11 Р Е Ш Е Н И Е
№ 113
гр. София, 23 юни 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар ..……………. НАДЯ ЦЕКОВА …...……… и с участието на прокурор …………… ИСКРА ЧОБАНОВА .………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 93/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационна жалба на частния тъжител Г. И. Ш. срещу присъда № 192 на Окръжен съд – Велико Търново (ВТОС) от 04.12.2014 г., постановена по ВНЧХД № 398/2014 г. по описа на същия съд.
С касационната жалба на частния тъжител са релевирани твърдения за наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3 от НПК да отмени изцяло въззивната присъда на ВТОС и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Подробно са развити доводи за законосъобразността и обосноваността на първоинстанционната осъдителна присъда по обвинението на подсъдимата Ж. Н. А. за престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК, който съдебен акт неправилно е бил отменен с атакуваната пред настоящата инстанция нова оправдателна присъда на ВТОС. Посочени са оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивната присъда. Като такова се претендира извеждането на грешен правен извод относно липсата на умисъл за клевета у подсъдимата А., основан на превратно тълкуване на доказателствения материал по делото и неправилна интерпретация на цитираната от подсъдимата съдебна практика във връзка с правото на едно лице да сезира компетентен орган, когато счита, че е извършено нарушение или престъпление. Изявленията на подсъдимата, че нямала намерение да клевети частния тъжител, а търсела от МВР защита от него, било нейна защитна позиция, единствено върху която присъдата на въззивния съд не можела да стъпи. Подбудите за извършване на деянието нямали значение за съставомерността му, тъй като при клеветата мотивът не бил елемент от състава на престъплението, а можел да се отчита само при индивидуализацията на наказанието. Не било направено разграничение между деяние, с което се упражнявало право да се сигнализира за извършено престъпление, и деяние, съставляващо клевета чрез приписване на престъпление. По настоящото дело подсъдимата знаела и съзнавала, че частният тъжител не бил извършил твърдяното от нея, но въпреки това му приписала престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК, съзнавайки че такова той никога не бил извършвал.
В допълнение към касационната жалба се подчертава, че пред въззивната инстанция не били събирани никакви доказателства, като една и съща фактическа обстановка била възприета от двете инстанции по коренно различни начини и били изведени коренно противоположни правни изводи. Жалбоподателят счита, че оправдателната присъда била „пристрастна”, като съдебният състав още в началото на делото си поставил за цел да оправдае подсъдимата. Това убеждение на касатора се формирало от обстоятелството, че без да изложи мотиви и посочи причини, въззивната инстанция приела показанията на свидетелите на тъжителя за недостоверни, а кредитирала свидетелите на подсъдимата, без да отчете, че те не били преки очевидци на случилото се, а възпроизвеждали факти и обстоятелства, които знаели от подсъдимата. ВТОС се задоволил само да посочи кои свидетелски показания приема за достоверни и кои – не, но съображенията за това не били ясни за жалбоподателя. Липсата на мотиви в тази част на съдебния акт представлявала грубо нарушение на разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК. Оспорени са изводите на окръжния съд за достоверност, респ. недостоверност, на гласните доказателствени източници, като пространно са анализирани показанията на свидетелите М. А., И. Б. и Г. А., от една страна, а от друга – на свидетелите Р. С. и С. И..
По делото е постъпило и изложение от жалбоподателя (озаглавено „лична защита”), в което емоционално е изразено персоналното му отношение към подсъдимата и развитието на делото.
В съдебно заседание на ВКС частният тъжител и граждански ищец Г. Ш. и повереникът му адв. П. П. поддържат касационната жалба и допълнението към нея по изложените в тях съображения. Идентични доводи са залегнали и в представената от повереника писмена защита.
Подсъдимата Ж. А., редовно призована, не се явява. Нейният защитник адв. М. Н. изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение.
Представителят на ВКП дава заключение, че жалбата е недопустима, тъй като с първоинстанционната присъда е бил приложен чл. 78а от НК. В случай, че съдът приеме, че касационната жалба е допустима, атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 97 от 07.10.2014 г. по НЧХД № 1885/2013 г. Великотърновският районен съд (ВТРС) е признал подсъдимата Ж. Н. А. за виновна в извършването на престъпление по чл.147, ал. 1 от НК – че на 03.06.2013 г., в [населено място], в писмено заявление вх. № 7144-П/05.06.2013 г. до началника на РУП – Велико Т. е приписала престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК на Г. И. Ш., поради което и на основание чл. 78а, ал. 1 от НК я е освободил от наказателна отговорност и й наложил административно наказание глоба в размер на 1 000 лева. С присъдата ВТРС е осъдил подсъдимата Ж.Н. А. да заплати на Г. И. Ш. сумата в размер на 700 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди, като е отхвърлил гражданския иск до пълния му предявен размер от 5 000 лева. В тежест на подсъдимата са били възложени направените от частния тъжител разноски в размер на 47 лева, както и държавна такса върху уважената част на гражданския иск.
По въззивни жалби на защитника на подсъдимата А. и на повереника на гражданския ищец Ш. (относно гражданския иск) срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНЧХД № 398/2014 г. по описа на ВТОС, като с присъда № 192 от 04.12.2014 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 334, т. 2 от НПК въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда, оправдал е подсъдимата А. по обвинението по чл. 147, ал. 1, пр. 2 от НК, отхвърлил е изцяло предявения срещу нея от Г. Ш. граждански иск за сумата от 5 000 лева и е осъдил частния тъжител и граждански ищец да заплати направените от подсъдимата разноски по делото.
Касационната жалба на частния тъжител и граждански ищец е допустима –подадена е на 08.12.2014 г. от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1 и ал. 3, вр. чл. 253, т. 3 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба на частния тъжител Г. Ш. е неоснователна.
На първо място, ВКС следва изрично да подчертае, че значителна част от възраженията на касатора не могат да получат отговор в рамките на настоящото производство. При определянето на допустимите граници на произнасянето на касационната инстанция няма как да не се отчете, че оплакванията на жалбоподателя преобладаващо са насочени срещу обосноваността на фактическите констатации на ВТОС, въз основа на които са формирани оправдателните изводи на въззивната присъда, като се оспорва правилността на осъществения от въззивния съдебен състав доказателствен анализ. В този именно смисъл касаторът е изложил пространни доводи на л. 2 – л. 5 от касационната жалба, л. 2 – л. 3 от допълнението към касационната жалба, изцяло в личното становище („лична защита”) на частния тъжител Ш., стр. 1 – стр. 4 от писмената защита на повереника адв. П.. По своето съдържание залегналите в тези части от цитираните документи подробни аргументи недвусмислено обективират недоволството на жалбоподателя от оправдаването на подсъдимата по възведеното й обвинение, несъгласието му с дадената от въззивния съд оценка на събраните по делото доказателствени материали и съответно одобрението му на осъществения от първоинстанционния съд доказателствен анализ. От ВКС на практика се очаква в резултат на собствена преценка на доказателствата да отхвърли приетите от ВТОС нови фактически положения и да признае обосноваността на установените от първоинстанционния съд факти, какъвто резултат изначално не може да бъде постигнат.
Касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на предходните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Ако такива не са допуснати, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно и неотменимо, като касационният съд не разполага с правомощие да контролира субективната му страна.
В светлината на горните принципни положения настоящият състав на ВКС ще обсъди единствено онези възражения на касатора, с които се претендират нарушения на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното убеждение в контекста на релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2, вр. ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК.
Неоснователно е оплакването на частния тъжител и повереника му, че пред въззивната инстанция не били събирани никакви доказателства, като в атакуваната присъда една и съща фактическа обстановка била интерпретирана по коренно различен начин. В разглеждания случай не се касае до възприемане на идентична фактология на деянието, защото съдебните актове на районния и окръжния съдилища съдържат съществени фактологични различия, по-специално относно инцидента между жалбоподателя и подсъдимата на 31.05.2013 г., станал повод за подаване от последната на инкриминирания сигнал (писмено заявление № 7144-П) пред органите на РУП – Велико Търново, както и относно представното съдържание на подсъдимата при подаването му.
Двете съдебни инстанции са приели еднопосочно фактите за предшестващите деянието взаимоотношения между частния тъжител Ш. и подсъдимата А. – че през лятото на 2012 г. двамата се запознали, като подсъдимата започнала работа като сервитьорка в стопанисваното от тъжителя заведение „М. Х. М.” в [населено място]; че между тях се породила интимна връзка; че през пролетта на 2013 г. отношенията им охладнели, като подсъдимата се преместила на работа в друго заведение и пожелала да прекратят отношенията си; че въпреки нежеланието й, частният тъжител продължил да я търси, да й се обажда и да й изпраща съобщения. Съдилищата еднозначно са установили и фактите, че на 03.06.2013 г. подсъдимата А. депозирала до началника на РУП – Велико Търново писмено заявление, заведено в регистъра с вх. № 7144-П от 05.06.2013 г., с което уведомила, че на 31.05.2013 г. около 16:30 ч. частният тъжител я пресрещнал на улицата, излял в краката й чаша с вода и й казал: „Сега е вода, следващият път ще бъде киселина”. По образуваната преписка била извършена проверка – били снети обяснения от подсъдимата А. и от частния тъжител Ш., който отрекъл верността на изложеното от подсъдимата. На 06.06.2013 г. служителят на МВР св. П. И. съставил по реда на чл. 56 от ЗМВР протокол за предупреждение по отношение на частния тъжител Ш. „да не обижда, заплашва или оказва физически и психически тормоз” над подсъдимата А.. На същата дата св. И. изготвил и докладна записка до началника на РУП с мнение за прекратяване на преписката поради липса на данни за извършено престъпление от общ характер.
Първоинстанционният съд обаче е приел, че съдържащите се в заявлението на подсъдимата А. пред органите на МВР твърдения били неистинни, тъй като на 31.05.2013 г. частният тъжител Ш. не бил в [населено място]. Обстоятелството, че поради отсъствието му от града частният тъжител обективно не бил извършил посочените в заявлението действия, квалифицирани като престъпление по чл. 144, ал. 1 от НПК, е дало основание на ВТРС за извод, че подсъдимата А. е съзнавала, че съобщава невярна информация на полицейските органи и с това е целяла да опозори частния тъжител, засягайки доброто му име и чест. Въззивната инстанция, на свой ред, е счела за недоказано твърдението на частния тъжител Ш., че на 31.05.2013 г. не се е намирал в [населено място], и не е установила неистинност на изложените от подсъдимата в заявлението й от 03.06.2013 г. твърдения. С оглед на това съставът на ВТОС е заключил, че тя не е оклеветила тъжителя, а с оплакването си до органите на МВР е потърсила законна защита от неговото поведение, което възприела като заплашително.
Няма спор, че чл. 316 от НПК регламентира възможността на въззивния съд да установява нови фактически положения. Това правомощие на въззивната инстанция не е поставено в зависимост от провеждането на повторни или допълнителни разпити на разпитаните от първоинстанционния съд свидетели (или вещи лица) или от събирането на нови доказателствени материали. Въззивно съдебно следствие се провежда само в очертаните от чл. 327 от НПК хипотези, когато при първоинстанционното разглеждане на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за разкриването на обективната истина. Щом не съществуват неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, няма и нужда от допускане и събиране на доказателствени материали. Изводът за липса на необходимост от провеждане на съдебно следствие пред въззивния съд не препятства правомощията му да действа като „втора първа инстанция”, чието главно и съществено предназначение е да упражни контрол по фактическата правилност на първоинстанционната присъда. Възможността на въззивния съд да извежда нови фактически положения директно въз основа на събраните от първоинстанционния съд доказателствени материали е предвидено в процесуалния закон изключение от принципа на непосредствеността, прогласен от чл. 18 от НПК. Поради това касаторът без основание няколкократно акцентира върху обстоятелството, че пред ВТОС не били събирани никакви доказателства. Въззивната инстанция без съмнение може „при един и същ доказателствен материал”, без да събира непосредствено доказателства, да пререши казуса по същество, по собствено вътрешно убеждение, изградено върху самостоятелен анализ и суверенна оценка на наличната доказателствена съвкупност.
В процесуален аспект настоящият състав на ВКС не констатира нарушения в доказателствената дейност на ВТОС при установяването на фактическите положения във връзка с поведението на частния тъжител Ш. на 31.05.2013 г., както и по отношение на фактите, обуславящи субективната несъставомерност на инкриминираното на подсъдимата А. престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК. Приетите от ВТОС факти за инцидента на 31.05.2013 г. между частния тъжител и подсъдимата се основават преди всичко на дадената от въззивния съдебен състав различна оценка на достоверността на разпитаните свидетели М. А., И. Б. и Г. А., именно срещу която е насочено основното недоволство на касатора. Но субективното му становище относно характеристиките на тези доказателствени източници (че били безпристрастни, логични, непротиворечиви, поради което и достоверни), разграничаващо се от меродавната оценка на решаващия съд, не съставлява касационен повод и не обвързва касационната инстанция със задължение непосредствено да оценява доказателствените източници. Както вече бе посочено, като инстанция „по правото” ВКС не разполага с правомощия да пререши въпроса с достоверността на доказателствените материали, подменяйки вътрешното убеждение на въззивния съд. Показанията на цитираните свидетели могат да бъдат проверени единствено в процесуален план, като в тази насока при прочита на касационната жалба, допълнението към нея и представените от защитника адв. П. писмени бележки като относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК могат да бъдат обособени само възраженията за липса на мотиви (защо се отхвърлят показанията на свидетелите, посочени от частния тъжител, респ. защо се кредитират свидетелите на защитата), за превратно тълкуване на доказателствените източници и за необективност при оценката на доказателствения материал.
Напълно неоснователен е упрекът за допуснато нарушение на установения от чл. 305, ал. 3 от НПК стандарт за изготвяне на присъдата. Всички доказателствени материали са изчерпателно и обстойно обсъдени в мотивите на въззивната присъда (стр. 4 – стр. 6), съдържанието на които се отличава с прецизност, обстоятелственост и аналитичност и заслужава висока оценка. Окръжният съд е обективирал съгласието си с част от фактическите констатации на първоинстанционния съд, като е пояснил причините за това, а по отношение на приетите нови фактически положения недвусмислено е разяснил основанията, въз основа на които е достигнал до различни изводи. Доказателствената съвкупност е разделена на групи с оглед съдържанието на доказателствените източници, отделени са еднопосочно установените факти от спорните въпроси, ясно са идентифицирани конкретните противоречия в съответните доказателствени материали и аргументирано е обяснено кои от тях и защо са приети за фактическа база на оправдателната присъда. Не отговаря на истината твърдението, че съдът се задоволил само да декларира, че отхвърля показанията на свидетелите на частния тъжител. На стр. 5 и стр. 6 от мотивите са залегнали достатъчно съдържателни и подробни съображения на ВТОС защо е кредитирал с доверие показанията на св. Р. С. и св. С. И., а не е приел за достоверни показанията на свидетелите М. А., И. Б. и Г. А.. При така констатираните положителни качества на атакувания съдебен акт не може да се приеме липса на мотиви. Процесуалното нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК предполага или отсъствието на мотиви изобщо, или наличие на непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в аргументацията на съдебния акт, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение, каквито хипотези не се установяват в настоящия казус.
Не е налице и претендираната с касационната жалба превратност при обсъждането на доказателствените източници. Обстоятелството, че поддържаната от касатора теза не е възприета, не е основание да се отхвърлят като съмнителни резултатите от проведения от съда доказателствен анализ. Доказателствените материали се считат за изопачени, когато съдът е основал вътрешното си убеждение върху доказателства, които не се съдържат в съответните доказателствени средства, с които се е мотивирал. В разглеждания случай съставът на ВТОС напълно добросъвестно и коректно е обсъдил свидетелските показания поотделно и в тяхната цялостна съвкупност стриктно според действителното им съдържание, без произволно да игнорира някои от доказателствата, да извращава смисъла им или да се позовава на несъществуващи факти.
Производният характер на установените от свидетелите С. и И. факти, не обуславя отхвърляне на депозираните от тях показанията, както неоснователно смята касаторът. Тези гласни доказателствени средства са надлежен доказателствен източник и съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени при разкриването на фактологията на деянието, наред с останалите доказателства, включени в доказателствената съвкупност. В разглеждания случай показанията на св. С. и св. И. действително не отразяват личните им възприятия от инцидента между частния тъжител и подсъдимата на 31.05.2013 г., а пресъздават съдържанието на непосредствено споделеното им от подсъдимата А. за случилото се, което обстоятелство е изрично отчетено и в съдебния акт (стр. 5 от мотивите). В доказателствения процес е недопустимо производните доказателства да подменят наличните първични такива. Не съществува обаче забрана за използване на производни доказателства въобще – липсва процесуална пречка те да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните доказателства и за замяна на първичните, ако последните са недостъпни. В разглеждания случай показанията на свидетелките са послужили за проверка на достоверността на обясненията на подсъдимата, които са източник на първични по естеството си доказателства. Проверката на първичните доказателства е една от допустимите хипотези за използване на производните доказателства, поради което показанията на св. С. и св. И. процесуално законосъобразно са били интерпретирани от ВТОС като подкрепящи обясненията на подсъдимата. В тази насока, въззивният съд логически вярно е отчел, че кореспонденцията между първоначалния й разказ пред свидетелките и дадените от нея впоследствие обяснения в хода на съдебното следствие е белег за истинността на процесуалните й изявления.
От друга страна, на стр. 6 от мотивите на въззивната присъда са изброени редица обстоятелства, които са мотивирали съдебния състав да не гласува вяра на свидетелите А., Б. и А., обслужващи с показанията си лансираната от частния тъжител версия, че на 31.05.2013 г. той въобще не се е намирал в [населено място], поради което било обективно невъзможно да заплаши подсъдимата. На 31.05.2013 г. механата не работела поради отсъствието му, тъй като той закарал с лекия си автомобил своя син и приятеля му св. М. А. до П. (където от следващия ден те трябвало да започнат работа като спасители), след това отседнал и пренощувал при св. И. Б. в [населено място], Бургаска област, а на следващия ден си тръгнал за [населено място]. Въззивният съд е съзрял несъответствие между заявеното от св. А. и писмените доказателства (л. 118 от НЧХД № 1885/2013 г. по описа на ВТРС) по отношение на времето и мястото на трудовата му заетост; констатирал е противоречия в конкретни детайли между показанията на св. А. и св. Б.; изтъкнал е неопределеността в показанията на св. Б. относно обстоятелството в кой ден и кога точно му е гостувал частният тъжител Ш.; взел е предвид служебната зависимост на св. А. от тъжителя Ш.; отчел е, че тезата му за отсъствие от града е била въведена в хода на процеса едва на 16.01.2014 г., като не е била оповестена нито пред органите на МВР при проведената проверка по оплакването на подсъдимата, нито е фигурирала като твърдение в тъжбата му. При тези данни ВКС се солидаризира с обстойно мотивираните аргументи на ВТОС за недостоверност на показанията на тази група свидетели. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Приетите за установени фактически положения са формулирани в резултат на внимателен и задълбочен собствен анализ на доказателствените материали и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Поради това не са допуснати нарушения на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите, които да доведат до съмнителност на извода за недоказаност на твърденията на частния тъжител, че на 31.05.2013 г. не се е намирал в [населено място] и че описаният в инкриминираното заявление на подсъдимата инцидент не се е състоял.
Резултатите от оценката на доказателствения материал и изводите на съда по съществото на делото, направени по свободно вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и закона, не могат да доведат до незаконност на състава в контекста на изискванията за независимост, обективност и безпристрастност на съда. Касаторът няма основания да се оплаква от „пристрастност” на съдебния състав, който според него „още в началото на делото си поставил за цел по всякакъв възможен начин да оправдае подсъдимата”. Подобни твърдения следва да се основават на обективни факти, които да указват на предварително формирано становище по съществото на делото или на пряка или косвена заинтересованост на съдебния състав или на негов член от изхода на делото. Без наличието на конкретни обстоятелства, чрез които да се прояви заинтересоваността или предубедеността на съдебния състав, не може да се презумира неправилно осъществяване на процесуалната му функция. В разглеждания случай по отношение на съдебния състав на ВТОС такива факти реално не съществуват, а и не се твърдят от самия частен тъжител. Възражението му в тази насока е мотивирано единствено от обстоятелството, че крайният резултат от процеса е отрицателен за него, а това не представлява израз на заинтересованост или предубеденост по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК.
ВКС не констатира наличие и на другия релевиран от жалбоподателя Ш. касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. Това възражение се претендира като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието. Тъй като при проверката на атакуваната присъда на ВТОС такива не се установиха, настоящата инстанция е обвързана с приетите от предходния съдебен състав факти, че извършените на 31.05.2013 г. от частния тъжител Ш. действия са застрашили сигурността на подсъдимата А., която е потърсила защита от органите на МВР. В рамките на тези факти въззивният съд законосъобразно е приел, че поведението на подсъдимата А. не се субсумира под състава на престъплението по чл. 147, ал. 1, пр. 2 от НК нито от обективна, нито от субективна страна. В мотивите на въззивния съдебен акт (стр. 7 – стр. 8) приложимият материален закон е вярно и точно интерпретиран. Инкриминираната форма на изпълнителното деяние на клеветата се изразява в приписване на престъпление, което пострадалият в действителност не е извършил. Деецът извършва това престъпление, когато съзнателно приписва на конкретно определено лице достатъчно конкретизирана престъпна проява и е установена неистинността на твърденията му. Щом частният тъжител, върху когото съгласно чл. 103, ал. 1, пр. 2 от НПК лежи доказателствената тежест, не е доказал по несъмнен начин обективен елемент от престъплението, подсъдимата не следва да носи наказателна отговорност. Несъставомерност на деянието произтича, както правилно е отчел ВТОС, и от обстоятелството, че в разглеждания случай с подаването на инкриминираното заявление до РУП подсъдимата е реализирала правото си да сезира компетентните органи със сигнал за неправомерно поведение на касатора. Тъй като клеветата е умишлено престъпление, деецът трябва да съзнава, че приписва на пострадалия неизвършено от него престъпление. В представното му съдържание следва да е отразено обстоятелството, че изнесената информация за проявата на пострадалия е от естество да накърни неговата репутация, добро име и положителна обществена оценка, като извършителят иска (или допуска) настъпването именно на тези последици. В разглеждания случай с действията си подсъдимата А. е целяла да получи съдействие от органите на полицията за преустановяване на притесняващото я поведение на частния тъжител (настоявания за срещи, телефонни обаждания, изпращане на кратки съобщения), ескалирало в инцидента на 31.05.2013 г. Умисълът е изключен при наличие на „увереност, формирана на основата на обективни факти, в истинността на изнесеното” (Р № 111-2000-ІІ). Изложените от касатора съображения, че мотивът за извършване на деянието е без значение за съставомерността му, са неотносими към фактологията на разглеждания казус. Застъпеното в Р № 51-80-ІІ разбиране, че подбудите за извършване на клеветата не са елемент от състава на престъплението, а са от значение като обстоятелство при определяне на наказанието, е принципно вярно и се споделя от съдебната практика (напр. Р № 248 от 18.05.2009 г. по н.д. № 220/2009 г., ВКС, І н.о. и др.). То обаче касае случаи на осъществена от обективна и субективна страна клевета, докато деянието, предмет на настоящото производство, е несъставомерно.
С оглед изложените съображения ВКС намери, че ВТОС законосъобразно е упражнил правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 334, т. 2 от НПК, като е отменил първоинстанционната осъдителна присъда на ВТРС и е постановил нова, с която е оправдал подсъдимата Жанета Н. А. по повдигнатото й с тъжбата обвинение по чл. 147, ал. 1, пр. 2 от НК. Като последица от оправдаването на подсъдимата, въззивният съд законосъобразно е отменил първоинстанционната присъда и в гражданската й част, като е отхвърлил като неоснователен предявения от частния тъжител и граждански ищец Г. И. Ш. против подсъдимата А. граждански иск за сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 192 от 04.12.2014 г., постановена по ВНЧХД № 398/2014 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|