Ключови фрази


9

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490

София, 27.07. 2022 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2180/2021 година

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция по безопасност на храните – Пазарджик срещу решение № 451 от 13.07.2021 г. по т. д. № 257/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, VI-4 състав решение № 260546 от 14.12.2020 г. по т. д. № 2387/2019 г. С първоинстанционния акт изцяло са уважени предявените от „Екарисаж - Варна“ ЕООД, [населено място], общ. Варна срещу Областна дирекция по безопасност на храните - Пазарджик обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 250 071.65 лв. – стойност на извършени работи по допълнително споразумение от 16.02.20017 г към договор № 23 от 17.08.2016 г. за периода от 01.02.2017 г. – 16.08.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.10.2019 г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 60 283.66 лв. – обезщетение за забава върху предходната сума в размер на законната лихва за периода 07.03.2017г. – 30.10.2019 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода, че е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове, като твърди, че не е обвързан от процесния договор, доколкото не е страна по него, което води и до нищожност на клаузите на чл. 5, ал. 1 и ал. 3 от същия поради липса на съгласие. Счита, че цитираното в чл. 5, ал. 1 от договора споразумение от 05.08.2016 г., сключено между останалите областни дирекции по безопасност на храните, с което същите са се съгласили да заплащат съответната част от общата стойност на извършените работи, е ирелевантно обстоятелство и не поражда задължения за ОБДХ - Пазарджик, тъй като е подписано преди сключване на процесния договор, когато неговите клаузи не са били известни. В касационната жалба са развити подробни съображения и за неоснователност на претенциите поради липса на доказателства за действително извършване на услугата от страна на ищеца в обема, за който се претендира плащане. Касаторът твърди, че представените в тази връзка доказателства са частни документи, издадени от самия ищец и поради това не могат да установят изпълнението на договора. Позовава се и на липсата на изготвени график и дневници съобразно уговорките в чл. 8 от договора. Освен това, поддържа становище за липса на приемане на извършената работа. Релевира изрично оплакване и за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на поисканата във въззивното производство авто-техническа експертиза и допълнителна икономическа експертиза.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Може ли уговорената по договор престация, респ. отговорност при изпълнение, да се търси от страна, различна от тази, сключила този договор; 2. Включва ли приемането на извършеното по договора по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, освен едно фактическо, така и едно отделно правно действие; 3. Предпоставя ли неточното изпълнение намаляване на дължимото на изпълнителя възнаграждение и без изрично упражнено от възложителя право по чл. 265, ал. 1 ЗЗД; 4. Неизпълнението на договорно задължение, препятстващо възложителя да контролира, респ. да е информиран за обема на изпълнението, представлява ли обстоятелство, което обуславя отказ от заплащане на възнаграждение, респ. неговото намаляване; 5. Представлява ли осчетоводяването на едно вземане признание на същото“.
По отношение на така поставените въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, в подкрепа на което са посочени, съответно: решение № 118 от 03.06.2011 г. по т. д. № 474/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 460 от 29.07.2009 г. по гр. д. № 1404/2008 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 166 от 22.12.2009 г. по т. д. № 346/2009 г. на ВКС, I т. о. (за първия въпрос); решение № 1661 от 06.12.1999 г. по гр. д. № 972/1999 г. на ВКС, V г. о. (за втория въпрос); решение № 48 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1213/2018 г. на ВКС, I т. о. (за третия въпрос); решение № 64 от 03.06.2011 г. по т. д. № 558/2010 г. на ВКС, I т. о. и решение № 97 от 12.02.1986 г. по гр. д. № 710/1985г. на ВКС, II г. о. (за четвъртия въпрос); решение № 105 от 05.06.2014 г. по т. д. № 1697/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 230 от 25.02.2000 г. по гр. д. № 1286/1999 г. на ВКС (по петия въпрос).
Освен това, касаторът поддържа бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – „очевидна неправилност“.
Ответникът по касация – „Екарисаж – Варна“ ЕООД, [населено място], общ. Варна – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 07.10.2021 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт.
При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за установено, че: Със споразумение от 05.08.2016г. директорите на областните дирекции по безопасност на храните, между които и ответникът Областна дирекция по безопасност на храните - Пазарджик, са постигнали съгласие да бъде проведена обща за всички процедура по възлагане на обществена поръчка с предмет „Събиране, транспортиране, съхранение и обезвреждане на умрели животни и странични животински продукти, добити при клане на животни в обекти само за лични нужди , както и убити животни при ликвидиране на заразни болести, на зародишни продукти, суровини и храни от животински произход на територията на страната“, като ОДБХ София-град е упълномощена да проведе процедурата по ЗОП и да сключи договор със съответния изпълнител, от името и за сметка на отделните възложители; В споразумението е предвидено възнаграждението по договора за услуга да се заплаща от и за сметка на отделните дирекции /възложители/ в полза на изпълнителя и съобразно посочено процентно съотношение за всяка от тях; В изпълнение на споразумението, директорът на ОДБХ София-град е провел обществената поръчка и е сключил процесния договор за услуга от 17.08.2016г., като в титулната му част изрично е отбелязано, че същият действа в качеството му на упълномощен със споразумението от 05.08.2016г.
С оглед на тези факти, решаващият състав е приел, че е налице изразена от ответника воля за сключване на договора чрез пълномощника ОДБХ София - град, поради което възражението му, че договорът е недействителен и че той не е пасивно легитимиран по предявените искове е неоснователно. Предвид наличието на даден мандат с упълномощаване за сключване на договор, съдът е счел за неприложима разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД, на която се позовава въззивникът, както и че не е налице нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Същевременно е посочил, че дори договорът да е сключен от името на ответната дирекция от лице без представителна власт, това не го прави изначално нищожен, а го поставя в състояние на висяща недействителност, като този порок във волята би могъл да бъде саниран съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД чрез потвърждаване действията без представителна власт, каквото потвърждаване в случая е налице с осчетоводяването на издадените от ищеца фактури и с признанието за дължимост на сумата, направено за целите на счетоводните отчитания.
Като неоснователно е преценено и възражението на ответника, за недоказаност на изпълнението от страна на ищеца в претендирания размер. Според състава, обратното е установено от приетите по делото стойностни сметки, описи за предаване от изпълнителя на възложителя на потвърдителни бележки, описи за предаване на пътни листове и сметки за разпределение на сумите между отделните ОДБХ, които документи са подписани от лице, на което пълномощникът ОДБХ София-град изрично е възложил да проверява и заверява в предприятието на изпълнителя документите, отчитащи изпълнение на услугата – Д. Д., главен инспектор при ОДБХ - Варна. Отчетено е и обстоятелството, че стойностните сметки са подписани и от самия пълномощник – ОДБХ София-град. Съдът е съобразил заключението на счетоводната експертиза, от което се установява, че издадените и подписани от възложителя ОДБХ - Пазарджик фактури са надлежно осчетоводени при същия (без да има данни за нередовно водено счетоводство и при двете страни), което сочи на извода, че изпълнението на извършената по договора работа е прието. В този смисъл съдът се е позовал и на признанието на задължението в размер на исковата сума, направено от дирекцията-възложител със съставеното от него въз основа на годишна инвентаризация писмо.
За неоснователно е счетено от въззивната инстанция и възражението на въззивника за неизпълнение на поетите от дружеството-изпълнител договорни задължения, различни от основното му задължение, по съображения, че изготвянето на графици в процеса на извършване на работата и воденето на дневници нямат отношение към качеството и количеството на същата.
По отношение заявеното от ответника по исковете възражение за давност въззивният съд е посочил, че същото е направено извън срока по чл. 367, ал. 2, т. 5 ГПК, поради което не е следвало да бъде взето предвид от състава на СГС. Независимо от това, обаче, е преценил това възражение за неоснователно, като, позовавайки се на указанията в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че вземанията по фактурите нямат характер на периодични плащания и поради това по отношение на тях се прилага общата петгодишна давност, която обективно не е изтекла към датата на исковата молба.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първия от поставените в изложението въпроси не е налице общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обуславящ изхода на конкретното дело. Този извод произтича от обстоятелството, че въпросът не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд не е приел, че процесният договор има действие спрямо ответника, в качеството на трето лице, а че ответникът е страна по договора, доколкото е направил изявление за сключването му чрез пълномощник, чиято представителна власт е учредена със споразумението от 05.08.2016 г., подписано от всички областни дирекции за безопасност на храните, в т. ч. и от него.
Вторият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване поради поставянето му абстрактно, без да е свързан с мотивите на обжалваното решение, тъй като съдът не е базирал своите изводи на фактическо приемане на изпълнението. В случая такова приемане всъщност е невъзможно предвид спецификата на възложената работа – изпълнението не се обективира в конкретна вещ, като за отчитането му от значение са доказателствата за направени разходи във връзка с възложеното. Предвид това, съдът е обосновал извода си за приемане на изпълнението с факта на приподписването на разходните документи и от лице, контролиращо изпълнението на място, както и от самия пълномощник, отчитайки липсата на възражения от страна на възложителя, с приподписване на издадените фактури, осчетоводяването им и ползването на данъчен кредит. Следователно, въззивното решение е съобразено с практиката на Върховен касационен съд, че осчетоводяването и ползването на данъчен кредит представлява признание за осъществено изпълнение в съответствие с фактурираното, дори при липса на подписан двустранно приемо-предавателен протокол (решение № 138 от 17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на II т. о., решение № 42 от 15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009г. на II т. о., решение № 166 от 26.10.2020 г. по т. д. № 991/2009 г. на II т. о., решение № 65 от 16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на II т. о. и др.).
Некореспондиращ с решаващите изводи на съда е и третият въпрос. Същият е основан на твърдението на касатора за неточно изпълнение на договора от страна на изпълнителя в количествено отношение, каквото въззивният съд не е установил. Решаващият състав изобщо не е обсъждал приложението на разпоредбата на чл. 265 ЗЗД, а е изложил мотиви въз основа на какви доказателства и установените от тях факти приема за доказано изпълнение в претендираното от ищеца количество. Следователно, въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпрос № 4. Въпросът е свързан с поддържаното от касатора възражение за неизпълнение на поети с договора задължения на ищеца, обосноваващо, според него, освобождаването му от отговорност съгласно на чл. 83, ал. 1 ЗЗД. Тази разпоредба, обаче, би могла да намери приложение само по отношение на иска за обезщетение за забава, но не и да бъде успешно противопоставена като защитно възражение срещу иск за заплащане на възнаграждение по договора за изработка. В подкрепа на това разбиране е и посоченото от самия касатор решение № 64 от 03.06.2011 г. по т. д. № 558/2010 г. на ВКС, I т. о. Независимо от това, следва да се отбележи, че съгласно последователната практика на ВКС по приложението на чл. 83, ал. 1 ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 ГПК ( решение № 10 от 08.08.2016г. по т. д. № 2393/2014 г. на II т. о. и решение № 164 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на I т. о.), според която, за да бъде освободен длъжникът изцяло или отчасти от отговорност за обезщетение, не е достатъчно последният да се позове и да докаже неизпълнение на някое от насрещните задължения на кредитора, а трябва да докаже, че неизпълнението на неговото задължение е било обусловено от изпълнението на конкретно задължение на кредитора, съответно да докаже наличието на причинна връзка между своето неизпълнение и неизпълнението, или забавеното изпълнение на кредитора. В случая изводът на съда е изцяло в съответствие с тази практика, тъй неизпълнението на задълженията на ищеца (за изготвяне на графици и за водене на дневник), не рефлектира директно върху изпълнението на предмета на договора.
Последният от поставените в изложението въпроси също не може да обоснове допускане на касационното обжалване. От една страна, този въпрос не е единствено обуславящ за изхода на спора, поради което същият не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Крайният извод на въззивния съд за дължимост на възнаграждението за изработеното по процесния договор е аргументиран не само с отразяването на издадените от ищеца фактури в счетоводството на касатора, но и с всички действия на пълномощника по подписване на описите за предаване на потвърдителни бележки и описите за предаване на пътни листове, а също и с неоспореното от ответника писмо-потвърждение, съдържащо изрично изявление на главния счетоводител на дирекцията и на нейния директор за размера на дълга към датата на съставяне на писмото. От друга страна, не е налице и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС, а точно обратното – изцяло е в съответствие с тази практика (напр. решение № 45 от 28.03.14г. по т. д. № 1882/13 г. на І т. о., решение № 42 от 15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009г. на II т. о., решение № 166 от 26.10.2020 г. по т. д. № 991/2009 г. на II т. о., , решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ІІ т. о., решение № 172 от 13.01.16 г. по т. д.№ 2535/13г. на І т. о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. 380/2009 г. на І т. о., решение № 228 от 07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на І т. о. и др.), според която отразяването на двустранно подписана фактура в счетоводството на ответника-купувач или възложител и ползването на данъчен кредит от него представляват недвусмислено признание на задължението и доказват съществуването му.
Не може да се приеме за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика.
В случая касаторът аргументира очевидната неправилност на акта с оспорване извода на съда, че възложената работа е извършена в обема, за който се претендира заплащане на възнаграждение, т. е. поддържаната от касатора неправилност не може да бъде преценена като „очевидна“ по изведените от съдебната практика критерии.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 9 249.52 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банкова сметка се установява от представените доказателства – договор за правна защита и съдействие от 08.09.2021 г., фактура № [ЕГН] от 17.05.2022 г. и извлечение по сметка от 25.05.2022 г.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 451 от 13.07.2021 г. по т. д. № 257/2021 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Областна дирекция по безопасност на храните -Пазарджик, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на „Екарисаж – Варна“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адресна управление: [населено място], общ. Варна разноски за настоящото производство в размер на сумата 9 249.52 лв. (девет хиляди двеста четиридесет и девет лева и петдесет и две стотинки).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: