8 РЕШЕНИЕ № 103 гр. София, 16 май 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделен ие, в открито съдебно заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП СОФИЯНСКИ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 376 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Постъпил е касационен протест от Софийска апелативна прокуратура /САП/ срещу въззивна присъда № 1 от 10.01.2018 год., постановена по ВНОХД № 720/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд /САС/, с която подсъдимият М. М. К. е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, пр.3 от НК. В протеста се сочат доводи за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Иска се отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа подадения от САП протест и пледира за уважаването му по изложените в него съображения. Защитниците на подсъдимия К. – адвокат А. и адвокат М., оспорват протеста на САП с доводи за законосъобразност и правилност на въззивната присъда и правят искане тя да бъде оставена в сила. Служебният повереник на частните обвинители Г. П. З. и В. А. Д. поддържа протеста на САП и прави искане същият да бъде уважен. Частните обвинители, редовно призовани, не се явяват пред ВКС. Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение, след като обсъди доводите, посочени в протеста и изложените в съдебното заседание, както и всички материали, събрани по делото, намери следното: С присъда № 2239/20.04.2017 год., постановена по НОХД № 270/2015 год., Окръжен съд – гр. Благоевград признал подсъдимия М. М. К. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, пр.3, вр. с чл. 54 от НК и му наложил наказание шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил на основание чл. 66 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, като го лишил от право да управлява МПС за срок от шест месеца. По жалба на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда с доводи за неправилност и незаконосъобразност, в Софийски апелативен съд било образувано ВНОХД № 720/2017 год. С въззивна присъда № 1, постановена на 10.01.2018 год. по същото дело, подсъдимият М. М. К. е признат за невиновен в това, че на 31.07.2012 год., около 11,00 часа на третокласен път № 10703 в района на километър 0+900 в посока [населено място] - разклон с път ІІІ-197, при управление на МПС, л. а. м. „О.“, модел „З.“ с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на И. М. К. от [населено място], общ. Г., движейки се със скорост 82-83 км/ч по прав пътен участък да е нарушил правилото за движение по пътищата визирано в чл. 20, ал.2, изр. 2 от ЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на Ц. Г. П., поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението по чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, пр.3 от НК. Касационният протест е допустим, тъй като е подаден срещу съдебен акт от кръга на посочените в разпоредбата на чл. 346 от НПК и от лице, което има право на това. Разгледан по същество, протестът е неоснователен. На първо място следва да бъдат обсъдени възраженията за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, тъй като това обуславя проверката относно релевираните нарушения на материалния закон. В касационния протест се твърди, че въззивната инстанция е допуснала нарушения на процесуалните правила като е изградила своите фактически и правни изводи въз основа на експертно заключение - това на КАТСМЕ / л. 58 - л. 82 от ВНОХД № 720/2017 г./, въпреки че в състава на експертите е участвало вещо лице, за което са били налице основания за отвод съгласно разпоредбата на чл. 148, ал.1, т.1 вр. с чл. 29, ал. 2 от НПК, както и такова – изготвило единична АТЕ в хода на първоинстанционното производство, чиито изводи е следвало да бъдат проверени чрез новата повторна експертиза. На следващо място се оспорва правилността на заключението на КАТСМЕ с оглед наличието на противоречия между неговата обстоятелствена и заключителна част, непълноти по отношение на отговорите на поставените въпроси и неясноти относно важни параметри от значение за правилното решаване на делото. В заключение в протеста се сочи, че въззивният съд неправилно е кредитирал посоченото заключение, като в резултат на това е изградил изводите си въз основа на експертиза, изготвена при допуснати редица процесуални нарушения по назначаването, приемането и оценката на експертното заключение. Изводите на КАТСМЕ противоречали на останалите доказателства /основно на тройната КМАТЕ, изготвена на дос. пр. и на показанията на св. А. за мястото и начина на придвижване на пострадалата/, събрани по делото, като споделянето им от въззивния съд довело до неправилно приложение на материалния закон. При извършената касационна проверка не бяха констатирани нарушения на процесуалните правила от вида на заявените с протеста. Действително, в състава на експертите, изготвили заключението на КАТСМЕ, допусната в хода на въззивното производство, е участвало вещото лице проф. д.т.н. инж. С. М. К., зам. ректор на Техническия университет - [населено място]. Несъмнено това вещо лице е един от водещите специалисти в областта на автотехническите експертизи, чието експертно становище е ползвано по множество транспортни съдебни дела. В протеста на САП не се оспорва неговата професионална компетентност или наличието на някои от основанията по чл. 148, ал.1, т.1 вр. с чл. 29, ал.1, т. 1-5 и т. 7-8 от НПК, а се твърди предубеденост или заинтересованост на вещото лице от изхода на делото – чл. 29, ал.2 от НПК, поради това, че то е дало по искане на защитата на подс. К. извънсъдебно становище по въпросите, отнасящи се до пътнотранспортното произшествие, за което се води настоящото наказателно производство. Вярно е, че първоинстанционният съд не е назначил вещото лице К., със съображението да не възникнат съмнения за обективността на заключението на АТЕ, изхождайки от обстоятелството, че той е дал извънсъдебно становище за произшествието. След назначаването на експерта К. в състава на тройната КАТСМЕ от въззивния съд, той си е направил отвод, посочвайки, че след като първоинстанционният съд не го е назначил, не желае участието му да създава съмнения за достоверността и правилността на експертизата, като е заявил, че по никакъв начин не е предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото. В съдебно заседание пред въззивната инстанция всяка страна, включително и прокурорът, са заявили становището си, че няма основание за отвод на вещото лице, както и други пречки то да участва в изготвянето на КАТСМЕ. Възражение относно състава на експертите не е направено и от прокурора, участвал в съдебното заседание, в което е изслушано и прието експертното заключение, който всъщност е прокурорът депозирал касационния протест. След като всички страни са изразили съгласието си вещото лице К. да участва в състава на тройната КАТСМЕ, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение като го е назначил. Не е нарушен процесуалния закон с включването в същият експертен състав и на вещото лице А.. Последният е изготвил единична АТЕ в хода на първоинстанционното съдебно следствие, чието заключение първостепенният съд не е възприел. Няма процесуална пречка или някакво специално законово изискване вещо лице, изготвило единична експертиза да не участва в комплексна разширена такава. Назначаването му е въпрос, който преценява решаващият съд, с оглед на задачите, които ще се изследват от експертите и компетентността им в съответната област. На следващо място в касационният протест се отправя упрек към въззивния съд за това, че не е възприел заключението на тройната АТЕ, изготвена на досъдебното производство, а е било изцяло кредитирано заключението на КАТСМЕ, прието в хода на въззивното съдебно следствие, както и че са игнорирани показанията на св. А.. Суверенно право на решаващият съд е да изгради вътрешното си убеждение върху доказателства, които възприема като обективни и достоверни, кореспондиращи с останалия доказателствен материал, преценен по правилата визирани в процесуалния закон. Касационният съд не намира за основателни възраженията на представителя на държавното обвинение към доказателствената дейност на въззивния съд. Контролираният съд професионално и компетентно е извел обема от факти, относими към механизма на произшествието, от събраните годни доказателствени източници, като въз основа на тях е формирал правилни и добре обосновани фактически и правни изводи. Подложил е на подробен анализ обясненията на подсъдимия относно мястото на произшествието, скоростта, с която е управлявал автомобила си, мястото от което е възприел пострадалото дете, начина на придвижване на същото по пътното платно и местоположението му след удара. При преценката на обясненията на подсъдимия, контролираният съд ги е съпоставил с показанията на свидетелите К. и А., с показанията на свидетеля П. и със заключението на КАТСМЕ, като ги е кредитирал в тази част, в която те се потвърждават от посочените доказателствени източници и от установеното по експертен път. По същия начин са анализирани и показанията на очевидеца на произшествието – св. А., като по отношение на свидетелската му годност и достоверността на показанията му, въззивният съд е съобразил заключението на СППЕ - за наличието на лека форма на умствено изоставане, възрастта на свидетеля към момента на произшествието и характерната за нея внушаемост, както и последиците за психиката му от преживяната травма от загубата на сестричката му. Всъщност, контролираният съд е кредитирал информацията предоставена от посочения свидетел, като единствено по отношение на начина на придвижване на пострадалото дете по пътното платно е възприел заключението на КАТСМЕ, според което то се е придвижвало тичайки със скорост 8,5 км/ч. Експертите са мотивирали този си извод с деформациите върху МПС след удара и динамичната следа оставена косо от тялото на детето върху капака на автомобила. Посочената скорост е изчислена въз основа на теоремата за изменение на количеството на движение на тялото за времето на удара / теорема за импулсите/. Същият начин на придвижване - чрез спокойно тичане, е възприет и от експертите, изготвили тройната КМАТЕ на досъдебното производство, с тази разлика, че те са посочили, че детето се е движело със скорост 7 км/ч. Това е прието и от наблюдаващия разследването прокурор, който го е отразил в обстоятелствената част на обвинителния акт. При това положение, несподелимо е възражението, изложено в касационния протест, че неправилно били игнорирани показанията на св. А. относно бавния ход, с който пострадалата пресичала пътното платно. На следващо място, като причина да не възприеме становището на тройната КМАТЕ, депозирана в хода на досъдебното производство, въззивният съд е посочил, че тя не се базира на всички събрани по делото доказателства, тъй като те не са били приобщени към момента на изготвянето й, а и експертите са се позовали на параметри, визирани в протокола за следствен експеримент, изключен от доказателствената съвкупност. В тази връзка не може да бъде споделено възражението, направено от прокурора в касационното съдебно заседание за това, че неправилно бил изключен протоколът за следствен експеримент от въззивната инстанция. Този протокол не е приет и от първоинстанционния съд, като съображенията му са били, че следственото действие е осъществено две години след инцидента при различна обстановка - окосена растителност край пътя, при използване за целите на експеримента на дете с по-висок ръст от този на пострадалата /1,40 м, а не 1,20 м. какъвто е бил на починалото дете/ и при статична проверка на видимостта, а не на динамична. Това, което не е съобразил първоинстанционният съдебен състав позовавайки се на заключението на тройната КАТМЕ, е че при изготвянето й експертите са използвали параметри, установени чрез посочения следствен експеримент. Въззивният съд е взел предвид посоченото обстоятелство, като изцяло е възприел заключението на назначената от него КАТСМЕ, която не се базира на резултатите от следствения експеримент. Заключението на КАТСМЕ е изключително подробно, обосновано и прецизно, изготвено чрез използване на постиженията на инженерната наука, на приложната математика и физика, поради което правилно е прието от предходната съдебна инстанция за компетентно и отговарящо на поставените задачи. Липсват противоречия в експертното заключение като твърдяното в протеста, относно заявеното от експертите отсъствие на обективни данни за видимостта и възприетия от тях вариант за механизма на ПТП. В заключението на КАТСМЕ експертите са посочили, че няма обективни данни за действителната видимост на водача спрямо детето, тъй като в протокола за оглед е отразена височината на растителността вляво от пътното платно на 40 метра след ориентира, а ударът е настъпил на 22 метра от него - т.е. не са налице данни за растителността преди ориентира, за да се прецени до колко тя е ограничавала видимостта на водача. Вещите лица са взели предвид, че по време на огледа на местопроизшествието са изготвени снимки на ориентира - сливата с храстите и тревата около нея, но не и на върбата, под която са седели децата и откъдето са тръгнали, за да пресекат пътното платно. Поради това експертите са дали шест варианта за предотвратимост на удара в зависимост от различните разстояния на видимост на детето. В заключението си те са посочили, че разстоянието на видимост е 0,9-1,0 м. вляво от платното за движение, в момента, в който водачът реално е възприел детето, реагирал е и е задействал спирачната уредба, като автомобилът се е намирал на 44,1 м. от мястото на удара. Т.е. вещите лица са отразили къде се е намирало детето, когато е било възприето от водача, а не какво е било разстоянието, от което обективно е могло да бъде възприето от него. Експертите са посочили, че далечината на видимост е динамична величина и пряко зависи от взаимното разположение на МПС и детето, както и от разположението и височината на храстите преди ориентира. Според същото заключение се установява, че ако се приеме, че храстите в зоната на ориентира не навлизат в платното за движение и като се има предвид динамичният характер на произшествието, движението на автомобила и детето, внезапната опасност, възникнала от обект встрани от платното за движение, ограничената видимост от наличието на храсти преди и около ориентира /както е видно от снимковия материал към протокола за оглед/ и липсата на контраст, детето е било видимо при отстояние от платното за движение, не по-голямо от 2,0-2,2 м. Според експертите това е максимално възможната видимост, преди детето да навлезе на платното за движение, като при този вариант ударът е непредотвратим. Въз основа на посоченото експертно заключение, контролираният съд е приел, че пострадалото дете се е придвижвало със спокойно бягане с 8,5 км/ч, при скорост на автомобила 78 км/ч и опасна зона за спиране от 68 м. Преценил е и че детето е било обективно видимо за водача, когато е било на разстояние не повече от 1,8 м. встрани от лявото платно за движение, каквато е била ширината на банкета отляво на пътното платно, обрасла с треви и храсти / така, както е отразено в протокола за оглед/, като ударът е бил непредотвратим за водача. Тези изводи се базират изцяло на заключението на КАТСМЕ, добре мотивирани са, поради което твърдението на прокурора, че не са обосновани, не може да бъде споделено. Законосъобразно контролираният съд е приел и че подсъдимият не само не е могъл, но и не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици. К. е управлявал МПС със скорост под допустимата за движение извън населено място, при добри пътни и метеорологични условия и при липса на обективни фактори, които да са го задължавали да избере по-ниска нейна величина. Подсъдимият не е бил длъжен да предвиди появата на човек, още по-малко на малолетно дете на платното за движение на междуградски път, предназначен за движение на МПС, далече от населено място. Причината за настъпване на удара в рамките на опасната зона за спиране не е предходно противоправно поведение на водача на МПС, а внезапната поява на малолетната пешеходка на платното за движение. Водачът не е допуснал нарушения на правилата за движение, които да са го поставили в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици. При появата на пострадалата е задействал спирачната уредба на автомобила, като по този начин е направил всичко възможно, за да спре при появата на опасността, така както изисква разпоредбата на чл. 20, ал.2, изр.2 от ЗДвП. Възражението, изложено в протеста, че задълженията на управляващия МПС са различни, когато става въпрос за пешеходци деца, не може да бъде споделено в конкретния случай. Цитираното в протеста ТР № 61/1983 год. на ОСНК има предвид случаите, в които децата, като опасност за движението се намират в близост до платното за движение или върху него и могат да бъдат възприети от водача, като от този момент за него възниква задължението да вземе необходимите мерки за тяхната безопасност. Според същото решение, не е налице нарушение на чл. 123 от ППЗДвП / в ред. към 1983 г./, при появяване на детето в опасната зона, когато то предварително обективно не е могло да се възприеме. В настоящия случай водачът не е имал възможност да възприеме пострадалата в по-ранен момент, за да съобрази малката й възраст и да намали скоростта на автомобила до величина, която да му позволи да избегне удара. След като подсъдимият не само не е могъл, но и не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици, въззивният съд правилно е приложил материалния закон, приемайки, че в случая е налице хипотезата на чл. 15 от НК - случайно деяние. Логична последица от това е оправдаването на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Постановената в този смисъл въззивна присъда е законосъобразна, поради което следва да бъде оставена в сила. Воден от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 1 от 10.01.2018 год., постановена по ВНОХД №720/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.