Р Е Ш Е Н И Е № 8 София , 07.05.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Жанина Начева Теодора Стамболова при секретар Илияна Рангелова...........................и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело №.1165/2019 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест от апелативния прокурор при Апелативна прокуратура – Велико Търново Т. Н. против решение № 193/25.10.2019 г. по внохд № 170/2019 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. В протеста се сочи, че решението на въззивната инстанция подлежи на отмяна поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Според жалбоподателя то е без мотиви и противоречи на чл. 13, чл. 14, чл. 153, чл. 305, ал. 3, чл. 314 и чл. 339, ал. 2 от НПК, тъй като: 1. не съдържа анализ и оценка на показанията на разпитаните свидетели; 2. буквално възпроизвежда съдържанието на експертните заключения; 3.частично и неясно отхвърля комплексната съдебна психиатрично-психологическа експертиза по отношение на Р. П.; 4. не съдържа правна оценка на третата повторна експертиза по отношение на личността на подсъдимия; 5. превратно и избирателно обсъжда показанията на на свидетелите П. Н., С. Х., Н. П., В. П., С. С. и М. Р.. С тези доводи се отправя искане за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, при което да се отстранят посочените процесуални нарушения. В съдебното заседание пред касационния съд прокурорът поддържа протеста по изложените в него съображения. Защитникът на подсъдимия пледира решението на въззивния съд да бъде оставено в сила, тъй като обвинението не е доказано. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК , установи следното : Окръжният съд в гр. Велико Търново, с присъда № 29 от 26.03.2019 г. по нохд № 478/2017 г. признал подсъдимия Д. В. П. за невинен в това , че · в периода от месец декември 2013 г. до края на месец април 2014 г., в [населено място], [община], в условията на продължавано престъпление, множество пъти – пет пъти на месец, се съвкупявал с лице, ненавършило четиринадесетгодишна възраст – Р. Д. П., като извършеното не съставлява престъпление по чл. 152 от НК и деянието е извършено чрез използване на положение на зависимост и надзор, поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправдал за обвинението за престъпление по чл. 151, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК; · в периода от месец май 2014 г. до 13.01.2015 г. в [населено място], [община], в условията на продължавано престъпление, множество пъти – пет пъти на месец, се съвкупявал с лице от женски пол, ненавършило четиринадесетгодишна възраст - Р. Д. П., като я принудил към това със сила и заплашване, деянието представлява особено тежък случай и лицето е негова низходяща сродница (дъщеря), поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправдал за обвинението по чл.152, ал. 4, т. 1 и т.4 във връзка с ал.2, т.2, във връзка с ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК; · в периода от 13.01.2015 г. до месец август 2016 г. в [населено място], [община], в условията на продължавано престъпление, множество пъти – пет пъти на месец, се съвкупявал с лице от женски пол, ненавършило осемнадесет години - Р. Д. П., негова низходяща сродница (дъщеря) като я принудил към това със сила и заплашване и деянието представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправдал за обвинението по чл. 152, ал .4, т. 4 , във връзка с ал .2, т. 1 и т. 2, във вр. с ал. 1, т.2, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Апелативният съд в гр. Велико Търново с решение № 193 от 25.10.2019 г. по внохд №170/2019 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Протестът против така постановения въззивен съдебен акт е неоснователен поради следното: Преди всичко е необходимо да се посочи предмета на касационната проверка, а той, както е известно, в хипотезата на чл. 346, т. 1 от НПК, е въззивният съдебен акт. Това уточнение е продиктувано от съдържанието на протеста, което отделя значително място на първоинстанционната присъда и мотивите към нея. Възражения в тази насока принципно не са изключени, но само в корелация с произтичащите от чл. 314, ал. 1 от НПК широки правомощия на въззивната инстанция. В настоящия случай прокурорът твърди, че присъдата, в нарушение на чл. 305, ал.3 от НПК, не съдържа мотиви т.е релевира липса на валиден за проверка съдебен акт. В тази хипотеза въззивната инстанция не би могла да замести първостепенния съд, като вместо него провери и анализира доказателствения материал, изразявайки вътрешно убеждение ( за първи път в рамките на съдебното производство) по фактите и приложимия закон (арг. от чл. 335, ал. 2 от НПК). Ето защо изложените в протеста претенции към апелативния съд да „преодолее отсъствието на аргументация” в проверяваната присъда, са процесуално несъстоятелни. Те са и неоснователни, тъй като, въпреки наложителния силнокритичен прочит на първоинстанционния съдебен акт, той има мотиви, удовлетворяващи стандарта на чл. 305, ал. 3 от НПК в допустимия минимум. Прочее, апелативният съдебен състав не е пренебрегнал този аспект на въззивния контрол и ( стр.17- стр.19) се е разграничил от въззприетия в присъдата процесуален подход, който включва многократни повторения, обширни цитати от експертни заключения, необясними за акт на окръжен съд ноторни правни дефиниции и смесване на процесуални правомощия. Прокурорът доразвива упрека за немотивираност и по отношение на въззивното решение, вече като отклонение от чл. 339, ал. 2 от НПК. Касационната проверка отхвърля този довод. В протеста се прави собствен анализ на доказателствата и доказателствените средства, който очевидно не съвпада с този на съдебния състав. По този начин, със същински аргументи за необоснованост (недопустими в процедура по глава двадесет и трета от НПК) се артикулират процесуални нарушения по смисъла на чл. 339, ал .2 и чл. 14 от НПК, каквито не са налице. Въззивният съд е разчел много детайлно обстоятелствената част на обвинителния акт и е извлякъл от нея онези факти, които са относими към предмета на доказване. Той правилно е съзрял, че конструкцията на обвинението и основната му доказателствена база са обусловени от показанията на пострадалата – Р. П.. Пред първостепенния съд тя е отказала да свидетелства, тъй като е дъщеря на обвиняемия, ползвайки предоставената й от чл. 119 от НПК възможност. По този начин обвинението е било изправено пред сериозен доказателствен дефицит, който не е преодолян с останалите доказателствени средства. В обжалваното решение те съвсем не са пренебрегнати или превратно възприети, както се поддържа от прокурора. Напротив, отразени са както производния характер на съдържащата в тях информация, така и косвеното отношение на част от нея към изследваните обстоятелства. Свидетелите С. Х., Н. П., М. Р., В. П. и С. С. са установили контакт с Р. П. в качеството им на социални работници. Те свидетелствали пряко единствено за положените за нея грижи. В останалата част показанията им правилно са определени като източник на производни доказателства, отразяващи заявлението на Р., че била подлагана на сексуални посегателства от баща си повече от три години. Обяснимо вниманието на тези свидетели е било ангажирано с оказване на подкрепа и закрила на детето, а не към събиране на доказателства за наказателна отговорност на насилника. Ето защо въззивиният съд не е открил в тях убедителни конкретни доказателства в подкрепа на посочените в обвинителния акт релевантни факти. Същото се отнася и до показанията на майката на Р. П. – свидетелката П. Н.. Макар да е живяла в един дом с обвиняемия и двете си деца и да е работила „на смени”, тя не е забелязала нищо нередно в отношенията баща - дъщеря извън прекомерната строгост на П. към Р. и налаганите ограничения за социален живот. Единственият факт, свързан със сексуална злоупотреба, за който свидетелства Н., е извън инкриминирания период, когато дъщеря ѝ е била седемгодишна. Всички производни доказателства, в съчетание с косвените такива относно поведението на Р. преди и след като избягала от дома си и относно взаимоотношенията в семейството, биха могли да затвърдят достоверността на нейните показания, но те са извън доказателствената съвкупност. поради направения отказ да свидетелства. Позицията на прокурора не се подкрепя и от чрез направените в протеста коментари на експертните заключения в интерпретацията им от въззивния съд. На първо място некоректно е разтълкувано становището на съда (стр.15) относно заключенията на психолого-психиатричните експертизи по отношение на Р. П.. Не е вярно, че съдът немотивирано ги е отхвърлил – напротив, съобразил е направената в тях характеристика, но е отказал да коментира частта им относно свидетелската годност на изследваната, тъй като тя вече е изгубила качеството на свидетел. На второ място съдът е възприел заключението на повторната психолого-психиатрична експертиза на подсъдимия точно така, както е отразено в заключителната му част. В нея вещите лица заявили, че комплексната интерпретация на данните по делото и проведено изследване „ ни дава основание да подкрепим от медицинска гледна точка хипотеза за налични педофилски наклонности и склонност към сексуално насилие при освидетелствания.” В тази връзка въззивният съдебен състав правилно е припомнил, че експертизата не е доказателство или доказателствено средство, а доказателствен способ, а заключенията на вещите лица са ценими в общия доказателствен контекст. Ситуирайки там хипотезата за девиантни наклонности на подсъдимия решаващият съдебен състав не е намерил данни за фактическото им проявление, обективирано в някое от посочените в обвинителния обстоятелства. Независимо от обществената неприемливост на личностните качества на подсъдимия, ако не са свързани с конкретно деяние. те са извън периметъра на наказателното преследване Обобщено, предходната инстанция не е допуснала съществени процесуални нарушения, които да са засегнали правата на прокурора като страна в процеса. Събраните по делото доказателства не водят до несъмнени изводи в подкрепа на обвинението, поради което, при точно спазване на чл.304 от НПК, съдът е потвърдил оправдаването на подсъдимия Д. П.. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 193/25.10.2019 г. по внохд № 170/2019 г. по описа на Великотърновския апелативен съд . Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.