14 8 Р Е Ш Е Н И Е №. 120 Гр. София, 16 септември 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА и след становище на прокурора от ВКП, К. ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 128/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава XXIII от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимия И. М. А., чрез служебно назначения защитник, адв. А. А., срещу въззивна присъда №227/31.10.2018 г., на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 15 въззивен състав, постановена по в.н.о.х.д. № 3032/2018 г., с оплакване за неправилност на присъдата и искане за отмяна и оправдаване на подсъдимия. В писмено допълнение към касационната жалба, постъпило в срока по чл.351, ал.4 от НПК се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. В тяхна подкрепа се излагат доводи за неясно и непълно обвинение, формулирано в обвинителния акт по делото, по начин, който не позволява да се разбере същността на обвинението. Мотивите на въззивния съд се оценяват като противоречиви и неясни, изготвени при липса на обсъдени противоречия в доказателствените източници и неубедителна аргументация на извода за авторството на деянието. Оспорва се обективността на гласните доказателствени средства, изходящи от свидетелите на обвинението и годността на извършеното разпознаване на подсъдимия от свидетеля Л., който е бил заличен, като се твърди, че показанията му неправилно са били подменени от тези на неговия дядо. Оспорва се и правилността на вътрешното убеждение на въззивния съд, поради порочна доказателствена дейност. Несправедливостта на наказанието се извежда от несъобразяването му с продължителността на наказателното производство, не по вина на подсъдимия. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият А. се представлява от упълномощен защитник, адв. Й., който поддържа касационната жалба на адв. А. по изложените в същата основания, като прави алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия, за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд или за намаляване на наложеното наказание, с прилагане на чл.66, ал.1 от НК. Защитата акцентира върху липсата на задълбочен анализ на доказателствената съвкупност от въззивната инстанция, както и на активно поведение за събиране на конкретно посочени доказателства, несъбрани от първия съд, необходими за изясняване на обективната истина по делото. Както и на извършеното разпознаване от малолетно лице, което намира за извършено в разрез с изискванията на процесуалния закон, поради липсата на експертиза за свидетелската му годност. Въззивната присъда оценява като постановена на базата на косвени доказателства, които не са проверени по надлежния ред и не са годни да послужат за доказване на обвинението. Навеждат се и доводи за ограничаване на правата на подсъдимия в производство по контрол върху мярката му за неотклонение. В реплика на становището на прокурора по жалбата, адв. Й. посочва, че по делото не са изследвани всички относими към обвинението обстоятелства и не са събрани важни за авторството на деянието доказателства, в полза на подсъдимия. Подсъдимият А., в последната си дума пред ВКС моли да се уважи касационната жалба. Прокурорът от ВКП пред касационната инстанция застъпва становище за неоснователност на касационната жалба на защитата, като счита, че въззивното решение е постановено при липса на допуснати съществени процесуални нарушения и при правилно приложение на материалния закон. Наложеното наказание намира за справедливо и счита, че продължителността на производството е основно по вина на подсъдимия, съгласно материалите по делото. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347 ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда от 15.06.2017., постановена по н.о.х.д. № 20593/2017 г., по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 103 състав, подсъдимият И. М. А. е признат за невиновен в това, че на 09.03.2005 г., около 12.30 часа, в [населено място],[жк], до магазин „Е.“ е отнел чужди движими вещи / на И. Г. Л./ , на обща стойност 201.20 лв. от владението на Й. Г. Л., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това заплашване, поради което и на осн. чл.304 от НПК е бил оправдан по обвинението по чл.198, ал.1, от НК. С присъдата на районния съд, разноските по делото са възложени в тежест на Държавата, на осн. чл.190, ал.1 от НПК. С нова въззивна присъда № 227/31.10.2018 г., на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 15 въззивен състав, по в.н.о.х.д. № 3032/2018 г., е отменена присъдата от 15.06.2017., по н.о.х.д. № 20593/2017 г., на Софийски районен съд и вместо нея е постановена нова присъда, с която подсъдимият И. М. А. е признат за виновен по предявеното му обвинение по чл.198, ал.1 от НК и му е наложено наказание в размер на три години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, на осн. чл.57, ал.1, т.2, б.“б“ от ЗИНЗС. Касационната жалба на защитата е подадена в срока по чл.350, ал.1 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за частично основателна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: На първо място, не се установи възражението от жалбата в насока пороци при изготвянето на обвинителния акт по делото, да почива на обективна основа. ВКС намери за неоснователни доводите за неясно и непълно обвинение и за непрецизната формулировка на обвинителния акт, по който подсъдимият е предаден на съд. В жалбата не се излагат конкретни съображения в подкрепа на този довод, които да бъдат обсъждани, поради което следва само да се посочи, че същият е изготвен при спазване на изискванията на чл.246 от НПК относно обстоятелствената и заключителната му част, по начин който дава възможност на подсъдимия да разбере съществото на обвинението и да изгради пълноценна защита спрямо същото. Предявеното на подсъдимия обвинение е за престъпление грабеж, по чл.198, ал.1 от НК, като формулировката му е фактически и юридически прецизна, без налични противоречия между обстоятелствена част и диспозитив. С оглед изложеното доводът, че подсъдимият е предаден на съд по неясно обвинение е напълно голословен и неоснователен. Касационната проверка не установи наличие на посочените в жалбата процесуални нарушения със съществен характер, изразяващи се в постановяване на въззивното решение на ненадлежна доказателствена основа. Въззивният съд е постановил осъдителната си присъда, на базата на нова фактическа обстановка, различна от възприетата в присъдата на първата инстанция, след провеждане на въззивно съдебно следствие, с цел събиране на нови доказателства и след различна правна оценка на цялостната доказателствена съвкупност. Установените във въззивната присъда фактически констатации са основани на пълно всестранно и обективно изследване на всички обстоятелства по делото и на законосъобразната им правна оценка, като съдът е изложил аргументирани съображения относно неприемането на фактическите изводи на първия съд. Въззивният съдебен акт е изготвен при стриктно спазване на изискването на чл.313 НПК за цялостна проверка на присъдата на първия съд, като съдържанието му отговаря на изискванията на чл.339, ал.3 от НПК. Възражението на защитата за неправилна оценка на част от гласните доказателства по делото е неоснователно. Показанията на пострадалия Л. от досъдебното производство не са били приобщени към доказателствата по делото, поради липса на изискуемите за това процесуални предпоставки, което е наложило този свидетел да бъде заличен. Контролираните инстанции са положили максимални усилия да издирят пострадалото лице, за да го разпитат в съдебната фаза на процеса, но поради трайното му установяване извън пределите на страната, усилията им са останали без резултат. След заличаването на същия като свидетел, показанията му от досъдебното производство са били изключени от доказателствената съвкупност и съдът не е имал задължение да ги подлага на анализ чрез съпоставка с останалите доказателства и доказателствени средства и да преценява тяхната обективност, поради липсата на процесуална стойност. С оглед изложеното упрекът на защитата в насока тяхното необсъждане в мотивите към въззивната присъда е напълно несъстоятелен. В тази връзка е изцяло правилен извода на градския съд, че първата инстанция неправилно се е позовала при постановяването на присъдата на показанията на този свидетел от досъдебното производство, без надлежното им приобщаване по съответния ред, което изключва възможността същите да се ползват за годен доказателствен източник. С цел преодоляване на доказателствената непълнота от заличаването на пострадалия свидетел и липсата на доказателства относно личните му възприятия от деянието, въззивният съд е провел съдебно следствие с разпит на дядото на свидетеля Л. / поради смърт на неговата баба, която е придружила пострадалия до съответното РПУ /. Чрез разпита на този свидетел са събрани доказателства за механизма на деянието и авторството на извършителя. Обстоятелството, че в отделни техни части се касае до производни доказателства, не променя извода за процесуалната им годност. Показанията на свидетеля Б. Л., дядо на пострадалото момче, съдържат както лични възприятия от процесната дата, така и възпроизвеждат възприятията на пострадалия му внук от извършения спрямо него грабеж. Личните възприятия на свидетеля, които представляват преки доказателства, касаят периода на извършване на престъплението, начина на подаване на сигнала до полицейските служители, състоянието, в което се е намирало детето след грабежа, както и обстоятелството, че мобилният телефон, предмет на грабежа е бил върнат на неговия внук от органите на полицията. Същите могат да послужат на общо основание за формиране на фактическата обстановка по делото и правилно са били поставени в основата на фактическите изводи на въззивния съд. В производната им част, в която възпроизвеждат данните, съобщени му от пострадалия, показанията на Б. Л. могат да бъдат ползвани за проверка на останалите доказателства, като контролни факти, което въззивният съд е съобразил при оценката им на производен доказателствен източник, поради което не може да бъде упрекнат, че е допуснал съществено процесуално нарушение в доказателствената си дейност. Не почиват на обективна основа и доводите в насока процесуалната негодност, като доказателствено средство, на извършеното от пострадалия разпознаване, при което той е разпознал подсъдимия като извършител на грабежа. Въззивният съд е обсъдил обстойно обстоятелството, свързано с периода на извършеното разпознаване, десет месеца след деянието, и е дал аргументиран отговор на аналогично подържаното пред него възражение на защитата, в насока неговото кредитиране като обективен доказателствен източник. Извършеното следствено действие е осъществено при спазване на изискванията на процесуалния закон, включително и по отношение на непълнолетната възраст на разпознаващото лице/ с навършени 15 години / – предшествано е от разпит, извършен при условията на чл.170 от НПК, при спазване на процесуалния ред от разпоредбата на чл.171, ал.4 от НПК, в присъствието на родител на непълнолетния свидетел / което е допълнителен аргумент в полза на процесуалната годност на извършеното следствено действие, по арг. от чл.140, ал.2 НПК /. Отделно от това, същото не е послужило като изолирано доказателство в насока авторството на деянието, тъй като е оценено в пълна кореспонденция с останалите доказателства и доказателствени средства, които го установяват и правилно е било отчетено в насока неговата обективност. В заключение ВКС намери, че оценката на доказателствата е извършена от въззивния съд в съответствие със законовите изисквания и почива на вярна интерпретация на тяхното съдържание, което определя и неоснователността на оплакването за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. С оглед установените факти материалният закон е приложен правилно по отношение на квалификацията на инкриминираното деяние. Претенцията на подсъдимия и неговата защита за оправдаването му за престъплението по чл.198,ал.1 от НК при наличните факти за осъществено противозаконно отнемане на вещта на пострадалия, чрез заплашването му с хладно оръжие, не може да бъде удовлетворена. В жалбата не се излагат други доводи относно неправилното приложение на материалния закон, които да бъдат обсъждани. С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. ВКС намери за основателно оплакването от жалбата за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Касационната проверка установи, че наложеното на подсъдимия А. наказание за извършеното от него престъпление по чл.198, ал.1 от НК е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК. При индивидуализацията на наказанието за престъплението по чл.198, ал.1 от НК, съдът е отчел като обстоятелство в негова тежест обремененото му съдебно минало с ефективно изтърпяно наказание лишаване от свобода, както и вида на упражнената принуда, заплашване с нож по отношение на лице в непълнолетна възраст, което му е оказало силно негативно психическо въздействие. В категорията на смекчаващите обстоятелства са включени ниската стойност на предмета на престъплението и връщането му на собственика, макар и по причини извън волята на дееца. Последното обстоятелство не е правилно оценено, тъй като няма връзка с поведението на дееца, респективно не може да се цени в негова полза. Въззивният съд е посочил в мотивите към присъдата голямата продължителност на наказателното производство, над 13 години, но не го е отчел при определянето на размера на съответното наказание. ВКС намира, че въззивният съд неправилно е игнорирал периода на провеждане на наказателното производство по делото, като не е съобразил, че съществена част от същото е продължила не по вина на дееца / подсъдимият е участвал в съдебното производство пред първия съд, като в негово отсъствие е проведено само въззивното производство и същият е задържан в хода на касационното производство / . Независимо от наличните данни за укриване на подсъдимия в хода на въззивното и касационно производства, цялостната продължителност на наказателното производство, извън рамките на разумния срок за провеждането му, представлява основание за прилагане разпоредбата на чл.55 от НК при реализацията на наказателната му отговорност. В тази връзка се отчете като обстоятелство в негова полза прекомерната продължителност на първоинстанционното съдебно производство, което първоначално е било прекратено след провеждане на многократни съдебни заседания в рамките на пет години, поради непрецизност в обвинението, която е следвало да бъде отчетена още при образуването му от съдията-докладчик, по реда на чл.248 от НПК / отм/, и след повторното му образуване е продължило също повече от пет години , по причини извън волята на подсъдимия. С оглед изложеното, ВКС намери, че наказанието на подсъдимия А. следва да се намали, като се определи при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НПК, с една година под минимума за престъплението по чл.198, ал.1 от НК и се индивидуализира в размер на две години. Така определеното по размер наказание, според касационната инстанция е съответно на тежестта на деянието и личността на дееца и е справедливо. Същото в максимална степен ще способства за поправянето и превъзпитанието на дееца и за постигане на целите по чл.36 от НК относно наказанието. Искането за прилагане на чл.66, ал.1 от НК е недопустимо поради наличието на процесуална пречка за прилагането му, с оглед предходните осъждания на дееца, при липса на настъпила реабилитация. По изложените съображения въззивната присъда следва да се измени в частта относно наказанието, наложено на подсъдимия А., за извършеното от него престъпление по чл.198, ал.1 от НК, като се определи при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК и се намали от три години на ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. В останалата част въззивната присъда следва да се остави в сила. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 227/31.10.2018 г., на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 15 въззивен състав, постановена по в.н.о.х.д. № 3032/2018 г., като НАМАЛЯВА, на осн. чл.55, ал.1, т.1 от НК наложеното наказание на подсъдимия И. М. А., за извършеното от него престъпление по чл.198, ал.1 от НК, от три години на ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: