6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 125 гр. София, 15.03.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева при секретаря …………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. дело № 859 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място], срещу решение № 12460/08.12.2020г. по гр.д.№ 2014/2020г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1699/04.03.2020г. по гр.д. № 2944/2018г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу Н. Д. В., [населено място], иск по чл.79, ал.1, пр.3 ЗЗД за заплащане на сумата от 62 617 лв. – обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на договор за банков консултант от 30.08.2010г., както и евентуалния иск по чл.45, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 62 617 лв. – обезщетение от непозволено увреждане. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответницата Н. Д. В. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 30.08.2010г. ищецът „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е сключил с ответницата Н. Д. В. договор за банков консултант, по силата на който ответницата е поела задължение да посредничи срещу възнаграждение за сключване на договори за продукти и услуги, предлагани от банката; договорът е прекратен на 01.04.2016г.; по силата на Правила за организация на продажбите /предлагането/ чрез агентска мрежа агентът е длъжен да се среща лично с клиента, да го консултира и да го снабдява с документацията, необходима за дадена сделка, да изисква от клиента да полага подписа си лично пред него, което се удостоверява с подпис от самия агент върху формуляра за оценка на кредитоискателя, да уведоми клиента относно задължението му да се яви лично в банката за среща с представител, както и за подписване на договор. Приел е за установено още, че Н. Д. В. е внесла в офис на банката в [населено място],[жк]искане за отпускане на кредит и кредитна карта от 15.03.2016г. от името на К. Д.; на 22.03.2016г. договорът е подписан, преведен е кредит в размер на 28 882 лв. и е издадена кредитна карта с лимит до 1 000 лв.; в същия ден е нареден превод от 25 000 лв. с получател В. В. П., а от кредитната карта са изтеглени общо 980 лв., като с дължимите такси салдото по нея е достигнало 1007,70 лв.; Н. Д. В. е внесла за одобрение в същия офис и друго искане за отпускане на кредит и кредитна карта от 22.03.2016г. от името на П. Г.; на 29.03.2016г. е сключен договор за кредит за сумата от 41 800 лв., като по нареждане от 29.03.2016 г. на 30.03.2016г. от банковата сметка на П. Г. са преведени 36 600 лв. отново с получател В. П.. При тези факти апелативният съд е приел, че по главния иск по чл.79, ал.1 ЗЗД не е установено по пътя на пълно и главно доказване ответницата в качеството й на банков консултант да е нарушила договорното си задължение за личен и пряк контакт с възможните клиенти на банката. В тази връзка е взел предвид установеното от вещото лице по съдебно – графологичната експертиза, че исканията за отпускане на кредит, подадени от името на К. Д. и П. Г., не са подписани от тези лица, както и липсата на доказателства, установяващи кои действително са лицата, поставили подписи на исканията. Изтъкнал е, че за банковия консултант е налице задължение да изиска документ за самоличност, но може да извърши само визуална проверка на явилото се лице, като в задълженията и възможностите му не е включено извършването на пълна идентификация между посоченото в документа лице и приносителя му. Изтъкнал е още, че само въз основа на предположения не може да се възприеме за доказано, че банковият консултант е изготвил сам или със съдействие на трети неустановени лица исканията за отпускане на кредити, както и че не представлява косвено доказателство обстоятелството, че скоро след развитието на процесните отношения Н. В. е преустановила договорната връзка с банката. Въззивният съд е изложил съображения, че дори и да се приеме за доказано, че ответницата е приела попълнени документи, без да се среща с клиентите, или че е използвала вече налични в банката документи /копия на лични карти/ на стари клиенти и така е съставила искания за отпускане на кредити, не е налице пряка причинна връзка между нейното поведение и настъпилата вреда за банката, състояща се в усвояване на парични средства, които не са върнати. Изложени са съображения, че неблагоприятните за банката материални последици са настъпили едва след сключване на договорите за кредит и след превеждането на сумите по тях, и по – конкретно след нареждане от неустановеното лице, с което сумите са преведени на В. В. П.. Според въззивния съд от ответницата не може да се претендират вреди за това, че служители на банката са извършили банкова операция, в която тя не е участвала и за осъществяването на която не са от значение извършените от нея подготвителни действия по намиране на клиенти и презентиране на продукти. Отбелязал е, че банковите служители са лицата, които е следвало да извършват своя независима проверка на личността на клиента, в това число на документите му за самоличност, и за платежоспособността му, дали отговаря на условията за дадения продукт. По отношение на евентуалния иск по чл.45 ЗЗД въззивният съд е констатирал, че същият е основан на твърдение на банката, че ответницата е осъществила деликтно поведение, съставляващо подвеждане на банковите служители за установен личен контакт с бъдещите клиенти и подписване именно от тези лица на депозираните в банката книжа. С оглед на тази констатация е приел, че искът е неоснователен поради наличието на ангажирана договорна отговорност за същите вреди, претърпени от същото поведение на ответницата. В допълнение е посочил, че ако в твърдението на банката е включено допълнително позоваване на обективирано противоправно поведение, имащо белези на извършена измама, искът ще бъде разгледан, но за да е основателен следва да се установи наличие на противоправно поведение, пряка последица от което е настъпилата за ищеца вреда. В тази връзка е посочил липсата на събрани преки или множество косвени доказателства, установяващи, че ответницата е извършила измамливи действия, с които като е използвала документи, на които е придала значение, че изхождат от определени лица, е въвела в заблуждение служители на банката и ги е мотивирала да сключват договори, да разпоредят преводи на средства по сметка на кредитоискателите и да одобрят средствата да бъдат преведени на трето лице. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да обсъди въведените от страните доводи и възражения?“; 2. „Изключена ли е отговорността на длъжника за вреди от виновно неизпълнение на договора, когато неговото неизпълнение е създало реална възможност за настъпване на вредите на кредитора, без да ги причинява непосредствено?“; 3. „Дължи ли съдът при формиране на извод за причинна връзка между виновното неизпълнение и настъпилата вреда да прецени значението на установени по делото предхождащи по време фактори, които са допринесли или спомогнали за настъпването на вредоносния резултат, без да го причиняват пряко, и да ги съобрази при определяне на обезщетението?“. Касаторът твърди, че по първия въпрос обжалваното решение е постановено в противоречие с т.19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 14/03.05.2019 г. по т.д. № 937/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 28/06.03.2019 г. по т.д. № 205/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 45/05.03.2019 г. по гр.д. № 1365/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 77/25.06.2019 г. по гр.д. № 2332/2018 г. на ВКС, II г.о. и решение № 149/28.12.2017 г. по т.д. № 1604/2016 г. на ВКС, II т.о. Счита, че останалите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа също, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване. Неоснователни са доводите на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Първият въпрос е основан на твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и въведените във връзка с тях доводи и възражения. Така поставен въпросът касае правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора. По смисъла на Тълкувателно решение 1/09.12.2013г. по тълк.д. 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитираната от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани във въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.2 ГПК. В случая в касационната жалба и в изложението касаторът е посочил конкретните събрани по делото доказателства, които не са били обсъдени от въззивния съд, както и че е възприета защитната теза на ответницата, без за същата да са събрани доказателства. При тези обстоятелства касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по Тълкувателно решение 1/09.12.2013г. по тълк.д. 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Вторият и третият въпроси са относими към правилността на обжалвания акт и по тях ВКС ще се произнесе евентуално с решението по чл.290 ГПК. На основание чл.18, ал.2, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 1252,34 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12460/08.12.2020 г. по гр.д. № 2014/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд. УКАЗВА на касатора „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ, удостоверяващ внасянето на държавна такса за разглеждане на жалбата в размер на 1252,34 лв. по сметка на ВКС. Делото да се докладва на председателя на І т.о. на ВКС след изпълнение в срок на указанията относно държавна такса - за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване по реда на чл.289 ГПК, а случай на неизпълнение в срок на указанията – делото да се докладва на състава за прекратяване. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.