3 Р Е Ш Е Н И Е № 191 Гр.София, 13 септември 2011 година Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на четвърти април две хиляди и единадесета година в състав, ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар АВРОРА КАРАДЖОВА и в присъствието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ изслуша докладваното от съдията /председател/ ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело № 56/2011 г Осъдените В. И. М., С. Р. Щ., К. А. К. и Р. И. А. са поискали проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК на осъждането си от Добричкия районен съд-като първоинстанционен, и от Добричкия окръжен съд-като второинстанционен. С първоинстанционната присъда – 12 от 3 юни 2010 г. по нохд 2804/09, четиримата подсъдими са осъдени за извършената от тях на 22/23 април 2009 г. кражба от С. А. А. на 10 телета на обща стойност 5250 лв.-престъпление по чл.195, ал.1, т. 3 и 5 НК (след предварителен сговор помежду им и с взлом)- за всички, по чл.196, ал. 1, т. 2 НК (представляваща и опасен рецидив) – само за М. и Щ., и по т.7 на чл.195, ал.1 НК (при условията на повторност) - само за К. и А.. Всички подсъдими са наказани от районния съд на лишаване от свобода, но само А.-условно (чл.66 НК) с тригодишен изпитателен срок. Наказанията са, 5 г.-за М., 4 г. - за Щ., 3 г. – за К., и 2 г. – за А., като тези, които са наложени ефективно – при строг първоначален режим в затворническо общежитие от закрит тип. За подсъдимия К., специално, е определено и друго, общо наказание за съвкупността от престъпления по две негови предишни дела, което пък трябва да бъде изтърпяно отделно, тъй като наказанието 3 г. л. св. e за престъпление, извършено в изпитателния срок и по двете предишни условни присъди. С второинстанционното (въззивно) решение – 185 от 14 декември 2010 г. по внохд 402/10, присъдата е изменена по отношение само на К.К., наказанието на който е намалено на 2 г.; въззивните жалби на останалите са отхвърлени. Инициативата от страна на осъдените за проверката по реда на глава тридесет и трета от НПК не е оформена точно като искане по смисъла на този ред, нито пък е винаги с еднократен акт (С.Р. например е подавал до ВКС няколко както „молби”, така и „жалби”). Недоволството на всички от осъждането е по ясно изразено едва в последното съдебно заседание в тази инстанция, и то с помощта на техните защитници, които са развили подробно възраженията срещу съдебните актове в предходните инстанции. Според уточненото оспорване на осъждането, ВКС трябва или да оправдае осъдените, или да върне делото за ново разглеждане, дори – от името на К. и А.-в досъдебната му фаза. Според единствения друг участник в съдебното заседание на ВКС-прокурора, оспорването на осъждането трябва да бъде отхвърлено като неоснователно. ВКС намери, че трябва да уважи оспорването, макар то да е неоснователно в по-голямата му част. І.Няма как преди всичко ВКС да оправдае осъдените още в това производство- това би било процесуално недопустимо най-малкото поради твърденията за съществени нарушения на процесуалните правила (арг. от чл.354, ал. 3, т. 2 НПК). Оправдаването би било недопустимо, даже да е вярно твърдението, че върху А. и К. е упражнявана принуда за даване на обяснения, с които те са се самоуличили по предявеното им обвинение – упражняването на такава принуда е престъпление против правосъдието (чл.287 НК) и във връзка с неговото извършване е необходимо провеждането на разследване, едва след което то евентуално да бъде основание и на главния прокурор по реда на чл.422, ал. 1, т. 2 НПК. Процесуално недопустимо би било, накрая, да се вземат предвид направо от ВКС показанията пред ДОС на св. В.К.; нещо повече – и самият ДОС не би могъл да ги използва пряко, без допълнително изясняване на такива обстоятелства, като например кои са „И. от С.”, с когото са „лежали в П. затвор” „преди 7-8 години”, или пък „Н.”, „едно момче”, с което се запознал инцидентно по повод на онова, за което е свидетелствал (отделно от това стои необходимостта от преценка за достоверност на св.К., като се има предвид например яснотата на неговия спомен за населени места и местности, които дотогава не е знаел, и за които говори след повече от 2 г. и половина); по сходен начин, впрочем, стои и претендираното значение на казаното от св.Е.Р., което като цяло изглежда, меко казано, неубедително. Към ВКС са отправени, разбира се, и твърдения за допуснати процесуални нарушения, за които и сега е ясно, че са неоснователни-например, че при разпита на А. пред съдия по време на досъдебното производство е трябвало задължително да участва защитник (тогава той не е бил задържан под стража); че по отношение на маршрута на движение, който е приет за такъв на отнемане на откраднатите телета, има противоречие между показанията на свидетелите-полицаи, от една страна, и обясненията на А. и К., от друга (последните просто не са говорили за тези обстоятелства по начин, който позволява съпоставка); че било отказано експертно изследване на свидетелската (в широк смисъл) годност на Р. А.. ІІ.Възраженията срещу осъждането на М., Щ., К. и А. са всъщност основателни единствено при оспорване на обясненията, дадени от последните двама пред съдия по време на досъдебното производство. Както пред районния, така и пред окръжния съд винаги е бил поставян въпросът може ли да се смята за съобразен със закона протокол за разпит, който изцяло или в същественото от него е копие на друг – в случая по-късно съставените протоколи за разпит пред съдия да копират протоколи за разпит от дознател. ДРС изобщо не се е занимал с отговора на въпроса, докато ДОС е отговарял като че на друг въпрос-като например на този дали записаното в протокола-копие е логично и последователно или пък дали казалият е могъл (като образование, интелект и т.н.) да го каже. Търсеният обаче от съдилищата в предходните инстанции отговор-търсен преждевременно и от ВКС (защото ДРС и ДОС го дължат първи, а заедно с него и други отговори за доказаността на обвинението), е изключително важен-заради отражението му върху обективната истина и правото на защита, и върху задълженията във връзка с тях на държавните органи в процеса; недаването му-съответно съществено нарушение по смисъла на чл.422, ал. 1, т. 5, във връзка с чл.348, ал.1, т. 2 НПК на чл. 339 НПК, специално при постановяването на второинстанционния съдебен акт (всъщност –пряко подлежащия на проверка по глава тридесет и трета от НПК-чл.426 НПК). ІІІ. Ръководен от всичко изложено, ВКС – І н.о. Р Е Ш И : Отменя по реда на възобновяване на наказателните дела въззивно решение № 185 от 14 декември 2010 г. по внохд 402/2010 г. на Добричкия окръжен съд и връща делото за ново разглеждане в тази съдебна инстанция от стадия на съдебното заседание ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: