Решение по гр.д. на ВКС, гражданска колегия, І-во отделение стр.1 Р Е Ш Е Н И Е № 529 София., 09.07.2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на гражданска колегия, в съдебно заседание на девети юни две хиляди и десета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВА при участието на секретаря А.Иванова., разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело N 1129 /2009 г.: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационни жалба на насрещните страни по гр.д. № 513 /2006 г. на Смолянски окръжен съд, г.о., срещу решение № 5 от 04.03.2009 г.. [фирма] (в ликвидация) обжалва решението в частта, с която е оставено в сила решението на Смолянски районен съд, с което е признато за установено по отношение на него, че С. Д. М. и С. В. Букова са собственици на 2560 /4202 ид.ч. от ПИ № 9220492 по плана на [населено място] с описани в решението граници и е осъден да им предаде владението и в частта, с която е отхвърлено искане по чл.154 ГПК за признаване на неистинност на нотариални актове. Твърди, че в тази част решението е недопустимо, евентуално неправилно Основанията ще бъдат разгледани по-долу. С. Д. М. и С. В. Букова обжалват решението в частта, с която е отхвърлен частично предявеният от тях иск по чл.108 ЗС и са осъдени да заплатят разноски. Твърдят, че в тази част решението е неправилно Основанията ще бъдат разгледани по-долу. ВКС е допуснал касационно обжалване с определение от 26.03.2010 г. по въпроси, които ще бъдат обсъдени по-долу. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК настоящият състав намира следното: Предявеният от физическите лица срещу [фирма] ревандикационен иск се основава на твърдения, че ищците – физически лица са собственици по силата на два нотариални акта от 1997 г. на цялото дворно място с площ 4202 кв.м., тогава парцел „автосервиз и М.”, а сега УПИ с № 9220942, върху който се намират осем производствени и административни сгради, които ищците са придобили по приращение, а ответникът владее земята и сградите без основание и не им я предава, въпреки, че с влязло в сила решение е отхвърлен неговият иск срещу ищците, че е собственик на имота. От приложените нотариални актове е видно, че първият ищец – М. е купил дворното място от Р. – [населено място] и той е продал 1 /2 ид.ч. от дворното място на ищеца Букова. Смолянският районен съд е уважил исковете. С обжалваното решение Смолянският окръжен съд е отменил решението в частта, с която ищците са признати за собственици над 2560 /4202 ид.ч. от ПИ № 9220492 в размер на 4202 кв.м. и на сградите и в частта, с която ревандикационният иск е уважен за тази част и за сградите и е отхвърлил искането по реда на ч.154 ГПК (отм.) да бъдат признати за неистински нотариални актове от 1957 г. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил възраженията на [фирма], че на праводателя на физическите лица Р. – [населено място] не е възстановено правото на собственост в обема, в който се твърди, т.к. не е установено в какъв обем е било одържавено – не са спазени условията на чл.3 и чл.2 ПМС № 192 /1991 г., че не е доказано правоприемство между Р. – [населено място] и Р. – [населено място]. В. съд е проследил правоприемството и е установил, че липсва изричен акт, с който Р. – [населено място] да е посочен като правоприемник на Р. – [населено място], но това правоприемство следва от уредбата на три посочени ПМС - № 43 /1960, № 37 /1961 г., и № 66 /1966 г., с които МС е върнал одържавено от Р. по силата на ПМС № 35 /59 г. на Окръжни КС, приел е че Р. – [населено място] попада в хипотезата на пар.1,ал.1 ДР на ЗК от 1991 г.(отм. и на пар.39,ал.2 ПЗР ЗК от 1999 г. – налице е правоприемство между кооперативния съюз, който е съществувал през 1959 г. и от 1960 г. е възстановил дейността си, макар и да липсва изричен текст (във фирмените дела), с който Р. (по-рано О.) – С. да се сочи като правоприемник на Р. – [населено място], което е видно от вписванията в партидата на Р. – [населено място], от учредителен протокол, списък на учредителите и списък на кооперациите, членове на Р. – [населено място], с което е безспорно установено правоприемството; със заключение на СТЕ е установено какви терени са били отчуждавани в полза на Р. – [населено място] срещу заплащане на обезщетения по силата на заповеди от 1957 и 1959 г., отчуждаването е настъпило по силата на самата регулация, а не на съставените по-късно нотариални актове, които са констативни и не са с невярно съдържание, нито е опровергано отразеното в тях, че е заплащано обезщетение за отчуждаването; одържавяването на имота на Р. – [населено място] е извършено по силата на ПМС № 35 /1959 г.; със заповед на Министъра на търговията от 1993 г. е постановено да се върне на Р. – [населено място] одържавеното и иззето с ПМС № 35 /1959 г. имущество; заповедта не нищожна; съгласно ТР № 2 /1995 г. ОСГК ВКС връщането на имуществото по силата на пар.1,ал.1 ДР на ЗК от 1991 г. се извършва с влизането му в сила, но не автоматично, а по силата на условия и ред, предвидени в ПМС № 192/ 1991 г.; с т.5 на ТР №6 /2005 г. е прието, че актът, с който се връща имуществото има конститутивно действие с реституционен ефект, а единствената хипотеза на реституция е предвидена в пар.39 ПЗР З. ЗК от 1999 г.; съгласно чл.2 ПМС № 192 /1991 г. облигационните отношения между праводателя и ищците не са уредени и подобренията, следователно и сградите са станали собственост на Р. – [населено място]; не са били налице условия органът по чл.1,ал.1,б”а” ПМС № 192/ 1991 г. да възстанови цялата площ на Р. – [населено място], защото отделни части не са били отчуждени в полза на Р. – [населено място]; сградите не са придобити от ищците по реда на чл.92 ЗС, т.к. е установено друго - самият Р. – [населено място] към момента на продажбата на първия ищец не е бил собственик на сградите, тъй като е имало споразумение по чл.2 и чл.3 ПМС № 192/ 1991 г. с ответника и Р. – [населено място] сам се е отказал от сградите, които са останали в собственост на държавата (друго по смисъла на чл.92 ЗС); изложеното не се променя от влезлите в сила решения, с които са отхвърлени исковете на [фирма] срещу ищците по чл.108 ЗС, но не е имало диспозитив, нито иск, с който да се признаят правата на ищците, а и сградите не са били предмет на иска. въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че следва да признае правата на ищците в идеални части, като в числителя е посочена реституираната площ, а в знаменателя – тази на целия имот, като отхвърли иска за разликата . По въпросите, по които ВКС е допуснал касационно обжалване: В жалбата на ищците – физически лица · За допустимостта по възражение на ответника по ревандикационен иск да се извършва косвен контрол за законосъобразност на стабилен административен акт – заповед, издадена на основание ПМС № 192 /1991 г. за връщане на кооперативно имущество, когато ответникът не може да противопостави самостоятелни права върху имота, а ищецът не извлича своето право пряко от административния реституционен акт, а от последваща сделка; по този въпрос няма произнасяне в ТР № 6/2006 г. и поради противоречивата съдебна практика въпросът следва да се квалифицира по чл.280,ал.1,т.2 ГПК: Настоящият състав намира такова възражение за допустимо и че съдът по същество следва да го разгледа като защитно средство по аргументите, изложени в т.4 на ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС, макар и за други индивидуални административни актове – че всички предпоставки на реституцията могат да бъдат предмет на обсъждане от гражданския съд по възражение на ответника, включително конститутивните административни актове, с които се извършва реституцията, постановени в административно производство, в което ответникът по иска не е участвал, не е обвързан от постановеното в него, но и не разполага с право на жалба срещу постановеното в него позитивно решение, затова гражданският съд е длъжен да разгледа такова възражение и да прецени материалната законосъобразност на решението (индивидуалния административен акт); както и по аргументите, с които се извършва косвен съдебен контрол за законосъобразността, включително материалната, на решенията на ОСЗГ (преди О.) и по аргумент от възприетото с разпоредбата на чл.17,ал.2, предл. 2-ро от действащия ГПК, според която съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, т.е. съдът се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му; видно е, че поставеният въпрос попада в обхвата на това правило. · Придобива ли се право на собственост върху сградите при продажба на недвижим имот, когато в нотариалния акт изрично продавачът не си запазва правото за подобренията, т.к. разрешението в решението противоречи на решение № 756 /1970 г., І г.о. и № 83 -70 на ВС, ОСГК – също е налице хипотезата по чл.280,ал.1,т.2 ГПК: Настоящият състав намира за правилна практиката на ВКС, отразена в двете посочени съдебни решения – № 756 / 17.03.1970 г. по гр.д. № 133 /1970 г. на І г.о. на ВС, според което, щом продавачът не е изключил изрично от продажба вещи (подобренията), които се намират в мястото, то купувачът придобива всичко, което се намира в мястото: сградата, посажденията, оградата и др. (друг е въпросът дали по-късно се оспорва и доказва дали продавачът е собственик) и № 83 – 70 г. - ОСГК (цитирано от приложения сборник), според което запазването на собствеността върху сградата, отделно от мястото, трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл.92 ЗС и № 1426 /80І І г.о. според което когато със сделка се прехвърля земя, без да се изключат изрично подобренията и сградите, намиращи се върху нея, счита се, че и те са прехвърлени, макар да не се сочат в договора. във всички случаи обаче действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване на отразеното в нотариалния акт по реда на чл.20 ЗЗД. В жалбата на [фирма]: · допустимо ли е да се признае правоприемство между юридически лица и възстановяване на кооперативни организации по смисъла на пар.1,ал.1 ДР на ЗК от 1991 г. отм.) въз основа само на подзаконови нормативни актове при липсата на фирмени дела и съответните регистърни актове; въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за решение на конкретното дело, защото липсва легална дефиниция кои кооперативни организации се считат възстановени като субекти на реституция на кооперативната собственост и затова е налице основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Съдът намира, че въпросът е за конкретна преценка на съществуването на отделни факти, които имат значение за спора, макар и това установяване да става въз основа на съдържанието на подзаконови нормативни актове. Преценката за наличието на фактите е винаги конкретна и съдът допуска, че е възможно правоприемство между юридически лица и възстановяване на кооперативни организации по смисъла на пар.1,ал.1 ДР на ЗК от 1991 г. отм.) да бъде установявано въз основа на подзаконови нормативни актове, когато такова е предвидено от законодателя и волята му е правилно установена чрез тълкуване. По основателността на доводите по чл.281 ГПК: По жалбата на [фирма], която съдържат оплаквания за недопустимост: По оплаквания за недопустимост: По довода, че съдът се е произнесъл по непредявен иск – ищците не са поискали да бъдат признати за собственици на идеални части от имота: Д. е неоснователен, съдът се е произнесъл по предявения ревандикационен иск с отделна установителна част, в която е отразил правния си извод за това, че ищецът е собственик само на идеална част от целия процесен имот и е съобразил осъдителната част на диспозитива с установителната, което не е недопустимо. По довода, че са нарушени разпоредбите на чл.154 – чл.156 ГПК по отношение на неистинността на представените нотариални актове: Д. е основателен, въззивният съд се е произнесъл в решението си (с диспозитива) по оспорването на истинността на документи, въпреки, че не са предявени искове по чл.97,ал3 ГПК (от 1952 г.), в тази част решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството - прекратено. По доводите за неправилност: По довода, че е нарушен е §1 и сл. от ДР на Закона за кооперациите от 1991 г. (отм.) по отношение на правоприемството между кооперациите, което се установява при косвения съдебен контрол за законосъобразност на индивидуални административни актове - на заповедта на Министъра на търговията от 1993 г., от оспорването на правоприемството и от правилното приложение на правилото за разпределение на доказателствената тежест: Настоящият състав изложи по-горе доводи за това, че косвеният съдебен контрол за законосъобразността на административния акт е допустим и при възражение за незаконосъобразност на възстановяването на правата на праводателя на ищците, той следва да бъде приложен, както е направил и въззивният съд. Основателно е твърдението, че няма вписване на правоприемство между Р. – [населено място] и Р. – [населено място], както правилно е приел и въззивният съд, но е обосновал правоприемството въз основа на постановления на МС и на извършени вписвания в търговския регистър за двете кооперации в различни периоди от време – преди приемането и след действието на ПМС № 35 /1959 г. Настоящият състав намира за основателен довода за необоснованост на извода на въззивния съд за правоприемство, основан на това, че има вписвания на двете кооперации – на Р. – [населено място] преди 1959 г. и на Р. – [населено място] след 1960 г. (от 1982 г.) и че правоприемство следва от уредбата на ПМС № 43 /1960, № 37 /1961 г., и № 66 /1966 г., с които МС е върнал одържавена дейност и имущество с ПМС 35 / от Р. на Окръжни КС. според настоящия състав този извод е необоснован, защото не следва еднозначно от текста : Действително с т.3 на ПМС 35 /59 г. новосъздадените окръжни търговски предприятия поемат дейността, активите и пасивите на изброени и индивидуализирани чрез правноорганизационната си форма и наименование предприятия, включително окръжни и районни кооперативни съюзи и Ц., които са взели решение да преустановят своята дейност. С ПМС 43 / 60 г. МС препоръчва на Ц. да създава окръжни кооперативни съюзи (О.), но с това ПМС и със следващите две не се предвижда правоприемство по закон между конкретни окръжни търговски предприятия и О.. Но по делото не са представени други документи, от които да е видно създаване на О., правоприемство, приемане и предаване на имущество между Р. – [населено място], търговски предприятия и Р. – [населено място], и при изрично оспорване на правоприемството, то не следва да се извърши извод за правоприемство между Р. – [населено място] и Р. – [населено място]. Основателен е доводът, че при изрично оспорване на правоприемството и съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест, ищците носят тежестта да докажат пълно и главно (по несъмнен начин) това правоприемство, а в случай, че не го докажат, следва да се приеме, че такова не се е осъществило в обективната действителност. Пълно и главно доказване не е проведено. Следва да се приеме, че правоприемство няма. От това следва, че Р. – [населено място] няма права върху имуществото на Р. – [населено място] по силата на пар.1 от ДР ЗК /1991 г. и при липсата на предпоставките, предвидени за възстановяване на имуществото, то не е възстановено по силата на закона на праводателя на ищците, следователно той не е могъл да им прехвърли собствеността. По довода, че е нарушен чл.92 вр. чл.108 ЗС, че ищците не са получили собственост от юридическо лице, което не я притежава и не са получили собствеността върху постройките, които са изцяло изградени със средства на държавата: Д. е за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон. От извода, че праводателят на ищците - Р. – [населено място] не е бил собственик на дворното място, следва неоснователността на довода на ищците, че са придобили сградите като приращение на дворното място (стр.2 на исковата молба). Следва изрично да се отбележи, че ищците не са въвели друго придобивно основание като основание на исковете си, поради което и позоваването им пред въззивния съд на придобивна давност не следва да бъде обсъждано. Поради основателността на тези доводи, което обуславя неоснователността на иска, не следва да бъдат разглеждани останалите доводи за неправилност, наведени с касационната жалба. Наведените след изтичането на срока за обжалване доводи също не следва да бъдат разглеждани. По жалбата на ищците С. Д. М. и С. В. Букова: Основните доводи са за недопустимост на косвен съдебен контрол на заповедта на Министъра от 1993 г., което представлява съществено процесуално нарушение и е довело до съществено нарушение на материалния закон - нарушено е правилото на пар.1,ал.1 ДР на ЗК от 1991 г. и ПМС № 192 /1991 г., според което правото на собственост на Р. – [населено място] е възстановено по силата на самия закон. Настоящият състав изложи по-горе доводи за това, че гражданският съд е длъжен да разгледа такова възражение и да прецени материалната законосъобразност на индивидуалния административен акт, поради което намира, че не са допуснати твърдените нарушения на материалния закон и на процесуални правила. По довода, че е неправилен изводът, че с издадената заповед от 1993 г. не се възстановява правото на собственост върху цялата площ от 4,202 кв.м., а само върху 2,560 кв.м. и че разликата в площта попада в други два имота: Този довод е неоснователен поради изложеното по-горе – ищците не са доказали, че праводателят на първия от тях - Р. – [населено място] е имал право на възстановяване на правото на собственост върху дворното място, защото не е доказано, че той е правоприемник на Р. – [населено място], в полза на когото теренът е бил предоставен преди 1959 г. По довода, че съдът не е зачел силата на пресъдено нещо, с която се ползва съдебното решение, с което са отхвърлени установителните искове на [фирма] за земята: Д. е неоснователен, съдът е зачел силата на пресъдено нещо на решенията (стр.12 най-долу), но правилно е приел, че тя не се разпростира върху сградите, които не са били предмет на спора и че от това не следва правото на собственост на ищците върху земята, което е от значение за уважаването на исковете им. По довода, че съдът не е зачел доказателствената сила на нотариалните актове, съставени на името на Р.: Д. е неоснователен, съдът е зачел доказателствената сила на тези актове и е изложил съображения за това, че от тях се установява, че в полза на Р. – [населено място] е извършено отчуждаване на площ от 2560 кв.м. от процесния УПИ, но не и на останалата площ от образувания по-късно парцел. По довода, че не е ясно на какво основание е признато на ищците право на собственост в идеални части: В този довод се съдържа твърдение, че подобен извод е неправилен. Съдът е изложил съображения за това, че по силата на регулацията правото на Р. – [населено място] върху отчуждените в негова полза 2560 кв.м. се е превърнало в право на съответните идеални части от образувания след регулацията по-голям парцел (впоследствие УПИ). Този и довод и следващите са без значение за спора след като е установено, че ищците не са доказали, че техният праводател - Р. – [населено място] е бил собственик на процесния имот. това обуславя неоснователността на исковете им по чл.108 ЗС. Поради изложеното следва да се приеме, че жалбата на [фирма] за неправилност на решението, с което исковете са частично уважени, е основателна, а жалбата на ищците – неоснователна. Основанието за отмяна не налага извършването на съдопроизводствени действия, на основание чл.293 ГПК обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта, с която съдът се е произнесъл по истинността на нотариалните актове и да бъде отменено в частта, с която ревандикационните искове са уважени частично – за идеални части от правото на собственост и вместо това да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло. [фирма] иска присъждане на разноски, но не е представил списък на такива, съдът намира искането му за основателно за сумата 270 лева разноски за касационното производство. С оглед изхода от спора на ищците разноски не следва да бъдат присъждани. Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение от 04.03.2009 г. по гр.д. № 513 /2006 г. на Смолянски окръжен съд, г.о. в частта, с която съдът се е произнесъл по искане по чл.154 ГПК (от 1952 г.) за признаването на неистинност на нотариални актове и прекратява производството в тази част. ОТМЕНЯ въззивно решение от 04.03.2009 г. по гр.д. № 513 /2006 г. на Смолянски окръжен съд, г.о., в частта, с която съдът е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по отношение на [фирма] (в ликвидация), че С. Д. М. и С. В. Букова са собственици на 2560 /4202 ид.ч. от ПИ № 9220492 по плана на [населено място] и в частта, с която [фирма] е осъден да предаде на С. Д. М. и С. В. Букова владението върху тези идеални части. Вместо това постановява: Отхвърля исковете на С. Д. М. и С. В. Букова срещу [фирма] (в ликвидация) с правно основание чл.108 ЗС за признаването за установено, че ищците са собственици и за осъждане на ответника да им предаде владението върху 2560 /4202 ид.ч. от ПИ № 9220492 по плана на [населено място] с граници: от север – [улица], от юг – река Черна, имот 9220622, имот № 9220692 (държавен) и имот 9220491. Оставя в сила решението в останалата обжалвана част, с която е оставено в сила решението на Смолянския районен съд, с която исковете по чл.108 ЗС са отхвърлени за разликата над 2560 /4202 ид.ч. от ПИ № 9220492 по плана на [населено място] и за построените в имота и индивидуализирани в решението сгради. Осъжда С. Д. М. и С. В. Букова да заплатят на [фирма] (в ликвидация) 270 (двеста и седемдесет) лева разноски за касационното производство. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. 1g-1129-09.doc