Р Е Ш Е Н И Е № 23 София, 02.02.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА Членове: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 920 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 923 от 03.10.2017 година е допуснато касационно обжалване на решение № 1509 от 21.11.2016 г. по гр.д. № 1769/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е уважен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. І-во ЗЗД, предявен от Е. А. П. от [населено място] срещу М. П. А. за сумата 3852 евро, получени без основание. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос по приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК, чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, а именно следва ли съдът да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и доказателствата по делото в тяхната цялост, в т.ч. обясненията на страната, когато дадените отговори са уклончиви или неясни. Съгласно последователната, трайно установена практика на Върховния касационен съд, съдът основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В кръга на доказателствата, които следва да бъдат обсъдени са и обясненията на страната, когато съставляват изявление за неизгодни за нея факти. Съдът може да приеме за доказани обстоятелствата не само когато изявленията на страната съдържат признание за неизгодни за нея факти, но и когато тя не се е явила, за да отговори или е отказала да отговори без основателна причина, или когато е дала уклончиви или неясни отговори. Съдът е длъжен да цени обясненията на страната, съответно поведението и във връзка с обясненията, наред с всички доказателства по делото, излагайки мотиви кои факти следва да се считат за доказани при условията на чл. 176 ГПК. В обжалваното въззивно решение на Пловдивски окръжен съд е прието за установено, че на 27.11.2009 г. между ответника и лицето Л. М. П., към този момент съпруг на ищцата (бракът е бил прекратен с влязло на 20.06.2012 г. решение по гр.д. № 20256/2011 на Пловдивски районен съд) е бил сключен предварителен договор, с който ответникът се е задължил да продаде на съпруга на ищцата собствения си лек автомобил марка „Ауди А6” срещу сумата 12000 лева, платима на вноски за срок от 36 месеца от датата на сключване на договора. На 30.11.2009 г. между страните по предварителния договор е било сключено допълнително споразумение, в което е било уговорено, че вноските по продажната цена ще се изплащат от банковата сметка на съпругата на купувача – ищцата по делото, а ответникът ще разполага с правото да прехвърли лекият автомобил и на нейно име. В периода от 08.07.2010 г. до 15.11.2011 г., с десет платежни нареждания ищцата е превела от своята сметка по тази на ответника общо сумата 6345 евро. На 06.11.2012 г. ответникът е прехвърлил на ищцата собствеността върху лекия автомобил „Ауди А6” срещу сумата 500 лева. На същия ден, ответникът и Л. П. (вече бивш съпруг на ищцата) са сключили анекс към предварителния договор от 27.11.2009 г., в който са декларирали, че са изпълнили задълженията си по договора – продавачът е прехвърлил на ищцата собствеността върху лекия автомобил, а купувачът е платил обещаната сума чрез парични преводи от сметката на ищцата. Декларирали са и че действителната и реално заплатена цена на лекия автомобил е 12000 лева, изплащането на които е било отразено в разписка-ведомост, неразделна част от анекса. В разписката са били описани преводите, извършени от сметката на ищцата за сумите, предмет на исковата претенция. При така установените факти, въззивният съд е приел, че претенцията за вземанията за сумите 1000 евро и 580 евро, преведени на 08.07.2010 г. и 19.07.2010 г. е погасена по давност, а сумата 940 евро, преведена на 04.10.2010 г., е в изпълнение на задължение на ищцата към ответника по изп. дело № 00782/2008 г. ЧСИ П. И. с рег. № 821 при КЧСИ – основанието за плащане на сумата е било посочено от ищцата със заявление до съдебния изпълнител. Приел е, че исковата претенция е основателна за всички останали преводи, извършени след 04.10.2010 г. общо за сумата 3852 евро, тъй като ответникът не е доказал основание за получаването им. Този извод е формиран въз основа на обстоятелството, че ищцата не е страна по предварителния договор, допълнителното споразумение и анекса към него – тези документи не съдържат нейни изявления; че към тези договори следва да намерят приложение правилата на чл. 21, ал.1 ЗЗД и чл. 23 ЗЗД – купувачът е обещал действия на трето лице (ищцата по делото), без обаче да е установено, че извършените плащания са именно в изпълнение на това задължение, независимо, че преводите съвпадат по време със задълженията за плащане на лекия автомобил. Независимо от това, съдът е приел и че анексът от 06.11.2012 г. не може да се квалифицира като начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК – не изхожда от ищцата по делото, нито материализира нейно изявление пред държавен орган, което да прави вероятно твърдението, че изразеното съгласие за продажна цена на автомобила от 500 лева е привидно. Въз основа на този извод, съдът е приел, че показанията на разпитаните по делото свидетели относно действителната продажна цена не могат да бъдат ценени; че не е установено и знание на ищцата за друга цена, различна от тази, вписана по договора за продажба, т.е. 500 лева. Приел е, че преведената от ищцата сума 3852 евро е получена от ответника без основание, поради което е уважил предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.І-во ЗЗД до посочения размер, отхвърляйки го за разликата до 6345 евро. Касационната жалба срещу въззивното решение на Пловдивски окръжен съд в частта му, с която искът е уважен до размер на 3852 евро е постъпила от М. П. А. от [населено място]. Поддържа, че съдът не е извършил преценка на всички въведени от ответника доводи и доказателства по делото, в т.ч. не е съобразил обстоятелството, че по време на поемането на задължението по предварителния договор купувача и ищцата са били съпрузи; обясненията на ищцата, дадени по реда на чл. 176 ГПК, както и свидетелските показания въпреки наличието на начало на писмено доказателство. В частта му, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 6345 евро, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано на основание чл. 296, т. 2 ГПК. Ответницата по касационната жалба Е. А. П. счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания срещу въззивното решение са основателни. Изводите на въззивния съд, че анексът от 06.11.2012 г. не може да се квалифицира като писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал.2 ГПК, тъй като не изхожда от ищцата по делото е правилен. Правилни са изводите, че както обратното писмо, така и непълният обратен документ (начало на писмено доказателство) трябва да изхождат от страната по сделката; че неподписала документа страна не е обвързана от него; че анексът от 06.11.2012 г. е подписан от страната по предварителния договор след прекратяване на брака му с ищцата, поради което и е непротивопоставим. В този смисъл правилен е и изводът за недопустимост на свидетелски показания като доказателствено средство въз основа на представения по делото анекс, който не съставлява обратен документ. Неправилен обаче е изводът, че свидетелските показания изобщо не са допустими поради липса на писмени доказателства по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК. Преценката дали по делото са представени документи, съставляващи начало на писмено доказателство, съответно допустими ли са свидетелски показания принадлежи на съда, независимо от дадената от страната правна характеристика на документа. След като ответникът е въвел възражение за симулация в цената на лекия автомобил, вписана в окончателния договор 06.11.2012 г. с нотариална заверка на подписите, начало на писмено доказателство, изходящо от насрещната страна се явяват представените по делото документи за извършени от ищцата нареждания за превод на суми от нейната банкова сметка на стойност цената по предварителния договор. Писмените нареждания за превод на суми съставляват изходящо от насрещната страна по договора доказателство, правещо вероятно твърдението за симулация на цената, поради което са начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, съответно свидетелските показания за действителната покупна цена на лекия автомобил са допустими. Основателно е и оплакването, че въззивният съд не е обсъдил обясненията на ищцата, дадени по реда на чл. 176 ГПК, както и въведения от ответника довод, че задължението за заплащане на лекия автомобил е поето по време на брака между ищцата и поемателя по предварителния договор. Сключеният на 27.11.2009 г. предварителен договор е между ответника и лицето Л. М. П. по време на брака му с ищцата. От обясненията на ищцата, дадени в съдебно заседание на 10.03.2016 г. се установява, че е ползвала автомобила преди покупката му през 2012 г., т.е. автомобила е ползван за нужди на семейството, а съгласно чл. 32 СК, задължението поето от единия съпруг за задоволяване на семейни нужди обвързва и другия съпруг. Това обстоятелство, ценено наред с доказателствата за извършени от ищцата преводи, съвпадащи по време и размер на вноските със задълженията за плащане на лекия автомобил обуславя извод, че вписаната в окончателния договор цена е симулативна, а процесните преводи са извършвани за погасяване на задължението по предварителния договор, обвързващо и ищцата по делото. Този извод следва и от обясненията на ищцата, дадени в съдебно заседание на 10.03.2016 г., ценени при условията на чл. 176, ал. 3 ГПК – ищцата твърди, че „не знае и не може да обясни” защо е извършила десет последователни във времето превода от собствената си сметка по тази на ответника; не знае за сключването на предварителния договор, но е управлявала автомобила с пълномощно, дадено от ответника, което се е „появило ненадейно”; не знае защо е извършила преводите от 08.07.2010 г. за 1000 евро, от 19.07.2010 г. за 580 евро и от 14.10.2010 г. за 940 евро и претендира тези суми като получени от ответника без основание, като същевременно с молба от 2015 г. по приложеното изпълнително дело № 20088210400782 е заявила, че същите преводи са за погасяване на нейно задължение към ответника, взискател по изпълнитлното дело. Дадените от ищцата обяснения са уклончиви, неясни и вътрешно противоречиви, което дава основание да се приеме, че преведените суми, предмет на исковата претенция са за погасяване на поетото по време на брака задължение за изплащане на цена на лек автомобил, придобит за задоволяване на семейни нужди. Този извод следва несъмнено и от показанията на свидетелите Л. Т. и К. Г., които въззивният съд не е ценил в нарушение на чл. 165, ал. 2 ГПК. Свидетелите установяват по безпротиворечив начин, че лекият автомобил е бил закупен за сумата 12000 лева с уговорка за плащане на цената на вноски; че покупната цена се е изплащала чрез банковата сметта на ищцата, като преводите на сумите по сметка на ответника по делото са извършвани именно в погасяване на задължението за изплащане цената на лекия автомобил. Предвид изложеното, формираният в решението на въззивния съд извод, че преведената от ищцата сума 3852 евро е получена от ответника без основание е неправилен. Обжалваното въззивно решение, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал.2 ГПК и тъй като по делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. І-во ЗЗД се отхвърли като неоснователен. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на касатора, ответник по предявения иск, следва да бъдат присъдени направените в хода на инстанционното производство съдебни разноски общо в размер 1700 лева, съставляващи внесени държавни такси и изплатени адвокатски възнаграждения. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1509 от 21.11.2016 г. по гр.д. № 1769/2016 г. на Пловдивски окръжен съд в частта му, с която предявеният от Е. А. П. от [населено място] срещу М. П. А. от [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. І-во ЗЗД е уважен за сумата 3852 евро, както и в частта за съдебните разноски. ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. А. П. от [населено място] срещу М. П. А. от [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. І-во ЗЗД за сумата 3852 евро като получена без основание. ОСЪЖДА Е. А. П. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] да заплати на М. П. А. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] сумата 1700 (хиляда и седемстотин) лева разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: