Р Е Ш Е Н И Е   № 458   София, 29.06.2010 година     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на  седемнадесети май, две хиляди и десета  година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА           ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА   при участието на секретаря  Юлия Георгиева изслуша докладваното от съдията  Н. Зекова                                                                    гражданско дело №  1526/2009       година.       Производство за разглеждане на касационна жалба по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд по гр. д. № 2408/2009 г. с определение на този състав на касационния съд от 19. 1. 2010 г. по гр. д. № 1526/2009 г. по описа на ВКС, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Прието е, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за допустимостта на установителен иск, по въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо и по въпроса за разглеждане на въззивната жалба извън заявените в нея основания, представлява произнасяне по решаващи за спора процесуалноправни въпроси, свързани с точното прилагане на закона. При проверката по чл. 290 ГПК, касационният съд установи следното: Делото е образувано по предявени от Г. Н. , Д. Р. и В. С. , трите от гр. П., област П. против „ П. ” А. , гр. С., на основание чл. 357 КТ и чл. 213, ал. 2 КТ, да бъде установено, че между всяка от ищците и ответника съществува трудово правоотношение и да бъде осъден ответника да им заплати обезщетение за незаконно недопускане на работа за периода от 12. 7. 2004 г. до предявяване на исковете на 16. 2. 2007 г.. Софийският районен съд, с решение от 4. 11. 2008 г. по гр. д. № 12470/2007 г. е уважил исковете, като е признал за установено, че между Г. Н. и „ П. ” А. за посочения период е съществувало валидно трудово правоотношение, съгласно което Н. е изпълнявала длъжността „управител на бензиностанция и продавач консултант”, с място на работа в седалището на ответника и месечно трудово възнаграждение 220 лв., че трудово правоотношение е съществувало и между Д. Р. и ответника и В. С. и ответника „П” А. , като всяка от двете е изпълнявала длъжност „продавач консултант”, с място на работа седалището на ответника и месечно трудово възнаграждение 175 лв.. С решението от 4. 11. 2008 г. е осъдено „П” А. да заплати на Г. Н. сумата 6600 лв. обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ за незаконно недопускане на работа и да заплати на Д. Р. и В. С. , поотделно на всяка, сумата 5250 лв. обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ за незаконно недопускане на работа. Софийски градски съд, с въззивно решение от 2. 6. 2009 г. по гр. д. № 2408/2009 г. е обезсилил първоинстанционното решение , с което са уважени искове за установяване съществуването на трудови правоотношение и прекратил производството по тези искове., отменил решението в частта с която са уважени исковете по чл. 213, ал. 2 КТ и отхвърлил исковете. Изводът на въззивния съд, че установителните искове са недопустими е обоснован с липсата на правен интерес, тъй-като ищците биха могли да постигнат по-интензивна защита на техните права, включително изпълнителна сила, като предявят осъдителни искове за дължими от работодателя плащания или обезщетения по трудовото правоотношение и при разрешаване на тези искове, съдът преюдициално ще се произнесе по въпроса за наличието на трудово правоотношение. Въззивният съд е отхвърлил иска на Г. Н. по чл. 213, ал. 2 КТ, като се е позовал на влязло в сила решение, че трудовото й правоотношение с ответника е било прекратено законосъобразно. Съдът е отхвърлил исковете по чл. 213, ал. 2 ГПК, предявени от другите две ищци, по съображения, че те не са установили да са се явявали на работа и да не са били допускани да я изпълняват от длъжностни лица на работодателя. Изводът на въззивния съд за процесуална недопустимост на установителните искове по чл. 357 КТ, е неправилен – необоснован и постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Наличието на изрична законова разпоредба за правото на установяване съществуването на трудови правоотношения, легитимира интереса на ищците от търсената съдебна защита. Съдът е излязъл извън пределите на дължимите от него действия в изпълнение на принципа на диспозитивното начало по чл. 7 ГПК, като субективно е преценявал целесъобразността на търсената от ищците защита и е накърнил правото им на избор на правна защита, съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК. Съображенията са и вътрешно противоречиви, тъй-като ищците са предявили по делото и осъдителни искове /които въззивният съд е обвързал с преюдициалния спор по установителен иск/, а в чл. 212 ГПК е предвидено изрично правото да се предяви инцидентен установителен иск, т.е. преюдициалното правоотгношение да бъде обсъдено не само в мотивите, но и да бъде разрешено с диспозитива на съдебното решение.. Необосновано въззивният съд е отхвърлил иска на Г. Н. по чл. 213, ал. 2 КТ, като е приел, че за страните по този спор и за него, като решаващ съд, на основание чл. 220, ал. 1 ГПК /отм./, окончателно е прието, че трудовото правоотношение между страните е престанало да съществува, като се е позовал на влязло в сила решение, без да го конкретизира. По делото е приложено като доказателство влязло в сила решение /поради необжалване/ на Софийския районен съд от 10. 1. 2006 г. по гр. д. № 11596/2004 г. с което е отхвърлен иска на Г. Н. срещу „П” А. по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване незаконност на уволнение и неговата отмяна, Задължителното действие на това решение по чл. 297 ГПК /чл. 220, ал. 1 ГПК , отм./, обаче, е в рамките на пределите на силата му на пресъдено нещо, които се обективират в диспозитива на решението. В случая, съдът по гр. д. № 11596/2004 г. е отхвърлил иска за незаконност на уволнението на Н. и съдилищата следва да се съобразят само с това съдебно произнасяне. Мотивите към решението по гр. д. № 11596/2004 г. и конкретно съображенията на съда, че трудовото правоотношение на Н. не е било прекратено, а е преминало към друг работодател, са изцяло ирелевантни за настоящия спор, тъй-като мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо. Неправилно въззивният съд е отхвърлил исковете на ищците Р по съображения, че те не са доказали да са се явявали на работа и да не са били допускани от работодателя – ответника „П” АД. Такъв спор между страните не е съществувал и не са събирани доказателства за такива обстоятелства. Както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, ответникът е оспорил исковете с единственото възражение, че между него и ищците не съществува трудово правоотношение. Само това основание е заявено и във въззивната жалба на ответника „ П. ” А. срещу първоинстанционното решение, с което исковете са били уважени. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен да се произнесе само по въпросите, посочени във въззивната жалба. Съдът е нарушил това изискване, като се е позовал на фактически обстоятелства, които не са въведени като част от предмета на спора и по тази причина не са били изобщо обект на доказване, с което е нарушил принципа на диспозитивното начало и преценявал търсените от ищците права с оглед на предполагаеми факти извън делото. По изложените съображения следва да се отмени решението на въззивния съд и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото се върне за разглеждане от друг състав на същия съд, които да се произнесе по същество по предявените установителни искове, а по осъдителните искове се произнесе въз основа на заявеното във въззивната жалба. В това производство решаващият съд следва да основе своето решение на безспорно установените по делото факти. С окончателно съдебно решение, на основание чл. 108 ЗС, е осъдено „П” А. да предаде на няколко физически лица, бензиностанцията в гр. П., на която са работили трите ищци, като е прието, че бензиностанцията е възстановена на физическите лица по реда на ЗСПЗЗ. Предаването е извършено с приемо-предавателен протокол, след като са демонтирани някои от съоръженията и ответникът е отбелязал в трудовите книжки на трите ищци, че е извършена смяна на собственика на предприятието по чл. 123, т. 5, сега чл. 123, т. 6 КТ. Ответникът не е издал изрична заповед за прекратяването на трудовите правоотношени с ищците и ги е насочил към уреждане на спорните въпроси към новия им работодател – физически лица, възстановили имот по ЗСПЗЗ, на когото, според ответника, са прехвърлени трудовите правоотношения на ищците. Съгласно чл. 62 и чл. 335 КТ, сключването и прекратяването на трудовия договор се извършва писмено. По настоящото дело няма спор, че с писмени заповеди ищците са били назначени на работа при ответника, но не са били издадени последващи заповеди за прекратяване на трудовите правоотношения. Само този факт не е основание да се счита, че трудовото правоотношение продължава да съществува, защото определящо е не само наличието на формални документални удостоверявания, а фактическото съдържание на трудовото правоотношение, предвидено в чл. 124 КТ – престиране на работна сила срещу възнаграждение. Съгласно чл. 66 КТ престирането на работна сила предполага определено място на работа, конкретизация на длъжността и характера на работата. В конкретния случай, следва да се прецени налице ли са били обективните предпоставки за изпълнение на сключените между страните трудови договори, съгласно които ищците е следвало да изпълняват работа на длъжност „продавач” в бензиностанция П. , при положение, че тази бензиностанция е преустановила да функционира като търговски обект на „ П. ” АД. Върховният касационен съд   Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ решението от 2. 6. 2009 г. по гр. д. № 2408/2009 г. на Софийския градски съд и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: