7 Р Е Ш Е Н И Е № 36 София, 20.04.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 311/2021 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Закия Х. М., [дата на раждане] в Сирия, с постоянен адрес в Република Сирия, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 10173 от 30.06.2020 г. по в.т.д. № 77/2020 г на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 210 от 20.12.2019 г. по т.д. № 205/2019 г. на Окръжен съд – Плевен за отхвърляне на предявения срещу Застрахователна компания „Лев инс” АД иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 80 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, поради смъртта на А. Д. И. – седемгодишен внук на ищцата, настъпила в резултат на ПТП на 17.07.2014 г., ведно със законната лихва от произшествието. С определение № 60626 от 07.12.2021 г. настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на атакуваното решение по процесуалноправния въпрос, конкретизиран, съобразно правомощията на касационната инстанция : Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи. Обжалването е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1 т.1 ГПК за извършване на проверка за съответствие на атакувания съдебен акт с цитираната в определението тълкувателна практика на ВКС и решения по чл.290 ГПК. В жалбата, както и в проведеното на 23.03.2022 г. открито съдебно заседание, касаторката, чрез процесуалния си пълномощник, поддържа всички основания за неправилност на въззивното решение, с искане за неговото касиране. Твърди се, че апелативният съд не е дал собствено разрешение на материалноправния спор, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото, а от друга страна, неправилно е интерпретирал установените по делото факти. Касационната жалбоподателка оспорва извода на съда за наличието на „друга причина” да остане в дома си в Сирия, освен твърдяната от нея – нужда да полага грижи за гробното място, в което са положени внука й и дъщеря й. Счита, че неправилно апелативният съд е възприел мотивите на първата инстанция по въпроса - дали е налице трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и починалото й внуче, и доколко продължителните страдания от неговата смърт са извън обичайните. От ответника - Застрахователна компания „Лев инс” АД, чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се твърди, че въззивният съд е съобразил задължителните указания, дадени в ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, като по делото не е установено наличието на постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и починалото нейно 7-годишно внуче. Твърди се правилност на обжалваното отхвърлително решение, независимо че част от съдържащите се в отговора съображения, очевидно са относими към друго дело. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд – Велико Търново е приел за правилни правните изводи на първостепенния съд, формирани въз основа на установената от този съд фактическа обстановка, като е препратил към мотивите, съгл. чл.272 ГПК. Не са възприети единствено съображенията на окръжния съд в частта им, в която е отразено, че тъй като при произшествието е загинал не само внука, а и дъщерята на ищцата, то не може да се посочи за кого точно скърби неутешимо ищцата. Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията в сезиращата го жалба за неправилна оценка на създадената между ищцата и внука й дълбока духовна и емоционална връзка, и относно интензитета на търпените от ищцата болки и страдания. Според съда, първата инстанция правилно е кредитирала показанията на св. Шекри И., който е установил, че между ищцата и нейния внук е съществувала силна емоционална привързаност, присъща на традициите на сирийското общество, съгласно които, децата на близките се възприемат като свои деца и грижите за тях са като за свои деца. Счел е за правилно становището на окръжния съд, че в посочените традиции, идентични с тези в българското общество, няма нищо извънредно и подобни грижи и ежедневни контакти между баба и внуче, не предпоставят изключителна емоционална близост. Апелативният съд не е възприел поддържаните във въззивното производство доводи във връзка с причината, поради която ищцата е останала да живее в един от най-опасните райони на Сирия, а именно, за да може да посещава гроба на внука си, а и на дъщеря си. Отхвърлени са и твърденията на ищцата за неправилна преценка на гласните доказателства, установяващи : интензитета на връзката между баба и първо внуче от дъщеря, в сравнение с връзката между бабата и всяко следващо внуче; приравняване на децата на близките на собствени деца, и че загиналото внуче на ищцата е било единствено, което реално е контактувало с баба си, т.к. останалите били напуснали Сирия заради войната. Решаващият състав, съобразявайки установеното сходство в традиционните отношения между баби и внуци както в сирийското, така и в българското семейство, отличаващи се с почти ежедневна помощ в грижата за внуците, взаимна обич и привързаност, и въз основа на установените от разпитания свидетел обстоятелства, е извел извод, че отношенията между ищцата и починалото й внуче А. не са били извън рамките на обичайната близка емоционална връзка и не предпоставят възникване на право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето. Решението е валидно и процесуално допустимо, но е частично неправилно. По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема следното: Съгласно разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да мотивира решението си като се произнесе по доводите и възраженията на страните и след преценка на доказателствата по спора да изведе собствени фактически и правни изводи. Задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно дейността на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора и задължението му за формиране на самостоятелни изводи по релевантните факти и доказателствата по делото, и по приложението на императивни материалноправни норми, са съответно приложими и при сега действащия ГПК, при съобразяване на: предвидения по чл.269 ГПК ограничен въззив и на процесуалната възможност за препращане към мотивите на първата инстанция при потвърждаване на атакуваното решение. Правомощията на въззивната инстанция са разяснени и в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК, според което: непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, след преценка на доказателствата, и субсумиране на приетите за установени факти под приложимата материалноправна норма. Задължителните за съдилищата указания, дадени в посочените актове на нормативно тълкуване са последователно прилагани в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, част от които са цитирани в определението по чл.288 ГПК, както и в други съдебни актове – така например, решение по т.д. № 1106/2010 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 866/2012 г., І т.о., решение по гр.д. № 1368/2016 г., ІV г.о., решение по т.д. №606/2018 г., І т.о. и мн.др., в които е възприето разрешението, че и при условията на ограничен въззив по чл.269 ГПК въззивният съд дължи произнасяне по спорния предмет след осъществена самостоятелна преценка на фактите и доказателствата и след обсъждане на въведените от страните доводи и възражения, и следва да формира самостоятелни фактически и правни изводи, обективирани в мотивите към решението, при отчитане на предметния обхват на въззивно обжалване. По съществото на касационната жалба: При постановяване на атакуваното въззивно решение, съдебният състав на Апелативен съд – Велико Търново не е съобразил в достатъчна степен дадените разрешения по процесуалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК. От мотивите към атакуваното решение не е видно, че решаващият състав е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и на всички установени от свидетеля Шекри И. обстоятелства, релевантни към активната материалноправна легитимация на ищцата по предявения иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, независимо от мотивираните становища на съда по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила е довело до необоснован краен извод, че отношенията между жалбоподателката и нейното внуче – починалото дете А., не са извън рамките на обичайната близка емоционална връзка и не обосновават извод за възникване на правото на обезщетение за неимуществени вреди за жалбоподателката, претърпени от смъртта на нейното внуче. В Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че: материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбоко емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени; обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. От показанията на разпитания в първоинстанционното производство Шекри И. – чичо на починалото при ПТП на 17.07.2014 г. 7-годишно дете А. Д. И., се установява, че между ищцата Закия М. и внучето й А., е имало много силна връзка, обусловена от конкретни обективни обстоятелства: А. е бил първородно дете на нейната дъщеря У. С. /също загинала при процесното произшествие, заедно със своя съпруг и баща на детето - Д. Нуралдин/; връзката между ищцата и посочената дъщеря е била най-силна; независимо от отделните, но намиращи се в близост къщи, обитавани от семейството на У., и съответно от нейната майка, те са поддържали ежедневни контакти до момента на напускане на Сирия от цялото семейство на У. – около 11 месеца преди трагичното произшествие, като починалото дете до този момент е живеело най-много при баба си Закия; отсъствието на синовете на ищцата и на друга нейна дъщеря, заедно с техните семейства, поради напускане на Сирия още в началото на войната. Свидетелят И. е установил изключително лабилното състояние на ищцата в резултат на трагичното събитие, продължаващата непрестанна и дълбока тъга по загиналото й внуче, независимо от изминалия продължителен период от ПТП до разпита на свидетеля, проведен в открито заседание на 11.12.2019 г. /повече от пет години след произшествието/. Посоченият свидетел е установил също, че единствената причина, поради която ищцата, заедно с най-малката си дъщеря, е останала да живее в Сирия, район Джаладия, е че там са погребани внукът й, както и дъщеря й У.. Въз основа на горните факти, настоящият състав на ВКС приема, че ищцата е активно материално легитимирана по предявения иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Установените по делото конкретни обстоятелства сочат на изключително силна привързаност и трайна емоционална връзка между ищцата и загиналия неин 7-годишен внук, водещи до превишаване по интензитет и времетраене на нормално присъщите за тази родствена връзка, болки и страдания. Налице са всички предпоставки за обезщетяване на ищцата за претърпените от нея морални болки от непреодолимата загуба, като при съобразяване на относимите за прилагане на принципа за справедливост обстоятелства и критериите, разяснени в ППВС № 4/1968 г., включително и значението на момента на произшествието, паричният еквивалент възлиза на 45 000 лева. Тази сума е дължима ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателно погасяване на задължението. За разликата над 45 000 лева до пълния предявен размер на деликтното обезщетение за неимуществени вреди, отхвърлителното въззивно решение е правилно. Предвид горното и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК, атакуваното въззивно решение, с което искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е отхвърлен за сумата от 45 000 лв. следва да се отмени като неправилно, като на ищцата се присъди обезщетение за неимуществени вреди в този размер, ведно със законната лихва от 17.07.2014 год. до окончателното изплащане на задължението. При този изход на делото, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ответното застрахователно дружество следва да заплати на адвокат С. И. И. адвокатско възнаграждение в общ размер на 5 640 лева - за безплатно оказана правна помощ на ищцата в инстанционното производство. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответното застрахователно дружество следва да заплати държавна такса – по 900 лв. по сметка на ВКС и по сметка на Апелативен съд – Велико Търново, а по сметка на Окръжен съд – Плевен – 1 800 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 10173 от 30.06.2020 г. по в.т.д. № 77/2020 г на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение № 210 от 20.12.2019 г. по т.д. № 205/2019 г. на Окръжен съд – Плевен за отхвърляне на предявения от Закия Х. М. срещу Застрахователна компания „Лев инс” АД иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 45 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, поради смъртта на А. Д. И. – седемгодишен внук на ищцата, настъпила в резултат на ПТП на 17.07.2014 г., ведно със законната лихва от произшествието, като вместо него постановява: ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев инс“ АД да заплати на Закия Х. М. сумата от 45 000 четиридесет и пет хиляди/ лв. – обезщетение за неимуществени вреди, поради смъртта на А. Д. И. – седемгодишен внук на ищцата, настъпила в резултат на ПТП на 17.07.2014 г., ведно със законната лихва от 17.07.2014 г., до окончателно погасяване на задължението. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев инс“ АД да заплати на адвокат С. И. И. адвокатско възнаграждение в общ размер на 5 640 лева, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев инс“ АД да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата 900 лева държавна такса. ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев инс“ АД да заплати по сметка на Апелативен съд – Велико Търново сумата 900 лева – държавна такса. ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев инс“ АД да заплати по сметка на Окръжен съд – Плевен сумата 1800 лева – държавна такса. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: