Р Е Ш Е Н И Е
№ 265
гр. София, 13 юли 2023 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА
при участието на секретаря Е. Михайлова и в присъствието на прокурора М. Бенчев изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 379/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подс. П. С. И. срещу решение № 5/ 07.03.2023г., постановено по внохд № 55/2022г. по описа на Военно- апелативен съд.
В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- т. 3 от НПК.
Твърди се, че въззивният съд не е извършил собствен доказателствен анализ, а показанията на двете пострадали са възприети безкритично и без съпоставката им в контекста на цялата доказателствена съвкупност. Претендира се недопустимост на показанията на родителите на пострадалите, поради производния им характер. Сочи се и тенденциозност в показанията на свидетелите- психолози. Оспорва се и необходимостта от назначаване на последните две тройни СППЕ. Без анализ останали и съществените противоречия в показанията на св. И. и показанията на пострадалите. Пространно се оспорва причинността между деянието и преживения от пострадалите стрес, довел до напълняването на една от тях. Поставя се и акцент на обстоятелството, че след 2013г. отсъстват данни за друго посегателство над пострадалите от страна на подсъдимия, поради което се сочи, че подсъдимият „ сам се е отказал да продължи извършването на твърдените деяния..“, а това е останало без коментар във въззивния съдебен акт. Подобно- без коментар били оставени и доводите за това, че показанията на свидетелките са копирани.
Като последица от посочените процесуални пороци се претендира неправилно приложение на материалния закон – обвинението срещу подсъдимия било недоказано, съдът неправилно го е признал за виновен, като уважил и предявените граждански искове при неправилно тълкуване на началния момент по чл.114 от ЗЗД.
Справедливостта на наложеното наказание се оспорва по съображения за подценяване значението на констатираните смекчаващи отговорността обстоятелства.
Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на оправдателна присъда или изменяване на акта и намаляване размера на наложеното наказание, както и размера на уважените граждански искове.
В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подс. И. поддържа касационната жалба и моли за уважаването й.
Подсъдимият И. поддържа заявеното от защитника му.
Представителят на ВКП дава заключение, че съдебният акт е правилен и законосъобразен, при постановяването му са спазени изискванията на процесуалния и материалния закон, а наложеното наказание е съответно както на личността на подсъдимия, така и на тежестта на извършеното от него.
Повереникът на частните обвинители и граждански ищци пледира за оставяне в сила на въззивния съдебен акт поради неговата законосъобразност.
Подсъдимият, в последната си дума, заявява, че не е извършил престъплението, в което е обвинен и че „ всичко е нагласено“.
Моли да бъде оправдан.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
Жалбата е частично основателна.
С обжалваното пред ВКС решение по внохд № 55/22г. на Военно- апелативен съд изцяло е потвърдена присъда № 6/18.07.22г., постановена по нохд № 61/21г. на Военен съд- Пловдив.
С първоинстанционната присъда, подс. И. е признат за виновен в това, че в периода 25.06.2013 г. – началото на м. септември 2013г., при условията на продължавано престъпление, в с. Граф Игнатиево, извършил блудствени действия (подробно описани в диспозитива на обвинителния акт и в диспозитива на присъдата), с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на малолетните, ненавършили 14 години лица, от женски пол – В. И. Б. на 12 години и Р. С. П. на 10 години, заедно и поотделно, поради което на осн. чл. 149, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК му е наложено наказание 6 (шест) години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието.
Съдът е осъдил подсъдимия да заплати на пострадалите В. Б. и Р. П. обезщетение за причинените им от деянията неимуществени вреди в размер на по 20 000 (двадесет хиляди) лева на всяка от двете ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.
С присъдата Военният съд се е произнесъл по разноските и по веществените доказателства по делото.
По доводите, ангажиращи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения.
В обобщен вид съображенията в подкрепа на посоченото касационно основание могат да бъдат отнесени към няколко категории процесуални нарушения – отсъствие на отговор по наведените от защитата възражения по смиъла на чл. 339, ал. 2 от НПК; пороци в процесуалната дейност на съдилищата по събиране, проверка, анализ и оценка на преобладаващата част от свидетелските показания на св. В. Б., Р. П. и на техните родители – св. И. и Е. Б. и св. С. и В. П., както и на показанията на св. С. И. – син на подсъдимия; процесуални недостатъци в дейността по изясняване психичното състояние на двете пострадали, както и естеството, обема и вида на преживените от тях психични страдания.
Преди всичко е необходимо да се посочи, че основната претенция за оправдаване на подсъдимия поради недоказаност на обвинението, не може да бъде удовлетворена от касационната инстанция. ВКС е инстанция по правилното приложение на правото и като такава не разполага с правомощия да да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касационният съд разполага единствено с правомощие да провери процесуалната дейност на съда, гарантираща правилното формиране на вътрешното му убеждение при установяване на релевантните обстоятелства. Затова, когато констатира пороци в процесуалната дейност на съдилищата при установяване на значимата за процеса фактология, ВКС може да упражни правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК – да върне делото за ново разглеждане, при което, чрез стриктно съблюдаване изискванията на процесуалния закон, да се изгради правилното убеждение относно фактите. За разлика от тази хипотеза на касационен контрол, правомощието по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК - „да отмени присъдата или решението и да прекрати или спре наказателното производство в предвидените от закона случаи, а в случая по чл. 24, ал.1, т.1 - да оправдае подсъдимия” се реализира, когато инстанциите по същество са установили правилно и законосъобразно фактологията, а тя е била неправилно оценена от правна страна - т.е. когато иначе вярно установените факти указват на това, че „деяние не е извършено или че то не съставлява престъпление”. Така посоченото принципно положение указва на невъзможност да се пристъпи към директно оправдаване на подсъдимия (така както се претендира в жалбата) от касационния съд, тъй като приетите за установени факти относно извършени от подсъдимия блудствени действия не позволяват заключение за липса на престъпно деяние.
Част от доводите в жалбите не могат да бъдат предмет на обсъждане в касационното решение, тъй като са такива по необоснованост. Такива са съображенията за неправилност на преценката за факта на напълняването на една от пострадалите, като последица от преживения стрес, като в касационната жалба отсъстват доводи поради какви причини тази преценка е погрешна, а единствено се предлага собствена интерпретация на този факт от защитата.
Неоснователно е възражението, че въззивният съд не е дал отговор на доводите на защитата в съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Вярно е, че при проверката на присъдата въззивната инстанция напълно е утвърдила установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като е изложила убедителни съображения защо намира, че същата е правилно установена. Мотивирала е становище за това, че решаващите изводи на военния съд, относно приетите за установени факти по делото и правната им оценка са законосъобразни и обосновани, а обективираното в обжалваната присъда вътрешно убеждение на съда е формирано при спазване изискването за цялостен анализ на събрания доказателствен материал. В тази част въззивният състав е изпълнил и основното си задължение по чл. 339, ал. 2 НПК, обсъждайки направените възражения за допуснати от решаващия съд нарушения по фактите и закона, като отказът да ги приеме за основателни е убедително аргументиран. На всички развити във въззивната жалба оплаквания (които впрочем се поддържат и в касационната жалба) – за недоказаност на обвинението, отдаване на необоснован превес на показанията на двете пострадали и производните показания на техните родители, за наличие на противоречия между тях и показанията на останалите свидетели, за неправилен анализ на изготвените по делото СППЕ и на показанията на св. С. И. – е даден задълбочен отговор (вж. л. 34 - 38 от внохд № 55/22г. на Военно– апелативния съд). Въззивният съд е съпоставил, анализирал и оценил съобразно действителното му значение, събрания и проверен от първоинстанционния съд доказателствен материал, което му е позволило да постанови решението съобразно изискванията на чл. 14 НПК - по вътрешно убеждение и съобразно закона.
В мотивите на проверяваното решение убедително е защитен извода за процесуално допустима, пълна и безпротиворечива доказателствена основа, на базата на която законосъобразно са обосновани изводите за авторството на деянието и механизма на извършването му. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а в анализа на доказателствените материали не се констатира едностранчивост, тенденциозност и неспазване принципите на формалната логика.
Действително, обвинението, съответно присъдата, се градят основно на показанията на пострадалите св. В. Б.и св. Р. П., при това съвсем без да е било необходимо първоинстационният съд да прибягва до процесуалния механизъм да приобщава дадените от св. Б. показания на досъдебното производство показания по реда на чл. 281, ал. 4 или ал. 5 от НПК. Що се отнася до прочитане показанията на св. П., дадени на досъдебното производство (при това със съгласие на защитата - вж л.140, т.1 от нохд № 61/21г. на Военен съд- Пловдив), предпоставка за това са се явили противоречия относно три факта: дали подсъдимият е сложил една от ръцете си на нейното бедро или на бедрото на св. Б.; дали подсъдимият е използвал оръжие, какво на вид; какво е било съдържанието на заплахата спрямо св. Б. след насочване на оръжието срещу нея. По отношение на всички други обстоятелства, значими за авторството и механизма на деянието, в показанията на св. Б. и П. не само не са констатирани противоречия, но и такива обективно не съществуват. Следователно, при условията на устност, непосредственост и състезателност, двете пострадали последователно и еднопосочно, в детайли, са пресъздали събитията, които са възприели. Нито изтеклият период от време,нито малолетната им възраст по време на извършване на деянието, нито качеството им на пострадали в процеса, са се отразили на степента на достоверност на казаното от тях. С основание въззивният съд е утвърдил извършения от първостепенния съд анализ и оценка на коментираните доказателствени източници, като не само ги е съпоставил помежду им, но и с останалите доказателствени материали. Информацията, изнесена от пострадалите не просто не е изолирана, но и в най-пълна степен е намерила подкрепа в показанията на техните родители- св. И. и Е. Б., св. П., св. Н., К., Я., Г., В., Б., Ц., М., В., И., М., К. и П.. С решаващо значение за достоверността на заявеното от двете пострадали се явяват заключението на СМЕ на подсъдимия(подкрепяща заявеното от свиделките за анатомичните особености по половия орган на подсъдимия), заключението на СППЕ относно тяхната свиделска годнст и изтеклия период от време, който по никакъв начин не се е отразил на детайлността и последователността на спомените им. Поради това, касационната проверка на атакуваното решение, потвърждаващо присъдата, не констатира въззивната инстанция да е придала на обвинителните доказателства смисъл, какъвто те нямат, така както неоснователно се претендира в касационната жалба. Напротив, извършен е обстоен и задълбочен анализ на показанията на двете пострадали. Те са съпоставени с тези на останалите свидетели, както и със заключението на редица експертни заключения, включително и технически за заснети файлове в телефон, ползван от подсъдимия и след като съдът се е уверил, че те са достоверни, е мотивирал своите фактически и правни изводи върху тях. Извън съмнение, не броят на оправдателните и обвинителните доказателства е аргумент за кредитиране на едните или другите, а тяхната достоверност, която е резултат от анализа, направен от съда. Подходът му в случая е напълно законосъобразен, а в преценката на съда ВКС не би могъл да се намесва, освен ако не констатира нарушение на процесуални норми при анализа на доказателствата. Както се посочи, такива не са налице, поради което фактическата необоснованост на въззивния съдебен акт не може да бъде подложена на контрол от настоящия съд, доколкото тя не представлява касационно основание. В допълнение следва да се отбележи, че защитата неоснователно претендира недостоверност на показанията на пострадалите, поради това че са били копирани едни от други. Соченото възражение би било основание за съмнение в достоверността на казаното от свиделките само ако именно тези („копираните“) показания са били поставени в основата на осъдителните изводи на решаващите инстанции, а в конкретния случай съдът не се е позовал на тях, а на заявеното от свиделките в откритото съдебно заседание от 07.07.2021г. в хода на първоинстационното съдебно следствие.
Лишено от основание е оплакването, че съдът не е съобразил противоречията между показанията на пострадалите и св. С. И.. Въззивната инстанция е обсъдила показанията на С. И. и вярно е заключила, че те не са от естество да преодолеят или опровергаят изнесените от двете пострадали факти относно механизма на деянието и неговата хронология. С основание решаващият съд е счел, че от една страна неговите показания всъщност косвено са в подкрепа на показанията на двете свидетелки (относно обстоятелството, че те са идвали в техния апартамент, за да си общуват), а от друга страна – че обективно той не е е възприел нито едно от деянията на баща си, включително и при първото деяние, когато свидетелят се е намирал в хола на апартамента, докато подсъдимият и двете момичета са били в другата стая. Не е подминат и факта, че показанията на свиделя се опровергани от други доказателствени материали в частта относно факта на притежаване на ловна пушка от подсъдимия. С оглед на изтъкнатото закономерен е изводът на решаващите инстанции, че показанията на сина на подсъдимия са изолирани, пристрастни, тъй като обяснимо са насочени към облекчаване положението на дееца, поради което правилно е отречена тяхната достоверност.
Не е допуснато нарушение и с кредитиране показанията на родителите на пострадалите – св. Б. и св. П., поради недопустимостта за използване на производни доказателства, подменящи първичните доказателства. Действително, в принципен план в процеса на доказване е недопустимо производните доказателства да подменят наличните първични доказателства. Не съществува обаче забрана за използване на производни доказателства въобще - липсва процесуална пречка производните доказателства да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните доказателства и за замяна на първичните, ако те са недостъпни. В разглеждания случай показанията на свидетелите сем. Б. и сем. П. възпроизвеждат както фактически данни, съобщени им от дъщерите им (св. Б. и св. П.), така и пряко възприети факти относно причината и хронологията на събитията, довели до започването, макар и в значително по-късен момент, на настоящето наказателно производство. Депозираните от тях показания са надлежен доказателствен източник и съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени при разкриването на фактологията по случая, наред с останалите доказателства, включени в доказателствената съвкупност. Освен това показанията им са използвани за проверка на достоверността на заявеното от дъщерите им в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд. Проверката на първичните доказателства е една от допустимите хипотези за използване на производните доказателства, поради което показанията на родителите на пострадалите законосъобразно са били взети предвид при изясняване на фактологията по казуса.
На последно място, лишено от основание е възражението за неправилна процесуална дейност на съдилищата по изясняване на психическото състояние на пострадалите момичета – както по време на извършване на деянието, така и в хода на развилия се в по- късен момент наказателен процес. Въззивният съд напълно е утвърдил извършените от първия съд процесуални действия по некредитиране на назначените в хода на досъдебното производство СППЕ и необходимостта от назначаването и изслушването на повторни експертизи. Подходът му е в съответствие с изискванията на процесуалния закон и дейността му в тази насока не търпи критики. Освен това такива и по същество не се изтъкват, а без конкретни съображения в жалбата се изразява недоволство по дадената от съдилищата оценка на съдържащите се по делото СППЕ. Убедително и задълбочено въззивният съд е дал отговор защо одобрява заключението на първоинстациоония съд защо с доверие следва да се подходи именно към СППЕ, изготвени в хода на съдебното следствие, а не към тези, изготвени на досъдебното производство. Всъщност, правилно съдилищата са коментирали, че основните разлики между обсъжданите експертизи се състоят в изводите относно това дали при свидетелките се констатират данни за преживян остър стрес или друго разстройство на адаптацията, както и дали при тях са налице или не обективни и медицински данни описаните от тях преживявания да са се отразили до степен на развило се невротично или емоционално разстройство, като последица от преживяното. Детайлно са посочени съображенията, поради които е отказано да се възприемат с доверие първо изготвение СППЕ, както и подробно е пояснено обратното - защо вторите по време (тези, които са назначени от първоинстанционния съд) са научно - обосновани, компетентни и пълни. (л. 36- л.38 от внохд № 55/22г. на Военно- Апелативен съд). Известно е, че решаващите инстанции не могат да търпят какъвто и да е упрек, след като, без да игнорират нито едно от доказателствата, са изложили своите съображения на кои от експертните заключения следва да се основе присъдата и на кои не, както и причините за това. В настоящия случай доказателственият анализ на двете съдебни инстанции не е формален, а пространен и задълбочен. От него е напълно ясно на страните и на контролната инстанция защо инстанциите са кредитирали разширените и убедително защитени експертни заключения, назначени от съда, като към съображенията им няма какво да бъде допълнено.
С оглед на всичко изложено, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници и е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция факти за потвърдени, а възраженията на защитата за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено. Липсва нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК, което да налага настоящата инстанция да отменя въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане.
При правилно установени факти съдебните инстанции са приложили правилно материалния закон, тъй като с действията си подс. И. е осъществил престъплението по чл. 149, ал. 5, т. 1 вр. ал. 1 във връка с чл.26, ал.1 от НК. Не се налага обсъждането на обективната и субективна съставомерност на това престъпление, доколкото нарушението на материалния закон в касационната жалба е обосновано единствено допуснатите нарушения на процесуалния такъв, каквито ВКС не констатира.
При проверка на въззивното решение с оглед твърдението в жалбата за явна несправедливост на наложеното наказание касационната инстанция констатира основания за неговото изменение. На подс. И. е наложено наказание около минималния размер на предвиденото в закона, което е обосновано с превес на смегчаващите отговорността му обстоятелства- чистото съдебно минало, трудовата му ангажираност, добрата служебна характеристика, здравословното състояние на сина му, страдащ от детска церебрална парализа и обективните данни, че подсъдимият се грижи за него в определени периоди от време, които не са краткотрайни. Отчетени са, при това с действителната им тежест, отегчаващите отговорността обстоятелства – трайния престъпен умисъл, възрастта на пострадалите, която е значително под границата на непълнолетието. С особено значение е съобразен изтеклият период от извършване на престъплението и предвид постановките по делото „Димитров и Хамънов среущу България“, § 128, съдилищата са компенсирали подсъдимия по алгоритъм да счетат за справедливо наказание от 9 (девет) години лишаване от свобода, което впоследствие да се редуцира с 1/3 до размер от 6 (шест) години лишаване от свобода. Доколко избрания алгоритъм е съответен на материалния закон е спорно, предвид отсъствието на материално- правни предпоставки за точния размер на „редукция“ на наказанието по описания начин. В цитирания параграф от пилотното решение (вж. §128 от Решение от 10.05.2011 г. на ЕСПЧ по делото на Димитров и Хамънов срещу България, по жалби № 48059/2006 г. и № 2708/2009 г., Четвърто отделение) Съдът ясно е посочил, че компенсирането на подсъдимия чрез налагане на по-ниско наказание е само една от възможните мерки, които в определени случаи, би могла да компенсира минали забавяния, като за нейна ефективност - за да може да обезщети нарушението на правото на обвиняемия на гледане на делото му в разумен срок, тя следва да отговаря на три условия – а) съдилищата трябва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на чл. 6 § 1 по достатъчно ясен начин; б) те (съдилищата) трябва да предоставят обезщетение, като намалят присъдата по изричен и измерим начин; в) възможността да се иска такова намаляване, независимо дали въз основа на изричен законов текст, или трайно установена практика, трябва да е установена като право за осъденото лице. Това означава, че при обмислянето на въпроса за нарушение на правото делото да се разгледа в „разумен срок“, съдът преценява възможността нарушението да бъде компенсирано, като му е предоставена суверенна преценка в какви граници и доколко е допустимо да се извърши тази компенсация, при това единствено в контекста на конкретните специфики на случая. Може да се обобщи, че компенсацията (чрез редуциране на наказанието до по-нисък размер) на подсъдимия съществено се различава от възприетите от законодателя механизми за редуциране на наказанието (вж. процедурата по чл. 372, ал. 4 от НПК и определянето в нейните рамки на наказание по чл. 58а от НК или пък материално- правното редуциране на наказанията за непълнолетните дейци по чл. 63 от НК). Независимо от това обаче, обективно започването на наказателното произвоство срещу подсъдимия е 4 години след извършване на деянието, а понастоящем са изтекли около 10 години от осъществената от него престъпна проява. Следователно правилно въззивният съд е заключил, че забавянето на производството не се дължи преимуществено на действията на подсъдимия, без той съществено да е допринесъл за неразумния срок на производството със собственото си процесуално поведение. Това обстоятелство съгласно практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ предпоставя необходимост от приложението на ефективен компенсаторен механизъм за поправянето на нарушението, каквато мярка е възможността наказанието на осъденото лице да бъде намалено. За начина и вида на компенсацията, чрез намаляване размера на наказанията, както практиката на ЕСПЧ, така и трайната съдебна практика на върховната съдебна инстанция е последователна и еднопосочна (вж. напр.Решение № 78 от 3.06.2016 г. на ВКС по н. д. № 100/2016 г., II н. о; решение № 299/12.06.2013г. по н. д. № 906/2013 г. по описа на ВКС, III н. о.). При всички случаи, констатацията за допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок се „преценява като смекчаващо обстоятелство със съответната тежест и значение в зависимост от конкретния срок на забавата и причините за допускането й, включително и като такова с изключителен характер“, като компенсацията чрез редуциране на наказанието, следва да се прилага за всички наказателни производства, без значение конкретната обществена опасност на престъплението и неговата относителна тежест. Компенсацията е за подсъдимия, тъй като целта й е постигането на справедливо обезщетяване на ограниченията, неизбежно понесени от него по време на продължителния период на неяснота на наказателноправното му положение. В разглеждания случай, неразумната продължителност на наказателното производство по никакъв начин не се дължи на поведението на подсъдимия, т.е. забавянето не е по причини, произтичащи от поведението на подсъдимите или защитата и е станало преимуществено в досъдебната фаза на производството. Застъпената от двете съдебни инстанции позиция, че обществената опасност на конкретните деяния на подсъдимия и на извършеното не позволява приложението спрямо него на правилата по чл. 55 от НК, не може да се сподели доколкото е очевидно, че наказателният процес срещу подсъдимия се е развил в неразумен срок. Изтъкнатата в съдебните актове съвкупност от смекчаващи обстоятелства е обусловила извод за определяне на наказание при превес на смекчаващите обстоятелства. При индивидуализацията им е следвало със самостоятелно значение също и да се съобрази обстоятелството, че подсъдимият ефективно се грижи за тежко подвижен и болен син. При предвиден минимум от пет години в санкцията на чл.149, ал.5, т.1 от НК, ВКС оценява констатираното дългогодишно забавяне на наказателното производство за твърде значимо по продължителност и го дефинира като смекчаващо обстоятелство с изключителна тежест и значение. С оглед на това наказанието на подсъдимия следва да бъде редуцирано по механизма на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК от НК като полагаща се компенсация за неразумно дълготрайния ход на процеса до 4 (четири) години лишаване от свобода, в какъвто смисъл следва да бъде изменено въззивното решение.
На последно място, неоснователна е претенцията за погасяване на гражданската отговорност на подс. И. по давност. Военно-апелативният съд е направил извод, че съобразно предписанията на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД за начало на петгодишния давностен срок следва да се приеме датата на привличане на подсъдимия в качеството на обвиняем - от 30.06.2020 година. Доколкото исковете са предявени и приети за разглеждане от основния съд в разпоредителното заседание на 18.06.2021 година, правилно съдът е счел, че гражданските искове са допустими, макар и да не се споделят доводите на решаващия съд, изтъкнати в подкрепа на това становище. Действително, съобразно предписанията на чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня на изискуемост на вземането, като началният момент, от който възниква вземането за вреди от непозволено увреждане е датата на откриване на дееца и предвид обстоятелството, че в повечето случаи същият е известен, давността започва да тече от извършване на деликта. Освен това, още в Тълкувателно решение № 5 от 5.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 5/2005 г., ОСГК и ОСТК е разяснено, че ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ. Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент. Разглежданият казус сочи обаче на определена специфика, която е обусловена от наличието на знание за извършителя у лица, които да могат да извършат правно- валидни действия за зашита от непозволеното увреждане. Извън съмнение – знанието за извършителя е било налично още от момента на деликта, но само за малолетните пострадали, които не са могли да осъществят самостоятелно правото си на граждански иск от непозволеното увреждане. За родителите им, като техни законни представители, това право е възникнало от момента на узнаване на фактите по деянието и неговия автор (през 2017г., съответно от 18.09.2017г.,за който момент се съдържат данни в показанията на родителите на пострадалите) и последвалите след този момент сигнали за извършеното от подсъдимия до компетентните органи, довели до образуване на наказателното произвоство срещу подсъдимия. Следователно, към момента на предявяване на гражданските искове – 18.06.21г., 5 - годишният срок на погасителната давност по чл. 114, ал. 3 от ЗЗД не е бил изтекъл. Всичко това дава основание на ВКС да счете възражението на защитата за изтекла погасителна давност за гражданско-правните претенции, за неоснователно.
Основателно е оплакването за неправилно приложение на чл.111, б.“в“ от ЗЗД. С първоинстанционната присъда, след осъждането на подс. И. да заплати на двете пострадали обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 20 000 лв, съдът е постановил същите да се изплатят „..ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.“ Не е съобразена разпоредбата на чл. 111, б. "в", съгласно която с изтичането на 3-годишна давност се погасяват вземанията за лихви. Данните по делото са, че деянието е осъществено от подсъдимия в периода от 25.06.2013г. до началото на м.09.2013г., от което на гражданските ищци В. И. Б. и Р. С. П. са били причинени неимуществени вреди. Гражданските искове са предявени в разпоредително заседание на 18.06.2021г. на Военен съд - Пловдив или 8 години и 9 месеца след осъществяване на деликта. Правилното прилагане на правилата за погасителната давност при изчисляване на срока, за който вземането е погасено, и съответно, за който законна лихва да се присъди, налага промяна на дължимата лихва, тъй като вземането е погасено по давност за периода, по-дълъг от три години преди предявяване иска – от началото на м.09.2013 до 18.06.2018 година.
С оглед посоченото въззивното решение, с което е оставена в сила гражданско-правната част на присъдата относно периода на дължимата лихва върху присъдените обезщетения за неимуществени вреди следва да бъде отменено в атакуваната от касатора част - досежно началния момент, от който се дължи законната лихва върху допълнително присъденото обезщетение в полза на ищците Б. и П., както вместо от датата на деянието, същото акцесорно вземане е дължимо от датата 18.06.2018 година.
Предвид изтъкнатото и като прие за частично основателни доводите в касационната жалби, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение на осн. чл. 354, ал. 2, т. 1 и т. 5 от НПК,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯВА решение № 5/07.03.2023г., постановено по внохд № 55/2022г. по описа на Военно- апелативен съд, като:
НАМАЛЯВА при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК наложеното на подсъдимия П. С. И. наказание от 6 (шест) години лишаване от свобода на 4 (четири) години лишаване от свобода.
ОТМЕНЯВА решение № 5/07.03.2023г., постановено по внохд № 55/2022г. по описа на Военно- апелативен съд, относно началната дата, считано от която се начислява законна лихва върху главницата на присъдените обезщетения за неимуществени вреди на В. И. Б. и Р. С. П., а именно от датата на деянието (от началото на м.09.2013г.), като вместо това определя 18.09.2018г. като начална дата, от която да се начислява законната лихва върху присъдените в полза на гражданските ищци - В. И. Б. и Р. С. П. обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от по 20 000 лева за всяка от тях.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|