Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60396


гр. София, 10.11.2021 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на трети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2825 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 263713/31.03.2021 г., подадена от Л. В. Б., чрез адвокат А. У., срещу решение № 260062 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 846/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която е: отменено решение № 260036 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1070/2019 г. на Районен съд – Велинград в частта, с която са отхвърлени предявените от Г. В. Б. срещу Л. В. Б. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 537, ал. 2 ГПК и чл. 31, ал. 2 ЗС - за признаване, че ищецът е собственик на 3/16 ид. ч. от следните имоти: 1/2 ид. ч. от дворно място, представляващо УПИ ***, отреден за имот № * в кв. 180 по плана на [населено място], с площ от 320 кв. м по нотариален акт и площ по скица – 259 кв. м, при граници и съседи: Л. и Г. Б., Ф. Б., П. П. и улица, и съседи по скица: от север - УПИ ***, пл. № *, от изток - УПИ *, пл. № *, от запад - улица, от юг - УПИ ***, при граници и съседи по нотариален акт: Л. и Г. Б., Ф. Б., П. П. и улица, както и първи жилищен етаж от двуетажна масивна къща, построена в този УПИ, ведно с 1/2 ид. ч. от мазето и тавана и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата; в частта, с която е отхвърлен искът за отмяна на констативен нотариален акт № 855/13.12.2004 г. за придобиване по давностно владение до размера на 3/16 ид. ч. от имота; в частта, с която е отхвърлен искът за осъждане на Л. Б. да заплаща на ищеца Г. Б. сумата до размера на 47 лв. месечно от общо претендираната в размер на 700 лв., представляваща обезщетение за ползване на неговата част от процесния имот, считано от датата на исковата молба – 15.10.2019 г., ведно със законната лихва, като вместо това въззивният съд е признал за установено по исковете на Г. В. Б. срещу Л. В. Б., че ищецът е собственик на 3/16 ид. ч. от описаните по-горе имоти; отменил е констативен нотариален акт № 855/13.12.2004 г., том V, рег. № 5631, нот. д. № 834/2004 г., на нотариус Г. Х. за придобиване по давностно владение от С. Г. Б. на 1/2 ид. ч. от дворно място, представляващо УПИ ***, отреден за имот № * в кв. 180 по плана на [населено място], целия с площ от 295 кв. м по нотариален акт, както и на самостоятелен обект първи жилищен етаж на 72 кв. м от жилищната сграда - къща, построена в този УПИ, и която жилищна сграда представлява южната половина от къща, построена на калкан, която южна половина е застроена на площ от 72 кв. м и се състои от избен етаж, два жилищни етажа и таван, ведно с 1/2 ид. ч. от избата и тавана, до размера на 3/16 ид. ч. от така описаните имоти; осъдил е Л. В. Б. да заплаща ежемесечно на Г. В. Б. сума в размер на 45 лв., представляваща обезщетение за ползване на неговата част от процесния имот, считано от датата на исковата молба, ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна сума, до настъпване на съответния правопогасяващ факт.
Въззивният съд е посочил, че по делото няма спор, а това се установява и от събраните по делото доказателства, че процесната двуетажна масивна къща, заедно с процесната построена на калкан с тази къща двуетажна масивна сграда, разположена в съседния от север УПИ **, с идентификатор **, са построени от бащата на страните В. И. Б. по време на брака му с майката на страните С. Г. Б., като след строителството собствеността била разпределена и всяко едно от трите деца от семейството получило по един самостоятелен жилищен етаж, а именно: ответникът Л. Б. - първи жилищен етаж в двуетажната къща на калкан, намираща се в съседния от север УПИ **; ищецът Г. Б. - втория етаж от същата жилищна сграда в УПИ **, дъщерята А. Б. - втория етаж от масивната жилищна къща, построена в УПИ ** в кв. 180, въз основа на сключен алеаторен договор, а родителите В. и С. Б. си запазили в собственост за себе си първия жилищен етаж от масивната жилищна сграда в УПИ **. Строителството на сградите приключило преди 28.12.1974 г., когато била документирана прехвърлителната сделка - сключен алеаторен договор за прехвърляне собствеността на втори жилищен етаж от масивната двуетажна къща в парцел ** (УПИ **) в кв. 180 от В. Б. в полза на дъщеря му А. (А.) В. Б., срещу задължение за издръжка и гледане на прехвърлителя и на неговата съпруга С. Б.. Установява се от свидетелските показания, че след разпределянето на жилищните етажи всяко от трите деца заживяло самостоятелно в предоставеното му жилище трайно и постоянно. От своя страна, родителите им С. и В. Босневи обитавали първия жилищен етаж от масивната двуетажна къща в УПИ ** в кв. 180, съвместно до смъртта на съпруга В. през 1992 г., а след смъртта му етажът останал да се обитава първоначално самостоятелно от преживялата съпруга С. Б.. Установява се от доказателствата по делото, че към момента на откриване на наследството на В. И. Б., починал на 26.01.1992 г., правата на наследниците му в процесния първи жилищен етаж от двуетажната масивна къща, построена в УПИ **, ведно с 1/2 ид. ч. от мазето и тавана и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, ведно с 1/2 ид. ч. от УПИ **, били, както следва: 1/2 ид. ч. от имотите представлявали лична собственост на преживялата съпруга С. Г. Б., предвид трансформацията на имущество съпружеска имуществена общност в обикновена съсобственост поради настъпилата смърт на съпруга, а другата 1/2 ид. ч. - наследство, оставено от наследодателя В. Б., което се разпределяло по равно между четиримата му наследници - преживялата съпруга С. Б. и трите деца Г., Л. и А. Б., като всеки наследил по 1/8 ид. ч. Съдът е приел за установено, че алеаторният договор от 1974 г., съгласно който дъщерята А. Б. е придобила в изключителна собственост втория жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, находяща се в УПИ **, не е развален, което означава, че по силата на този договор А. Б. е следвало да има непосредствен контакт и да се грижи за своите родители до тяхната смърт, в частност и само за майката С. Б., останала да обитава самостоятелно първия жилищен етаж след смъртта на съпруга си през 1992 г. В изпълнение на задълженията за полагане на непосредствени грижи и издръжка дъщерята обитавала съвместно с майка си първия жилищен етаж от чисто практически съображения и по повод гледането, в частност приготвянето на ежедневната храна, но това обитаване било по повод и във връзка с полагането на грижи и гледане на майката, както и поради влошеното й здравословно състояние. Твърдения за друга основателна причина за обитаване на етажа от дъщерята, както и с намерение да го свои за своя изключителна собственост и да демонстрира явното си намерение за това, като отблъсне владението на майка си, няма. Липсват данни този алеаторен договор да не е бил реално изпълняван от дъщерята А. по някаква причина, още повече, че майката и дъщерята се намирали в нормални взаимоотношения, което се отнася и за двамата сина на С. Б.. При тази нормална и коректна обстановка в семейството пред никое от децата, включително А. Б., не стояло на дневен ред намерение или открито афиширана претенция да трансформира държането си на чуждите идеални части от наследството на В. по отношение на този имот във владение, за да го придобие по давност. Такова намерение да трансформира държането на наследствените идеални части на децата във владение няма демонстрирано и от страна на майката С. Б., явяваща се собственик на общо 5/8 ид. ч. (1/2 ид. ч. плюс 1/8 ид. ч.). Правата по отношение на имотите - в този обем и като носители (титуляри) на правото на собственост, се запазили и към 13.12.2004 г., когато преживялата съпруга С. Б. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост за целия процесен имот, като придобит от нея по давност. Окръжен съд - Пазарджик е изложил, че придобиване на имот в изключителна собственост по давност в хипотеза на сънаследствен съсобствен имот предполага наследникът, който претендира такива права, да е променил както фактическата власт, така и намерението си по отношение на този имот. Трайна и последователна е практиката на ВКС и ВС, че при сънаследствен имот всеки наследник е владелец на своята идеална наследствена част от имота, като това владение възниква от момента на откриване на наследството, и същевременно с това се явява държател на идеалните части от имота, притежавани от останалите наследници (ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 68/2.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 566/21.06.2010 г. по гр. д. № 1053/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 276/20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г., на ВКС, I г. о. и др.). За да трансформира държането си във владение, годно да го направи собственик на чуждите идеални наследствени части, наследникът трябва да установи своя самостоятелна фактическа власт върху целия имот, като отстрани, преустанови и ликвидира досегашното владение на другите наследници. Трансформирането на държането във владение следва да бъде извършено явно, открито, демонстративно и с конкретни действия, чрез които за никой от останалите наследници да не остане съмнение в намерението на този наследник - че той установява свое самостоятелно владение с намерение да свои чуждите идеални части от имота като своя лична собственост и да не допуска до тези части другите наследници с права върху имота. Действията може да се изразяват не само в откритото заявяване на принадлежност на тези чужди наследствени части като негова изключителна собственост, но и в установяване на фактическа власт под формата на владение – напр. като изгони досегашните владелци (другите наследници) от имота или не ги допуска в имота, заключва имота, завладява го еднолично и започва да извършва подобрения или ремонти в него, без да се съобразява с останалите наследници, плаща данъците за него, като всички тези негови действия се признават от другите наследници и никой от тях не му се противопоставя (чрез предявяване срещу владелеца на иск за собственост за собствената си наследствена част или иск за присъждане на обезщетение за неоснователно ползване на идеалната му част от имота, или нотариална покана да бъде допуснат до имота, за да упражнява собственическите си права и последвало исково производство за ревандикация и др.).
Съдът е приел, че в случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява такива активни, явни и недвусмислени действия да са осъществявани от преживялата съпруга С. Б. от 1992 г. до 2004 г., чрез които да е демонстрирано трансформирането на държаните от нея идеални части на другите наследници от етажа и от УПИ в свое и за себе си самостоятелно владение, което да е осъществявала по несъмнен и открит начин, да е отблъснала владението на останалите наследници и да им е заявила явно и недвусмислено, че счита имота за своя изключителна собственост и трите й деца нямат никакви права на собственост върху етажа и частта от УПИ. Напротив, установява се от доказателствата, че отношенията през този период между майката и децата били изключително добри, майката живеела преобладаващо сама в наследствения имот, дъщеря й А. обитавала имота основно във връзка с изпълнение на задълженията си по алеаторния договор за гледане на майка си; двамата сина живеели в непосредствена близост до етажа и имота, в свои самостоятелни жилищни етажи в къщата, разположена на калкан с процесната; синът Л. живеел преимуществено в [населено място], но посещавал редовно майка си; майката в нито един момент не заявила пред децата си или пред разпитаните свидетели, че не признава наследствените им права, като наследници на баща им В., по отношение на процесните етаж и УПИ и че тя започва да осъществява фактическа власт и да владее целия имот само за себе си, считано от момента на смъртта на съпруга си, като елиминира по категоричен начин фактическата власт на другите наследници върху имота чрез публично демонстрирано и нескрито намерение да свои имота само за себе си. С нито едно свое конкретно действие, отношение или поведение, майката С. Б. не дала повод на другите наследници на В. Б. да считат, че тя не признава техните собствени наследствени идеални части от имота (първия етаж и УПИ), че ги счита за лично свои, нито им заявила, че те няма да бъдат допускани по никакъв повод в имота или принудила безвъзвратно да го напуснат. Напротив, майката през цялото време се намирала в добри и коректни взаимоотношения с всичките си деца, липсвали каквито и да било спорове по правото на собственост, наследственият имот бил посещаван от всички наследници, същите го считали и за свой, предвид притежаваните наследствени идеални части от него.
Окръжен съд – Пазарджик е визирал и че не се установява такова владение да е установено върху наследствения имот, в частност върху собствената лична идеална част на майката от 1/2 ид. ч., от страна на дъщерята А. Б. за същия период от време.
Ето защо въззивният съд е намерил за оборена обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт и легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост до размера на 3/16 ид. ч. от процесните имоти. Посочил е, че майката С. Б., в чиято полза е издаден този нотариален акт и с който тя се легитимира като собственик на целия имот, притежава само 5/8 ид. ч. и това е максималният обем права, който би могла да прехвърли чрез покупко-продажба на Л. Б. на 16.12.2004 г. Прехвърляйки изцяло процесния имот, продавачката се е разпоредила и с права от 3/8 ид. ч., каквито не притежава и които представляват наследствените права на трите й деца. След като към момента на изповядването на сделката С. Б. е била собственик само на 5/8 ид. ч., толкова е могъл да придобие и купувачът Л. Б.. Съдът е обсъдил и дали впоследствие, в резултат на упражнявано добросъвестно или недобросъвестно владение, Л. Б. е станал собственик и на процесните и спорни наследствени 2/8 ид. ч. - 1/8 ид. ч. на брат си Г. и 1/8 ид. ч. на сестра си А.. Посочил е, че според клаузите на договора прехвърлителката С. Б. е запазила за себе си пожизнено право на ползване върху имота, като по делото е установено, че тя фактически е обитавала етажа и УПИ заедно с дъщеря си А.. С факта на сключване на договора за покупко-продажба приобретателят Л. Б. е придобил голата собственост върху имота. Поставя се въпросът дали чрез ползвателя купувачът е упражнявал фактическа власт върху имота за себе си като добросъвестен владелец, без да знае, че праводателят не е собственик на имота. Въззивният съд е приел, че отговорът в случая е отрицателен. Това е така, защото, от една страна, С. Б. не е обитавала еднолично имота през това време, а в него се е намирала и А. Б., имаща съзнанието, че притежава наследствени права от прехвърления имот, а от друга страна, не се установява от събраните доказателства Л. Б. да е установил еднолична фактическа власт след закупуването на имота и да е демонстрирал намерение да свои целия имот като свой собствен, без да знае, че праводателят му не е собственик. Съдът е визирал, че за да е добросъвестно упражняваното владение, Л. Б. трябва да установи, че не е знаел, че праводателят му не е собственик на имота. В случая, наличието на добросъвестност чрез незнанието на този факт с правно значение не е установено. Продавачът и купувачът по сделката са в изключително близка родствена връзка (майка и син) и купувачът Л. Б. е бил напълно наясно с наследствения характер на продавания му имот, който първоначално е принадлежал на майка му и баща му, и в който самият той е притежавал наследствени права след смъртта на баща му, каквито права притежавали и брат му Г. и сестра му А.. Купувачът е бил напълно наясно как са се развили във времето отношенията между наследниците след смъртта на В. Б., тъй като, като един от тях, е имал непосредствени впечатления кой и защо е обитавал процесния имот, знаел е безспорния факт, че между всички наследници са налице напълно добронамерени, нормални и коректни междуличностни взаимоотношения, както и че несъмнено липсват и не са установени каквито и да било изявления на който и да е един от тях (в частност на бъдещия продавач С. Б.), че счита целия процесен наследствен имот за своя изключителна собственост и че не признава изобщо наследствените права на останалите наследници върху него. След като по делото не се установява да са съществували такива обстоятелства и спорове между наследниците за еднолично придобиване на правото на собственост, се налага изводът, че купувачът, предвид близките му роднински отношения с продавача и с останалите съсобственици на продавания имот, е бил наясно с правата на останалите и не може да бъде счетен за добросъвестен владелец. В случая презумпцията за осъществявано добросъвестно владение върху закупения имот от несобственик се явява оборена. В тази връзка съдът се е позовал на практика на ВКС - решение № 31/15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/2009 г., II г. о., решение № 11/13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г., I г. о., решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г., I г. о. Изложил е, че по делото се установява, че Л. Б. е поискал, преди изготвянето на констативния нотариален акт и сключването на прехвърлителната сделка, да изкупи частите от сънаследствения имот от останалите сънаследници - майка си С. и сестра си А., за да го превърне в семеен хотел за гости и за участие в европейска програма за отпускане на субсидии, но последните му отказали, което сочи на знание за налични и съществуващи чужди права в прехвърления му имот (показанията на св. П.). Има знание у купувача Л. Б., че другите наследници и съсобственици на продавания имот са съгласни със сделката, но че не участват в нея като продавачи и не са прехвърлили своите идеални части (св. В. Б.). Установява се и знание у Б., че продавачът ще се снабди с констативен нотариален акт за целия имот, и присъствието на бъдещия купувач при нотариуса, въпреки че е бил наясно, че имотът е сънаследствен и че дори и той (купувачът) има своя собствена наследствена част (св. Г.). Налице е съществена и коренна промяна в поведението на купувача Л. Б. към продавача (майка му) след сделката и демонстрирана силна привързаност към нея (св. К.), каквато не е имало преди това и която е по-скоро израз на благодарността му към продавача за сключената сделка с продадени чужди идеални части. Въз основа на всичко изложено Окръжен съд – Пазарджик е извел извод, че не е налице упражнявано добросъвестно владение от страна на Л. Б. по отношение на закупения от него имот.
Съдът е посочил, че С. Б. е починала през 2012 г. и в имота останала да живее А. Б., притежаваща 1/8 ид. ч. от наследствения имот, каквито са и правата на Г. Б.. При възникнала съсобственост по наследство от 1992 г., при която единият от наследниците (Л. Б.) се легитимира като изключителен собственик по сделка от 2004 г., когато той в резултат на покупката получава повече права отколкото притежава прехвърлителят, се поставя въпросът какво е необходимо държането от купувача на чуждите наследствени 2/8 ид. ч., за които не е настъпил транслативният вещноправен ефект от сделката, да се преобърне във владение, с намерение да ги свои като своя собственост, и дали режимът е еднакъв както и в хипотеза на съсобственост, възникнала по наследство. По този въпрос въззивният съд е намерил, че преобръщането на държането във владение следва да е установено по несъмнен начин - да е явно, да е демонстрирано, да е достигнало до знанието на другия владелец. Да се приеме, че в такава хипотеза е достатъчно единствено упражняването на фактическа власт, без явно изразено намерение да се свои имота като еднолична собственост на владелеца, не съответства на закона и поставя в по-неизгодно положение чуждите владелци в хипотеза на добросъвестно владение, упражнявано от купувач, придобил имота от несобственик, от хипотезата при недобросъвестно владение. Недобросъвестният владелец винаги следва да установи при условията на пълно и главно доказване трансформацията на държането си на чуждите собствени идеални части от имота във владение, с намерение да ги свои като своя собственост.
Съдът е посочил, че както след 2004 г., когато е сключена покупко- продажбата, така и след смъртта на С. Б. на 29.07.2012 г., и след смъртта на А. Б. на 2.11.2017 г., ответникът и купувач на наследствения имот Л. Б. не е упражнявал фактическа власт върху идеалните наследствени части от имота, собственост на брат му Г. и на сестра му А.. Нещо повече, А. Б. е обитавала процесния етаж, независимо че е притежавала свой собствен етаж (втори жилищен). Липсват данни същата, която е владяла своята собствена наследствена от баща си В. част от първия етаж, да е била изгонена от брат си Л. от наследствения етаж или Л. да е обявил, че нейната наследствена част е вече негова, той се счита за собственик на целия имот, не признава наследствените права на другите наследници, включително и нейните, счита този имот за свой и няма да допуска никой от другите, които претендират права върху него, и че тази явна демонстрация е достигнала до знанието на А. и тя се е съгласила с нея, признала му е изключителните права и не ги е оспорвала. Същото е положението и с наследствените права на Г. Б., които не са били придобити по давност от Л. Б.. Обстоятелството, че след закупуването на процесния имот Л. Б. го е декларирал като свой и е плащал данъците, и имотът е бил предмет на последващи прехвърлителни сделки през 2015 г. и през 2016 г., не елиминира крайният извод, че процесният имот е запазил съсобствения си наследствен характер, не е бил придобит в изключителна собственост от Л. Б. и права от него в обема на 3/16 ид. ч. притежава ищецът Г. Б..
Предвид горното, съдът е намерил, че констативният нотариален акт следва да бъде отменен до размера на 3/16 ид. ч.
Относно размера на претендираното обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, въззивният съд е приел за установено, че след смъртта на А. Б. ответникът Л. Б. е заключил съсобствения първи жилищен етаж и по този начин е лишил от достъп до етажа другия съсобственик Г. Б., като по този начин последният е лишен от възможността да ползва недвижимия имот с оглед притежаваните в него наследствени права в обема на 3/16 ид. ч., съизмерими с размера на месечния наем, който съгласно приетото по делото заключение за целия имот възлиза на 240 лв. Или за 3/16 ид. ч. месечното обезщетение е в размер на 45 лв.
В обобщение въззивният съд е посочил, че намира за неоснователни доводите в отговора на въззивната жалба, че Л. Б. се явява едноличен собственик на имота. Изложил е, че същият не го е придобил в изключителна собственост от праводателя си С. Б., тъй като тя не е била негов изключителен собственик, независимо че се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост по давност, компрометиран до размера на 3/16 ид. ч., доколкото такава давност изобщо не е текла в нейна полза в хипотеза на съсобствен сънаследствен имот и при нетрансформирано държане в правно валидно владение. Разпитаните по делото свидетели не установяват фактически действия, извършени от С. Б., чрез които ясно и недвусмислено, и с достатъчна категоричност същата да е трансформирала държането на чуждите наследствени части от имота във владение, с намерение да го свои изцяло като свой собствен. Не се установяват извършвани от нея действия, които да са явни, безусловни, категорични и да са доведени до знанието на другите съсобственици и последните по никакъв начин да не са им се противопоставили. Обитаването на имота от преживялата съпруга само по себе си не е придобивна давност, няма характеристиките и признаците на правно валидно владение, несмущавано от останалите съсобственици. Придружаването на С. Б. от дъщеря й А. при снабдяването с констативния нотариален акт не означава непременно съгласие от последната и от другите съсобственици с владението на майката на техните идеални части, за да стане последната едноличен собственик, доколкото от нейна страна липсва такова демонстриране и преобръщане на държането във владение. Знанието на купувача Л. Б., че продавачът С. Б. не е собственик изцяло на продавания имот е налице, тъй като същият е бил наясно и в течение както за процедурата по издаване на констативния нотариален акт, така и с последващите разпоредителни действия на майката, а също и с оглед на цялостното му поведение, визирано по-горе. Не е налице упражнявано владение от купувача върху идеалните части от имота, прехвърлени му от несобственик, в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС, поради знанието му за чужди права върху имота, както и в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС, доколкото Л. Б. не е установил владение върху чуждите идеални части при съсобствен имот, трансформирайки държането им във владение за себе си. След извършената прехвърлителна сделка от С. Б. се е стигнало до съсобственост между Л. Б., брат му Г. Б. и сестра му А. Б., а след смъртта на А. Б. през 2017 г. съсобственици са останали двамата братя, като правата на Г. Б. възлизат на 3/16 ид.ч. от процесния имот.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба Л. Б. се позовава, на първо място, на очевидна неправилност на атакуваното от него решение, предвид: неприлагането на презумпцията на чл. 69 ЗС; констатацията, че презумпцията по чл. 70, ал. 2, във вр. с ал. 1 ЗС е оборена, въпреки че ответната страна не е правила възражение за наличие на „знание” по смисъла на чл. 70, ал. 2, във вр. с ал. 1 ЗС и не е сочила никакви доказателства за наличието на такова „знание”; констатацията, че наличието на близка родствена връзка между страните по договора за покупко-продажба оборва презумпцията по чл. 70, ал. 2, във вр. с ал. 1 ЗС; констатацията, че презумпцията по чл. 70, ал. 2, във вр. с ал. 1 ЗС е оборена поради позитивната промяна на отношенията на страните по договора за покупко-продажба; констатацията, че наличието на трайно добри и коректни междуличностни отношения между наследниците доказва липсата на упражнявано от един от тях давностно владение върху наследствените имоти.
На второ място, в изложението се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Кои са фактите и обстоятелствата, които подлежат на доказване при оспорване на констативен нотариален акт за обстоятелствена проверка и кой носи тежестта за тяхното доказване;
2. Трябва ли ползващото се от оспорен констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка трето за този акт лице да доказва, че в продължение на десет години преди съставянето на оспорения констативен нотариален акт титулярът по него е осъществявал фактически действия, обективиращи спрямо всеки един от останалите съсобственици на имота, който е предмет на този акт, обективните и субективни признаци на давностното владение върху този имот, или оспорващият акта трябва да докаже, че титулярът по оспорения от него констативен нотариален акт не е осъществил спрямо всеки един от останалите съсобственици обективните и субективни признаци на давностното владение върху същия имот, въз основа на които е бил съставен актът;
3. Осъществява ли се необходимото пълно главно доказване на оспорването на констативния нотариален акт, водещо до оборване на неговата доказателствена сила и легитимиращо действие, а последствие и до неговата отмяна, само чрез свидетелски показания, удостоверяващи наличие на трайно добри междуличностни отношения и липса на спорове между титуляра по оспорения акт и останалите съсобственици по повод на удостовереното с него упражняване на десетгодишно давностно владение на имота;
4. Необходимо ли е да се констатира, че междуличностните отношения между съсобствениците по наследство (преживял родител и деца) на имот, който се ползва еднолично от един от наследниците (родител) със знанието и съгласието на останалите наследници (деца), са трайно и съществено нарушени, за да се приеме, че еднолично ползващият този имот наследник (родител) е манифестирал достатъчно ясно и недвусмислено спрямо останалите наследници (деца) факта, че той вече не е държател, а владелец на техните части от наследствения имот;
5. Може ли постоянното самостоятелно обитаване на един наследствен жилищен имот от един от наследниците (преживял родител), което става със знанието и без противопоставянето на останалите наследници (деца) и липсата на съдебно заявени претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 1 ЗС, да се преценяват комплексно като действия, които демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си за самостоятелно живеещия в имота наследник (преживял родител);
6. Налице ли е достатъчно явно манифестиране на обективните и субективни признаци на владението върху съсобствен по наследство жилищен имот, когато повече от 10 години след смъртта на общия наследодател (съпруг и баща) единият от наследниците (преживял съпруг и родител) живее непрекъснато в този имот, който преди това е обитавал съвместно само с общия наследодател (починал съпруг и родител), като това става със знанието и без противопоставянето на всички останали наследници (деца), и без някой от тях да заявява срещу ползващия имота наследник (преживял родител) някакви претенции по повод едностранното ползване на имота;
7. Налице ли е доброволно предаване или изоставяне на владението на наследствен имот от наследниците (деца) на друг наследник (преживял родител), когато с тяхно знание и без тяхното противопоставяне този наследник (родител) обитава непрекъснато наследствен имот в качеството му на негово единствено жилище, в което той е живял съвместно с общия наследодател, докато в същото време всеки един от останалите наследници (деца) притежава и живее в свое собствено жилище, заемащо друг етаж от същата или непосредствено (на калкан) съседна на наследствения имот жилищна сграда, което всеки от тях е получил приживе от общия наследодател.
8. Изключва ли валидното упражняване на непрекъснато десетгодишно давностно владение върху наследствен жилищен имот от страна на един наследник (преживял съпруг и родител), за който този имот е единствено жилище, фактът, че през част от този десетгодишен период, поради наличието на близките родствени отношения между наследниците (които са преживял родител и неговите деца), тези наследници (деца), посещават този наследствен имот, само за да осъществяват личните си отношения със самостоятелно живеещия там друг наследник (техен родител), или когато впоследствие един от тези наследници (деца), който притежава равностоен на наследствения собствен жилищен имот в същата сграда, заживее съвместно с ползващия самостоятелно наследствения жилищен имот наследник (негов родител), само за да се грижи за него поради негово заболяване или поради напредналата му възраст и/или за да изпълнява задълженията си по алеаторен договор.
По тези въпроси се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в: ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 153/10.07.2013 г. по гр. д. № 889/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, І г. о.
На трето място, в изложението е формулирана следната група въпроси, по отношение на която жалбоподателят отново се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
1. Кой носи тежестта на доказване относно оборването на презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС за липсата на знание у приобретателя (купувач), че неговият праводател (продавач) не е собственик на имотите, предмет на сключения между тях договор за покупко-продажба;
2. Съществуват ли такива обективни и/или субективни обстоятелства, при които презумпцията за добросъвестност по смисъла на чл. 70, ал. 2, във вр. с чл.70, ал. 1, пр. първо ЗС да се счита за „автоматично” оборена;
3. Може ли се приеме, че презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС е оборена чрез пълно главно доказване от носещата тежестта за това страна, само поради факта, че купувачът на наследствен недвижим имот, пред който продавачът се легитимира като едноличен собственик на имота с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, не може да не знае, че неговият праводател/продавач не е едноличен собственик на този имот по силата на удостовереното с констативния нотариален акт давностно владение, защото и двамата (продавач и купувач) са сред наследниците на същия имот, съвместно с други наследници, за които купувачът знае, че същите са в добри междуличностни отношения с неговия продавач, и между тях няма спорове по повод на едноличното придобиване на собствеността на наследствения имот чрез упражнявано от него давностно владение;
4. Може ли наличието на близка родствена връзка (родител-дете) между страните по договор за покупко-продажба на недвижим имот, при сключването на който продавачът (родител) се легитимира пред купувача (дете) като едноличен собственик с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за имот, който е наследствен за продавача и купувача с други наследници, да бъде обстоятелство, което да „презумира” наличие на знание от страна на купувача за обстоятелството по чл. 70, ал. 1, пр. първо ЗС, или което „автоматично” да води до оборване на презумпцията по чл. 70, ал. 2, във вр. с чл. 70, ал. 1, пр. първо ЗС; 5. Може ли свидетелски показания, субективно сочещи на „позитивна промяна на междуличностните отношения” и „засилване на привързаността” между страните по договор за покупко-продажба на наследствен имот след неговото сключване, да се считат за доказателство, оборващо при условията на пълно главно доказване презумпцията по чл. 70, ал. 2, във вр. с чл. 70, ал. 1 ЗС; 6. Може ли решаващият спора съд да приеме, че презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС е надлежно оборена само поради близкото родство (по права линия) между страните по договора за покупко-продажба и наличието на предхождащи и последващи сключването на договор добри междуличностни отношения с останалите наследници, когато страната, която носи тежестта за оборване на тази презумпция, въобще не се е позовала на наличието на такова „знание” по чл. 70, ал. 1 ЗС при сключването на договора за покупко-продажба, и съответно не е провела никакво доказване на наличието на такова „знание”, включително и като не се е позовала на наличието на близко родство между страните по договора за покупко-продажба и техните добри отношения с останалите наследници преди и след сключването на договора. 7. Прилага ли се призумпцията по чл. 69 ЗС в случаите на възникване на съсобственост на договорно основание. Относно презумпцията по чл. 70 ЗС Л. Б. визира противоречие с решение № 251/15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 11/13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І г. о., а относно презумпцията по чл. 69 ЗС – с ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
На последно място, в изложението са формулирани въпросите: 1. Представлява ли обективен и субективен израз на упражняване на владение върху закупен имот декларирането на този имот като еднолична собственост от купувача, въз основа на придобиването му с договор за покупко-продажба, последвано от самостоятелно плащане на дължимите за него данъци и самостоятелното извършване на няколко прехвърлителни сделки с него; 2. Налице ли е доброволно конклудентно изоставяне на владението на наследствен имот или неговото предаване на един от наследниците, когато в период от над 20 г. след първоночалното откриване на наследството никой от останалите наследници не е декларирал свои права върху имота и не е плащал данъци за него.
Визира се противоречие с ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. По формулираните в изложението въпроси Л. Б. се позовава и на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – като въпроси имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – в случай че съдът не установи противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. След срока за касационно обжалване, жалбоподателят е депозирал ново изложение, в което се позовава на вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение в частта по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, предвид липсата на ясен краен срок на присъденото обезщетение. От ответникът по касационната жалба е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. С исковата молба са предявени следните искове: по чл. 124, ал. 1 ГПК - за установяване, че ищецът и ответникът са собственици, всеки един от тях, на по 1/2 ид. ч. от процесните имоти: 1/2 ид. ч. от УПИ ** и първи жилищен етаж от двуетажна масивна къща, описани по-горе, а при условията на евентуалност – че страните са собственици на процесните имоти, както следва: Г. Б. – 3/16 ид. ч., а Л. Б. – 13/16 ид. ч., иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – за прогласяване нищожността на нотариален акт за покупко-продажба № 863/16.12.2004 г., том V, рег. № 5687, дело № 841/2004 г. на нотариус Г. Х. за 3/16 ид. ч., иск по чл. 31, ал. 2 ЗС – за присъждане на месечно обезщетение в размер на 700 лв. за ползването на ищцовата част от имота, считано от датата на исковата молба, както и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК - за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 855/13.12.2004 г., том V, рег. № 6531, дело № 834/2004 г. Ищецът Г. В. Б. твърди, че страните са братя и наследници по закон на А. В. Б., тяхна сестра, починала на 2.11.2017 г., както и наследници на родителите си - майка С. Г. Б., починала на 29.07.2012 г. и баща В. И. Б., починал на 26.01.1992 г. В дело за делба на оставения в наследство от сестра им имот – 1/2 ид. ч. от УПИ ** в кв. 180 по плана на [населено място], както и втори жилищен етаж от двуетажна масивна къща, построена в същия имот, ведно с 1/2 ид. ч. от мазето и тавана и 1/2 ид. ч. от общите части на двуетажната масивна къща, от разпит на свидетели на ответника Л. Б. било установено, че първият етаж от двуетажната масивна къща е бил ползван от А. Б. поради влошено здравословно състояние, пречещо й понякога да се качва до втория етаж и че тя е живяла приоритетно на първия жилищен етаж, поради което го е придобила по давност. Процесната къща била построена от баща им, а след неговата смърт трите му деца А., Г. и Л. станали собственици на по 1/8 ид. ч. за всеки един по отношение на първи жилищен етаж, както и на 1/2 ид. ч. от УПИ **. Ищецът останал учуден, когато разбрал, че ответникът е снабдил майка им с нотариален акт за собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка № 855/13.12.2004 г., том V, рег. № 6531, дело № 834/2004 г. за 1/2 ид. ч. от УПИ и първия етаж, и три дни по-късно е закупил от нея тези имоти. Г. Б. оспорва майката на страните да е придобила собствеността по давност, защото същата никога не се била позовавала на собственост по давност и не е демонстрирала собственически права. Твърди, че сестра им А. е живяла при майка им през цялото време след смъртта на баща им; че А. също е ползвала имота и е спала на първия етаж при майка си. Допълва, че страните по делото са собственици на къща-близнак на процесната къща, намираща се в съседен парцел, като ищецът живеел в съседния парцел и ежедневно виждал майка си и сестра си и че никога майка им не се е държала като единствен абсолютен собственик, не е демонстрирала владение и не се е позовавала на изтекло в нейна полза давностно владение. Счита, че майка му е била държател на идеалните части на трите си деца, като А. не е прекъсвала владението си за своята наследствена 1/8 ид. ч. Оспорва нотариалния акт за покупко-продажба, с който ответникът е придобил от майка си процесния имот, с довод за ненастъпил транслативен ефект; счита договора за недействителен, тъй като прехвърлителката С. Б. не е можела да продаде към 16.12.2004 г. 1/2 ид. ч. от УПИ и първи жилищен етаж, защото е била собственик само на 5/8 ид. ч., а другите 3/8 ид. ч. са били собственост на трите й деца (на всяко по 1/8 ид. ч.). Г. Б. твърди още, че ответникът Л. Б. е искал приживе да вземе къщата на майка си и на сестра си, за да направи хотел, но не получил разрешение от последните, поради което решил да придобие собствеността по описания начин - издаване на констативен нотариален акт и последваща покупко-продажба. Ответникът е оспорил исковете. Твърди, че в периода 1992 г. – 2004 г. никой от останалите трима наследници, и в частност сестра им А., не е смущавал упражняването на установената от майка им явна, спокойна и непрекъсната фактическа власт върху етажа, защото всеки един от другите трима наследници имал свое собствено жилище в същата или в съседната жилищна сграда, като за времето от 1992 г. до 1998 г. сестра им живяла напълно самостоятелно в собствения си втори етаж от процесната жилищна сграда, а в периода 1998 г. – 2005 г. – в жилище на друг адрес. Страните в процеса нямали самостоятелен и свободен достъп, без разрешението и допускането им от страна на майка им, което поведение било възприемано от синовете като израз на нейното намерение за еднолично своене на имота. Като логичен израз на това поведение ответникът изтъква факта, че след смъртта на баща им през 1992 г. преживялата съпруга С. Б. останала единствения деклариран титуляр на собствеността на имотите и единствен платец на всички дължими за тях налози; през периода от смъртта на съпруга си през 1992 г. до продажбата на имота през 2004 г. единствено С. Б. извършвала ремонти и подобрения в тези имоти със свои средства и по своя инициатива, без да се допитва до когото и да е от другите наследници, с което също явно и недвусмислено демонстрирала на децата си своята фактическа власт върху имота и свързаното с нея намерение за неговото еднолично своене. Това фактическо положение продължило явно, спокойно, непрекъснато, без каквото и да е оспорване от страна на останалите трима наследници до 2004 г. и през същата година последната инициирала нотариална процедура по обстоятелствена проверка за установяване на собствеността си върху обитавания от нея първи жилищен етаж, ведно с идеална част от дворното място, и се снабдила с констативен нотариален акт въз основа на упражнявано давностно владение за период над 10 г. След като имотът бил прехвърлен чрез покупко-продажба от С. Б. на сина й Л. Б., последният започнал да упражнява всички правомощия на собственик на тези имоти. От закупуването на имотите през 2004 г. до 2012 г. същите били приоритетно ползвани от майка му въз основа на взаимно съгласие, отразено в договора за покупко-продажба за запазване на правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на имота от продавача, като по този начин Л. Б. упражнявал владението върху закупените имоти както лично (имайки свободен достъп до тях, ремонтирайки ги и подобрявайки ги), така и чрез майка си, като държател. Ответникът по исковата молба твърди, че след смъртта на С. Б. през 2012 г. (и понастоящем) продължил упражняваното от него непрекъснато владение на процесните имоти, без да е налице оспорване или смущаване от страна на останалите двама наследници. След закупуването на имотите той декларирал собствеността им и плащал данъчните задължения, само той извършвал действия по тяхната поддръжка и подобряване, по управление и разпореждане. На 7.07.2015 г. продал имотите на друго физическо лице, което ги владяло от покупката до 28.12.2016 г., когато правото на собственост било прехвърлено обратно на Л. Б., който отново встъпил във владение. Допълнително излага, че по делбеното дело между страните Г. Б. не твърдял, че А. Б. е била собственик на първия етаж от сградата и не е поискал допускането му до делба. Оспорва иска за нищожност на договора за покупко-продажба от 2004 г. с твърденията, че същият е напълно валиден и не страда от сочените от ищеца пороци, тъй като прехвърлителят по сделката бил едноличен собственик по силата на давностно владение на продаваните от него имоти. При условията на евентуалност и в случай, че продавачът се е разпоредил с чужди идеални части от имотите, се позовава на придобиване на тези части по давност при упражнявано непрекъснато давностно владение от момента на тяхното закупуване - 16.12.2004 г., без знанието, че праводателят му не е бил собственик на целите имоти.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първата група въпроси. Приетото във въззивното решение относно оборената обвързваща доказателствена сила на констативния нотариален акт за собственост, с който се е снабдила майката на страните С. Б. съответства на постановките на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2021 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно последното, когато оспорващата констативния нотариален акт за собственост страна не разполага с документ за собственост, тя носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато обаче и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В случая е налице втората хипотеза, доколкото Г. Б. също разполага с документи за собственост (по наследствено правоприемство). Това означава, че в тежест на Л. Б., който се позовава на оспорения нотариален акт № 855/13.12.2004 г., том V, рег. № 5631, нот. д. № 834/2004 г., е да докаже наличието на изтекла придобивна давност в полза на С. Б., т. е. обективните и субективните признаци на владението за период от 10 години (въпроси №№ 1 и 2).
Същевременно третият и четвъртият въпроси от тази група са формулирани според становището на жалбоподателя, а не според приетото от въззивния съд, доколкото последният не е основал изводите си единствено на свидетелски показания и на установените трайно добри взаимоотношения между съсобствениците. Останалите въпроси от тази група не могат да бъдат определени като такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не предполагат даването на принципен отговор, а изискват обсъждане на конкретния казус и събраните доказателства. Това е така, защото съгласно трайната практика на ВКС (решение № 503/2.05.2012 г. по гр. д. № 83/2011 г., І г. о., решение № 78/16.04.2014 г. по гр. д. № 5479/2013 г., І г. о., решение № 17/19.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г., ІІ г. о., решение № 23/20.05.2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г., ІІ г. о. и др.), поддържана и от настоящия съдебен състав, владелческите действия, като елемент на придобивната давност, трябва да съдържат всички признаци, а владението – фактическата власт, трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта; тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване; осъществяването на всеки един от тези елементи се преценява по конкретното дело въз основа на установените факти.
Следващата група въпроси (7 на брой) също не обуславя допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос няма определящо значение, тъй като в случая Окръжен съд – Пазарджик е обсъдил всички факти и обстоятелства по делото, както и събраните доказателства, за да направи извод, че Л. Б. е бил наясно, че майка му продава с нотариалния акт от 16.12.2004 г. и чужди идеални части от имотите, а не се е обосновал единствено с тежестта на доказване. Въпроси №№ 2, 4 и 6 са изцяло неотносими към мотивите на съда, който не е приел наличието на „автоматично“ оборена презумпция по чл. 70, ал. 2 ЗС или наличие на презумпция за знание у купувача на обстоятелства по чл. 70, ал. 2 ЗС, а е извел изводи, че в конкретния случай „презумпцията за осъществявано добросъвестно владение върху закупения имот от несобственик се явява оборена“. Третият въпрос е формулиран според убежденията на жалбоподателя и не съответства на фактите по делото и на приетото в атакуваното решение. Петият въпрос има отношение към изложени от въззивния съд допълнителни, а не решаващи мотиви, и не е от значение за изхода на спора. Въпрос № 7 няма отношение към делото, доколкото в случая съсобствеността не е възникнала на договорно основание, а на основание наследствено правоприемство и прекратена семейна имуществена общност, като впоследствие един от съсобствениците (С. Б.) е продал на друг (Л. Б.) собствените си идеални части от имота.
По отношение на двата въпроса от последната група липсва твърдяното противоречие с визираното тълкувателно решение № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което такива въпроси не са разгледани. Във връзка с тях следва да се отбележи, че съдебната практика приема, че декларирането на имота и заплащането на данъци по принцип може да бъде израз на намерението за своене, като елемент на владението (така – решение № 639/2.10.2009 г. по гр. д. № 497/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 52/16.02.2011 г. по гр. д. № 1458/2009 г., на ВКС, ІІ г. о., решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, ІІ г. о.). Освен това значението на тези действия никога не е самостоятелно, а винаги следва да се преценява с оглед другите установени фактически обстоятелства, относими към квалифицирането на една фактическа власт като владение. В случая въззивният съд, въз основа на направен анализ на доказателствата по делото, е приел не само липса на доказано намерение за своене от страна на Л. Б., но и на реално установена от него фактическа власт върху процесните имоти. Дали тези му изводи са правилни касационната инстанция може да провери само при разглеждане на спора по същество, но не и в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Същевременно жалбоподателят не е обосновал наличието на конкретни предпоставки за допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва каквато и да е аргументация защо Л. Б. счита, че въпросите от изложението към касационната му жалба са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение единствено в частта му относно уважения иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – за проверка на вероятната му недопустимост (за което съдът следи служебно). В останалите му части решението е валидно и допустимо и същевременно не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответникът по касационната жалба има право на разноски за адвокат пред ВКС в размер на 500 лв., дължими във връзка с недопускането на касационно обжалване на въззивното решение в частта, извън иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:


ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260062 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 846/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която е отменено решение № 260036 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1070/2019 г. на Районен съд – Велинград в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. В. Б. срещу Л. В. Б. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, и вместо това въззивният съд е осъдил Л. В. Б. да заплаща ежемесечно на Г. В. Б. сума в размер на 45 лв., представляваща обезщетение за ползване на неговата част от процесния имот, считано от датата на исковата молба, ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна сума, до настъпване на съответния правопогасяващ факт.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260062 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 846/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик в останалата му обжалвана част.
УКАЗВА на Л. В. Б. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. и в същия срок да представи доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата му ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.
ОСЪЖДА Л. В. Б. да заплати на Г. В. Б. разноски пред ВКС в размер на 500 лв. (петстотин лева).
Определението не подлежи на обжалване.





ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: