Р Е Ш Е Н И Е № 134 Гр.София, 26.03.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети март, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ЛАКОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 337/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 324/30.10.13 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 10 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д. 3258/13 г., е отменена оправдателна присъда от 26.03.13 г., постановена от РС-София /СРС/, НО, 115 състав, постановена по Н.О.Х.Д. 17 584/12 г.,и подсъдимият А. С. Т. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.324,ал.1,пр.1 НК и вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години-на основание чл.66, ал.1 НК. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал деецът, който го обжалва в срок чрез своя защитник, релевирайки оплаквания и по трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Моли се за отмяна на осъдителната присъда и оправдаване на подсъдимия, или за изменяване на същата чрез намаляване на наказанието, или за връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. В съдебно заседание пред ВКС Т. и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея доводи. Представителят на ВКП моли същата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изтъкнатите в нея аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ ПО чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Първото и най-важно възражение, отразено в жалбата на касатора, представлява оплакване за допускане на съществено нарушение на процесуалния закон, доколкото осъдителната присъда почива единствено на показания на разпитани по делото свидетели в хода на досъдебното производство, прочетени в открито съдебно заседание на основание чл.281,ал.4 вр.ал.1,т.2 НПК, което е нарушение на чл.281,ал.8 НПК. В тази връзка било изведено невярно заключение по авторството на деянието и атакуваният съдебен акт почива на предположения, забранена съдебна дейност според разпоредбата на чл.303,ал.1 НПК. Оттук се прави извод и за неправилно приложение на материалния закон с осъждане на лицето. Казаното обособява релевиране на касационни основания по чл.348,ал.1, т.1 и 2 НПК. Настоящата инстанция не може да се солидаризира с тезата, изразена от подсъдимия и неговия защитник в жалбата и в съдебно заседание, на първо място що се касае до възражението за постановяване на осъдителната присъда само върху показания на свидетели, дадени на ДП, приобщени към годната за ценене доказателствена маса на основание чл.281,ал.4 вр.ал.1,т.2 НПК. Такъв проблем, наред с други, е стоял за разглеждане и пред въззивния съд, тъй като присъдата на СРС, предмет на ревизия въз основа на депозиран протест на СРП, е била оправдателна най-вече във връзка с коментираното обстоятелство. Поради тази причина СГС изключително внимателно и последователно, в контекста на изразеното си несъгласие с позицията на първостепенния съдебен състав, е обсъдил поотделно и е преценил в тяхната съвкупност доказателствените материали по делото. Тази преценка се струва неубедителна на касатора и неговата защита. Оплакването за неубедителност ВКС разчита като претенция за допускане на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в анализ на събраните доказателства в нарушение на разпоредбите на чл.13,14 и 107, ал.5 НПК. Действително, показанията на основните свидетели по делото, полицаи, /чиято ежедневна професионална дейност е интензивна и обяснява липсата на конкретни спомени по процесното деяние/, дадени от тях на досъдебното производство не пред съдия, са прочетени от първоинстанционния съд на основание чл.281,ал.4 вр.ал.1,т.2 НПК. В съдебно заседание те общо са потвърдили депозираната от тях информация. Наведената от тях информация в хода на досъдебното производство не се явява изолирана от останалите доказателства, за да се извежда преценка за нарушаване на забраната по чл.281, ал.8 НПК. В тази насока, що се касае до установяване на основното обстоятелство от предмета на доказване- а именно, че подсъдимият е управлявал работещ таксиметров автомобил на инкриминираната дата и на инкриминираното му място, СГС е взел предвид и протокола за оглед, и заповедта за задържане на лицето по ЗМВР. Първият доказателствен източник е приложен на л.23 и сл.от ДП и отразява оборудването на процесния автомобил като таксиметров такъв. Вторият, приложен на л.41 от ДП, описва основанието за задържане на касатора поради извършване на таксиметрова дейност без необходимите документи за това. И в двата документа е изписана датата 16.07.12 г., като в огледния протокол е отразен час на завършване на това процесуално-следствено действие-07.05 ч.,а в заповедта за задържане е описано,че лицето-деец е освободено на 16.07.12 г.в 12.30 ч. Вярно е отразеното в жалбата на касатора, че в обсъжданите доказателствени материали не е изписано /няма и как/, че точно деецът е управлявал процесния автомобил, и то в посочените в обвинителния акт време и място, с включен касов апарат и със светещ зелено индикатор на предното стъкло. Но съдържанието на същите идва в подкрепа на показанията на свидетелите, депозирани на досъдебното производство, приобщени чрез прочит от страна на СРС в открито съдебно заседание, което те неотклонно ги поддържат. Имайки предвид изложеното, тази инстанция намира за законосъобразен направения извод, че Т. е управлявал обозначения като таксиметров автомобил, преди да бъде спрян за полицейска проверка. А тъй като несъмнено е установено, че към момента на осъществяване на същата той не е притежавал удостоверения за психологическа годност и за водач на лек таксиметров автомобил, то правилно е приложен материалният закон с осъждането му по чл. 324,ал.1,пр.1 НК. ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.3 и т.1 НПК ВЪВ ВРЪЗКА С НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ. Основните доводи в тази връзка касаят неотчитане на чистото съдебно минало на дееца, младата му възраст и съдействието, оказано от него за разкриване на обективната истина. Последното не може да бъде основание за преценка в контекста на индивидуализация на наказанието, тъй като в кориците на делото липсват данни за процесуална активност на лицето по кооперативност с решаващите неговата наказателна отговорност органи. Що се касае до чистото съдебно минало на Т., който,видно от свидетелството му за съдимост, се явява реабилитиран, то, макар и имплицитно, е взето предвид от СГС. Но на този фон законосъобразно решаващата втора инстанция изрично е посочила като отегчаващ фактор предишно осъждане на дееца /по съдебен акт на СРС, влязъл в законна сила на 23.02.12 г./, по което той е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 1000 лв. на основание чл.78 А НК за извършване на престъпление по чл.324,ал.1 НК. Именно затова всъщност, предвид момента на влизане в сила на присъдата по цитираното дело и този по извършване на деянието по настоящото производство, е неприложима нормата на чл.78 А НК. От друга страна изтъкнатото обуславя извод за нереализиране на целите, прогласени в чл.36 НК, след като Т. продължава упорито да упражнява деятелност, за която вече е била реализирана негова административно-наказателна отговорност. Очевидно е, предвид казаното, че младата възраст на лицето, непосочена действително в мотивите към осъдителната присъда, не би могла да бъде съществен доминиращ фактор, за да не се стигне до индивидуализирана наказателната отговорност при баланс на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Но дори и тя да бъде маркирана, ВКС не намира, че са налице предпоставките на чл.348, ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 за явна несправедливост на наложеното наказание, поради което да се пристъпи към негово намаляване. В този контекст желае да отбележи, че не може да сподели позицията на СГС, лансирана и от защитата в съдебно заседание пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела, за отчитане на характера на осъществяваната от Т. дейност, извършвана по неправомерен начин, като облекчаващ фактор поради същността й като средство за набавяне на доходи въз основа на упражняван труд. Без разпростиране по този въпрос, е нужно да се отбележи единствено, че процесната неправомерно упражнявана дейност не може да бъде специфицирана по посочения начин, най-малко предвид очертаваща се възможност за толериране на неправомерна деятелност въобще. Правото на труд корелира със задължение той да бъде правомерно упражняван. В светлината на изложеното дотук, не се намира и основание за обсъждане на предпоставките по чл.55 НК, откъдето да се изведе нарушение на материалния закон от страна на СГС с неприлагане на тази законова разпоредба при определяне на наказанието на касатора. Водим от изложените доводи и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 324/30.10.13 г.,постановена от ГС-София, НО, 10 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.3258/13 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/