Р Е Ш Е Н И Е № 13 гр. София, 02 февруари 2021 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при секретар Мира Недева, при становището на прокурора П.Долапчиев, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 998 по описа за 2020г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по касационна жалба на осъден подсъдим – А. М. А., срещу решение № 89/03.11.2020г., по ВНОХД № 286/2020г., на Варненски апелативен съд, с което е изменена присъда № 13/29.06.2020г. по НОХД № 81/2016г. на Силистренски окръжен съд. В касационната жалба се ангажира основанието, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание. Във връзка с това основание защитата твърди, че е нарушен и закона, и е допуснато и съществено нарушение на процесуалните правила. Касаторът твърди, че е налице едностранчиво тълкуване на обстоятелствата, относими към определяне размера на наказанието, оспорва отричането на липса на многобройни смекчаващи обстоятелства, като такива посочва млада възраст, чисто съдебно минало, получените травматични увреждания, семейното му положение, процесуалното поведение, критично отношение и проявено разкаяние, трудовата ангажираност на дееца, възмездяването на пострадалите. Накрая се посочва и поведението на пострадалия водач- управление на МПС с превишена скорост и след употреба на алкохол. Също така се посочва, че неправилно интерпретиране на част от доказателствата са довели въззивната инстанция до извод за множество отегчаващи отговорността обстоятелства. Конкретно оспорва извода за последици, надхвърлящи минималните изисквания за съставомерност на деянието - несъставомерните вреди по двата автомобила, както и този за извършване на деянието по време, в което е налице обществен живот. Касаторът не се съгласява и с възприетата от апелативния състав висока степен на обществена опасност на дееца, като несъобразена с чистото съдебно минало и липсата на регистрации за противообществени прояви. Излага доводи и срещу интерпретацията на въззивния състав за нивото на алкохолна концентрация в кръвта на подсъдимия, с позоваване на задължителната съдебна практика. Отбелязва се, че в съдебния акт е възприета формата на вината като обуславяща високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца, а тя съобразно обвинението е при несъзнавана непредпазливост. Касаторът в това открива несъобразяване с ТР № 2/2016г.на ВКС,НК. Също така не се съгласява с доводите на въззивната инстанция за значението на изразеното съжаление, за възмездяването на пострадалите родственици, твърди, че поведението на подсъдимия разкрива начало на поправителен процес. Твърди се избирателност и при обсъждане на семейното положение на дееца, като сочи, че въззивната инстанция е можела и служебно да събере доказателства, ако конкретните са счетени за недостатъчни. Иска се налагане на наказание при условията на чл.55 от НК, алтернативно, при условията на чл.54 от НК, но при справедливо отмерване на визираните отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, а не при възприетия от въззивната инстанция баланс. Твърди се, че последващото поведение на дееца следва да бъде отчитано и поощрявано, а не да се наказва по-строго. Допълва се, че би бил приложим института на условното осъждане, като се иска намаляване на наказанието и отлагане на изтърпяването му за срок от 3 до 5 години, като се намали и срока на лишаване от право. Алтернативно се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Твърди, че съдът не е допуснал процесуални нарушения при анализа на доказателствата, относими към обществената опасност на деянието, всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства били правилно ценени и съобразно действителното им съдържание, в жалбата не се съдържало твърдение за несъбрани в тази насока доказателства. Според прокурора бил правилен извода за липса на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, които да налагат приложение на чл.55 от НК. Определеният размер бил справедлив, като прокурорът пледира да се остави жалбата без уважение, а решението в сила. Касаторът, редовно призован, явява се лично и се представлява от защитник, който излага съображения относно неправилното формиране на вътрешното убеждение на касационния съд. Защитата оспорва определянето на дееца като такъв с висока степен на обществена опасност и се позовава на липса на аргументи защо такова обстоятелство изключва приложението на чл.55 от НК при наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Поддържа съображенията, изложени в касационната жалба и заявява, че изолирането за такъв дълъг период от време, отреден от въззивната инстанция, няма да допринесе по никакъв начин за поправянето на дееца, при който вече протичало началото на поправителен процес. Моли да се намали наказанието, като се определи в размер до две години с приложението на чл.66, ал.1 от НК. Подсъдимият поддържа същото становище. При последната си дума подс.А. заявява, че съжалява много за случилото се, че е направил всичко възможно, за да помогне и моли за намаляване на наказанието. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 13/29.06.2020г. по НОХД № 81/2016г. на Силистренски окръжен съд по реда на съкратеното съдебно следствие, глава 27-ма от НПК и конкретно чл.371, т.2 от НПК, подсъдимият е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.3, б.“б“, пр.1-во, вр.ал.1-ва, вр.чл.342, ал.1, пр.3-то от НК. Наложено му е наказание от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода, по реда на чл.55, ал.1, т.1, като не е посочен режим на изтърпяване. Подсъдимият А. е лишен и от право да управлява МПС за срок от 3 години съобразно нормата на чл.343г., вр.чл.37,т.7-ма от НК, като е зачетено предварителното лишаване от това право чрез отнемане на свидетелството за управление по реда на чл.69а от НПК. Съдът се е произнесъл и по направените разноски по делото. С атакуваното въззивно решение по протест на първоинстанционния прокурор, както и по жалба на защитата втората инстанция е изменила присъдата, като по реда на чл.54 от НК е увеличила наложеното наказание на 4 години лишаване от свобода и 7 години лишаване от право да управлява МПС, като е определила и първоначален общ режим за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Отменила е приложението на чл.55, ал., т.1 от НК. Оправдала е дееца по обвинение за допуснато нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.1 от ЗДвП. Потвърдила е присъдата в останалата и част. Касационната инстанция констатира, че жалбата е подадена в срок и е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна. Производството по реда на съкратеното съдебно следствие е протекло при спазване на процесуалните изисквания, като подсъдимият е признал изцяло фактите по обвинението. Дал е и обяснения по въпроси, които са относими към неговото отношение към извършеното деяние, възмездяване на майката на пострадалия и семейното му положение. Инстанциите по същество са възприели фактите по обвинението, като са се позовали на тях при постановяването на своите съдебни актове и действията им са съобразени със закона. По фактите и приложимото право не са възникнали и не възникват спорни въпроси. По частичното оправдаване на дееца не е постъпил надлежен протест от прокурор, поради което това действие на съдебния състав не подлежи на ревизия. Единствено се оспорва от обвинението, що се отнася до съдебния акт от първата инстанция, размера на наложеното наказание, а от подсъдимия и неговата защита - липсата на приложение на чл.66 от НК от първата инстанция и по отношение увеличаването на наказанието от съда при втората инстанция. Пред касационната инстанция се поставя въпроса за справедливостта на увеличеното наказание от второстепенния съд. Последният е възприел висока степен на обществена опасност на деянието, съгласявайки се с идентичния извод на съда от първата инстанция в сравнение с „типичната за този вид престъпления“, предвид механизма на произшествието. Към тези доводи въззивният съд е добавил несъставомерните последици по двата автомобила, времето и мястото на деянието- в работен ден от седмицата, малко след 05.30ч. в централната част на малко населено място, където основателно може да се очаква обществен живот, поставен в реална опасност. Съдът е посочил също, че подсъдимият е допуснал грубо нарушение на правилата за движение, визирани в чл.16, ал.1, т.1 и чл.21, ал.1 от ЗДвП, като е отбелязал, че има двукратно превишаване на максимално допустимата скорост и продължително движение в лентата за насрещно движение до сблъсъка с другия автомобил. Съдът е отчел, че нарушаването на режима на скоростта не е изолирана проява на дееца и наред със значителната концентрация на алкохол в кръвта, надвишаваща два пъти „съставомерната“ е приел, че подс.А. е трайно рисков и опасен водач на МПС. Отхвърлил е употребата на алкохол от пострадалия водач на МПС, като е заявил, че това нарушение е формално и без значение за развилия се причинен процес. Въззивната инстанция е оспорила като надценено позоваването от съда от първата инстанция на процесуалното поведение на подсъдимия, извън направеното самопризнание по чл.371, т.2 от НПК. Обясненията на дееца на досъдебното производство били формални, а изразеното съжаление представлявало субективна оценка, която няма собствено самостоятелно място в индивидуализационната дейност по чл.54 от НК. Въззивната инстанция е заявила, че не бил подкрепен доказателствено изводът за обема на семейните задължения, тъй като сведения за семейния статус на подс.А. се черпели от две декларации- л.43 и 47 от дос.п-во и при снемането на самоличността в протоколите за разпит. Установена била грижа за едно дете, а твърденията за три деца, възприети безкритично от окръжната инстанция, са били израз на защитна позиция , изразена в пренията в производството пред първостепенния съд. За наказателната отговорност според въззивния съд е ирелевантно извънсъдебното обезщетяване за претърпените от пострадалите неимуществени вреди от смъртта на техния родственик-син и брат съответно. Направил е и разграничение между търпени вреди по смисъла на чл.45 от ЗЗД и предмета на наказателното производство – извършеното престъпление, за което трябва да се наложи съответно наказание. Така изложена, дейността на съда от втората инстанция по определяне на отегчаващите отговорността обстоятелства по вид, характеристика и относителна тежест, страда от известни недостатъци. На първо място изложените обстоятелства относно увредите по автомобилите не са необичайна последица при подобни пътнотранспортни произшествия, също така времето (в тъмната част на денонощието) и мястото на деянието далеч не предполага оживено от хора местопроизшествие, още повече в малко населено място. Налице е механично наслагване на предпоставки, които са обичайни за произшествията от този тип, без обаче да е налице търсеното от въззивната инстанция натрупване на значителни по своя интензитет отегчаващи отговорността обстоятелства. Вярно е, че е налице значителен интензитет на нарушението на чл.21, ал.1 от ЗДвП във връзка с двукратното превишаване на максимално допустимата скорост в населено място, което обстоятелство несъмнено следва да се отчита, но това също не отличава деянието от множеството произшествия, в чийто генезис лежи превишената скорост. Същото се отнася в пълна степен и до констатацията относно концентрацията на алкохол в кръвта на дееца, като следва да се отбележи, че е от значение не числовото измерение на съдържанието на алкохол, а степента на повлияване на подсъдимия (лека, средна или тежка), което е значително по- обективен критерий за състоянието на водача Той може да има значение и за степента му на отговорност-в смисъл на съответното й отегчаване, така ТР № 6/2016г.,т.2,, чиито насоки въззивната инстанция очевидно не е използвала при аналитичната си дейност. От фактите по обвинението също така не може да се направи изводът на въззивната инстанция за продължително движение в лентата за насрещно движение на автомобила на подсъдимия. В обвинителния акт ясно е посочено, че от момента на навлизането на автомобила на подсъдимия в лентата за насрещно движение, разстоянието между двата автомобила от най-малко 117.3 метра е по-малко от сумарната стойност на опасните им зони за спиране, като държавното обвинение е посочило, че при едновременно спиране в този момент ударът е бил непредотвратим. Няма никакво съмнение във виновното поведение на подс.А., но механизмът на произшествието далеч не предполага направените изводи от въззивната инстанция за наличие на обстоятелства по нарушението на чл.16, ал.1,т.1 от ЗДВП, които отегчават отговорността на дееца извън обичайните за този тип престъпления обстоятелства. Отхвърлянето на употребата на алкохол от пострадалия водач на МПС, като формално нарушение и без значение за развилия се причинен процес е също така дискусионно, тъй като забраната по чл.5, ал.3, т.1-ва от ЗДвП е императивна. Ако всеки един от двамата водачи беше съобразил тази забрана, несъмнено инцидентът , поне в конкретния случай, не би възникнал. Нарушението във връзка със скоростта и на двамата водачи, включително на починалия Н. П., също не е формално, тъй като в генезата на произшествието именно двете скорости имат съществено значение за кинетичната сила на предстоящия и реализирал се удар. Ноторно е, че по-високата скорост поражда по-голяма кинетична енергия, която води съответно до по-тежки увреждания и колкото и малко да е превишаването, то има в определена степен (колкото и незначителен да е) каузален принос за настъпилите вредни последици. Процесуалното поведение на подсъдимия също е подложено на схематична и по същество неправилна преценка. Обясненията на дееца са несъмнено гласно доказателствено средство и източник за събиране на доказателствени факти, заедно с това са и средство за упражняване на правото на защита. Съвсем очевидно е, че още в качеството си на обвиняем деецът е признал вината си, като е пожелал бързо приключване на досъдебното производство, без да има доказателствено значение, предвид разпоредбата на чл.14, ал.2 от НПК, деецът е заявил, че признава всички обстоятелства и факти, установени на досъдебното производство, за верни. Това изявление няма особено правно значение в обвинителен аспект, но има значение обстоятелството, че подсъдимият е демонстрирал несъмнено желание производството да приключи (своевременното приключване на наказателното производство е една от основните цели на наказателното правораздаване впрочем), успоредно с признаването на вина и то следва да се цени в негова полза като смекчаващо отговорността обстоятелство. Едни от компонентите на целите на наказанието, визирани в чл.36 от НК, са поправянето и превъзпитанието на дееца, а те започват именно с разкаянието и съжаление за стореното. В случая имаме млад и неосъждан човек и този начален етап на въздействието на процеса и предстоящото наказание не може да бъде омаловажаван и пренебрегван. Съдът не би могъл да се довери на подобно поведение, ако деецът беше осъждан, тогава би могъл да намери тези изявления за голословни, ако не са подкрепени от други факти и обстоятелства, но подс.А. освен проявеното разкаяние и демонстрирано съжаление, е предприел и редица стъпки, ако не за премахване на вредните последици, което при този изход за пострадалия е невъзможен, то за намаляване негативния ефект от тези последици. Обезщетяването по извънсъдебен ред и предварително на пострадалите, подпомагането за изграждане на надгробен паметник, намерението за устройване на работа на майката на пострадалия са действия, които подкрепят искреността на проявеното разкаяние и съжаление, като може да се отбележи, че това не е обичайно поведение. Няма никакво правно и морално значение дали в този процес на намаляване на ефекта от нанесената вреда участва само подсъдимия или неговите близки, в случая е важно възмездяването на пострадалите по единствено възможния начин, който правото познава, при настъпилата необратима вреда. Следователно не може да не бъде отчетено проявеното разкаяние и изразено съжаление, подкрепено от реални действия за поправяне на щетите, доколкото това е възможно, при индивидуализацията на наказанието. В този смисъл оплакването на защитата е напълно основателно. Подсъдимият не е задължен да изрази съжаление, да прояви разкаяние и това не може да бъде възприемано в негова вреда, но обратното, след като го е сторил и то не е голословно, е задължително да бъде съобразено в полза на дееца като смекчаващо отговорността обстоятелство при определяне на наказанието. Когато става въпрос за имуществени вреди от престъплението, законодателят е използвал механизма на облекчаване на наказателната отговорност при възстановяване или заместване на имуществото-чл.197,чл.205,чл.206, ал.6, чл.346а и редица други. При непредпазливите престъпления законодателят е наказателната отговорност се облекчава чрез намаляването и при оказване помощ на пострадалия или пострадалите-чл.123,ал.4,чл.343а от НК. Целта е ясна и тя е от основните при наказателното правораздаване- да се възстанови съществуващото положение, да се възстановят или ограничат щетите ,т.е. вредните последици от деянието, били те имуществени или неимуществени. В случая законодателят е изключил възможността чл.343а от НК да се прилага при квалифицираните случаи по чл.343, ал.3 от НК, тъй като има употреба на алкохол, но никога оказването на помощ не е отхвърляно от съдебната практика, дори и в тези случаи, като смекчаващо отговорността обстоятелство. Подс.А. не е имал възможност да окаже помощ на пострадалия водач поради естеството на уврежданията, но той и близките му са сторили всичко възможно по силите си, за да възмездят родствениците, които търпят неимуществени вреди. Касационният състав не вижда никакво правно и морално основание да не възприеме това обстоятелство като смекчаващо отговорността обстоятелство, то е от първите стъпки към дългия път на разкаянието и изкуплението за извършеното престъпление, отнело човешки живот. Съдът от втората инстанция също така е отхвърлил изводите на окръжния съд относно „обема“ на семейното положение на дееца, като доказателствено обезпечен. Всъщност подсъдимия е дал обяснения пред съда от първата инстанция – страница 6 от съдебния протокол, с.з., проведено на 29.06.2020г. Тяхната процесуална природа бе посочена по-горе, като на общо основание те са източник на доказателства в процеса. Въззивната инстанция е можела да не се довери на тези обяснения, но в такъв случай е била задължена сама да извърши проверка на това обстоятелство, което е от значение да смекчаване или не на отговорността на дееца- разбира се, подобни обстоятелства не бива да се абсолютизират, но в казуса те са от такова естество, което разкрива личността на дееца и способността му да поеме житейска, а съответно и наказателна отговорност. Независимо от погрешната процесуална позиция на въззивната инстанция, може да се отбележи че нищо не опровергава обясненията на дееца, които дават по ясна представа за характеризирането на дееца като личност. Отказът на второстепенния съд да възприеме всички тези обстоятелства, в разрез със задължителни правни принципи съдържа в себе си проявление на необективност и несъблюдаване на справедливостта, а това води съответно и до несправедливо наложено наказание. Несъответствието на изводите на въззивната инстанция с обективно установените обстоятелства е очевидно, което прави и посочената несправедливост явна. Като цяло касационният състав приема, че наказанието следва да се определи при значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, доколкото в тази дейност (по определяне на наказанието) е от значение не чисто механичното и математическо съпоставяне на брой смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а тяхната относителна тежест. Поведението на подс.А. с многобройни нарушения в годините на правилата за движение, демонстрирало го като недисциплиниран водач на МПС, не позволява да се наложи наказание под и на минимума, въпреки наличието на значителните по тежест смекчаващи отговорността обстоятелства. В крайна сметка съставът на ВКС намери, че наказанието следва да се определя действително при условията на чл.54 от НК, а не при тези на чл.55, ал.1, т.1 от НК, както е възприел първостепенния съд. Предвид на това прие, че преди законовата редукция на чл.58а, ал.1 от НК, наказанието следва да се определи към минимума, а именно на четири години лишаване от свобода, като по този начин ще бъде отчетена значителната тежест и превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. След намаляването с дължимата 1/3, наказанието, което подс.А., трябва да изтърпи, е 2 години и 8 месеца лишаване от свобода. Този размер е достатъчен, за да постигне целите на наказанието, визирани в чл.36 от НК и най-вече индивидуалната превенция, като съдът прие, че поправителния и възпитателен процес е вече започнал. Продължителното нарушаване на правилата за движение, довели и до крайния вредоносен резултат, трябва да се отчете с ефективното изтърпяване на наказанието, при определения вече от въззивната инстанция първоначален общ режим, като се откаже приложението на чл.66 от НК. По този начин ще се отговори в необходимата степен на изискванията на генералната превенция, която носи в себе си наказанието и начина на неговото изтърпяване. По тази причина и искането на защитата в това отношение – за приложение на чл.66 от НК, не може да бъде удовлетворено. Намаляването на наказанието лишаване от свобода води след себе и съответно намаляване на наказанието лишаване от право на подс.А. да управлява МПС, съобразно изискването на чл.49, ал.2 от НК, като то се редуцира от 7 години на 5 години и 8 месеца. В останалата част въззивното решение не се нуждае от корекция, поради което касационният съдебен състав намери, че следва да се ограничи само с посоченото изменение. С оглед на това и на основание чл.354 ал.2, т.1 вр.ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 89/03.11.2020г., по ВНОХД № 286/2020г., по описа на Варненски апелативен съд, като НАМАЛЯВА наложеното на подс.А. М. А. наказание лишаване от свобода от 4 години на 2 години и 8 месеца, а наложеното наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство НАМАЛЯВА от 7 години на 5 години и 8 месеца. Потвърждава решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.