сравнителният анализ на престъпленията по двата основни състава показва, че обща тяхна особеност е че изпълнителните деяния и при двата престъпни състава предполагат отправяне на заплаха, обективираща намерение на дееца за извършване на противозаконни действия срещу личността и/или имота на пострадалия и/или на негови ближни, която е от естество да предизвика основателен страх у него. В случая едни и същи факти са изпълнили обема на обвинителната претенция и осъдителните изводи на съда. За съществено изменение на фактите по обвинението се говори, когато в хода на съдебното следствие се установят фактически обстоятелства, които не се съдържат в обвинителния акт, но имат определящо значение за фактическия състав на престъплението. Изменението е съществено, когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние и обосновават прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Настоящата ситуация не е такава, защото всички факти, обосновали осъждането на подсъдимия по чл. 144, ал. 2 НК са фигурирали в обвинителния акт и са му били надлежно предявени, съответно той се е защитавал по тях пред първоинстанционния и пред въззивния съд. Поради това и изменение на обвинението не се е налагало, като извършеното от съда правно преквалифициране на фактите по обвинението по никакъв начин не е злепоставило правните възможности на подсъдимия за защита. Вярно е, че това преквалифициране е извършено едва с присъдата, с която е финализирано първоинстанционното производство, но впоследствие подсъдимият е имал достатъчно време да осмисли това преквалифициране, да подготви и да проведе защитата си при обжалването пред всяка от следващите съдебни инстанции, във въззивното производство, а след това и пред касационния съд. При това положение нарушение на гарантираното от чл. 6 § 3 от ЕКПЧ право на подсъдимия своевременно да бъде уведомен за характера и причините за обвинението, за да подготви защитата си, не е допуснато. С оглед на така констатираното отсъствие на претендираното касационно основание при постановяването на оспореното въззивно съдебно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 12 от 13.01.2020 г., постановено по ВНОХД № 1061/2019 г. на Софийския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.