9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 60250
гр. София, 02.11.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
при участието на секретаря Райна Пенкова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 195 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Енерго-про продажби“ АД срещу решение № 260652/27.10.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 1205/2020 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1582/24.03.2020 г. по гр. дело № 19391/2019 г. на Варненския районен съд, е уважен, предявеният от Т. Д. И. срещу жалбоподателя, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника-касатор сумата 17 499.07 лв., представляваща начислена в резултат на извършена корекция на сметката на потребителя (ищеца) стойност на електрическа енергия за обект, находящ се в [населено място], за периода 27.07.2017 г. - 26.07.2018 г., за обект с абонатен № .... и клиентски № ...., за която сума е издадена фактура №....../........ г.; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Според констативен протокол № 1202285/26.07.2018г., съставен от служители на „Електроразпределение Север“ АД за резултатите от проверката на измервателната система на процесния обект в [населено място], наличният СТИ е демонтиран със снети показания от регистри 1.8.1, 1.8.2, 1.8.3, 1.8.4 и 1.8.0, за експертиза от БИМ; монтиран е нов с вписани „0“ показания от регистри 15.8.1, 15.8.2, 15.8.3., 15.8.0. Съгласно обобщени данни от метрологичната експертиза на БИМ – КП № 1661/11.07.2019г.-АУ-Е.000029-42270/27.07.2018г., процесният СТИ е тип МТ174, статичен, трифазен, тритарифен, налични са всички обозначения и пломби, няма механични дефекти на кутията, на клемите и клемния блок; при проверка на точността не се установява грешка над максимално допустимата; процесният СТИ съответства на метрологичните характеристики и изискванията за точност при измерване на ел. енергия; при софтуерен прочит е установена намеса в тарифната схема (за съответния тип от тип тарифи) и преминала ел. енергия на тарифа 4 – 92 458.4 kWh., невизуализирана на дисплея. Съдът е установил и че на 15.07.2019 г. е одобрено становище за начисление на допълнително количество електрическа енергия в размер на 92458 кВТч, за периода от 27.07.2017 г. до 26.07.2018 г.; издадена е фактура на стойност 17 499.07 лв. с ДДС; абонатът (ищецът) е уведомен за задължението и срока на погасяване. Окръжният съд е посочил и че неоспореното от страните заключение на съдебно-техническата експертиза „се преценява от разглеждащия състав“ за данните, посочени в т. 1 и т. 5 – метрологичната годност и параметризация при монтиране на електромера на обекта, а в останалите части вещото лице се позовава изцяло на констатациите по двата протокола относно неправомерно вмешателство, доколкото не може да изведе самостоятелни изводи при изпълнението на постановената задача, въз основа на собствени наблюдения. Съдът е посочил и че в съдебно заседание вещото лице уточнява, че електромер МТ е одобрен тип за трифазна електроенергия, предназначен за стопански потребител; той е с дистанционно отчитане и опция, която позволява да се определи точния момент на претарифиране; начисленото количество електроенергия е голямо и може да се натрупа в продължение на две години, но точният период не може да се определи. Съдът е посочил и че по делото е представен протокол № 2059367/25.04.2016 г. за монтаж на СТИ с идентичен фабричен номер с демонтирания на обекта, и вписани „0“ показания от трите активни тарифи – дневна, нощна и върхова.
По съществото на правния спор въззивният съд е изложил следното: Разрешаването на конкретния спор е обусловено от нормативната възможност на доставчика на електроенергия да извършва едностранна промяна в количеството доставена ел. енергия за период, предхождащ датата на констатираното нарушение, при действащите към този момент разпоредби на ЗЕ и подзаконовите нормативни актове по приложението му. Правната регламентация на процесните отношения между доставчика и потребителя на ел. енергия е дадена в отменените ПИКЕЕ (ДВ, бр. 98/12.11.2013 г.) за извършване и преизчисление на количеството електрическа енергия от операторите на съответните мрежи, издадени от председателя на ДКЕВР, приети с решение на ДКЕВР по т. 3 от протокол № 147/14.10.2013 г., на основание чл. 83, ал. 1, т. 6, във вр. с ал. 2 от ЗЕ, в сила от 16.11.2013 г. Към датата на проверката са отменени, съответно чл. 1- 47 и чл. 52-56 от ПИКЕЕ с решение № 1500/6.02.2017 г. по адм. д. № 2385/2016 г. на ВАС, обн. в ДВ, бр. 15/14.02.2017 г. Действащи за разглеждания период са разпоредбите на чл. 48-51 от ПИКЕЕ, отменени с решение № 2315/21.02.2018 г. по адм. д. № 3879/2017 г. на ВАС, обн. в ДВ, бр. 97/23.11.2018 г. Въззивният съд е приел, че съобразно всички установени факти по делото, ответното енергийно дружество е формирало задължение от допълнително начислено количество електроенергия за реално потребление в посочения корекционен период, прилагайки нормата на чл. 50 от ПИКЕЕ, която е в сила за процесния период. Начисленото количество е определено изцяло по показанията от регистър 1.8.4 (Т4), като реално потребление на доставена и неотчетена ел. енергия за посочения период, след извършена проверка на електромера в лабораторни условия. Потвърдена е параметризацията на СТИ и редовен отчет на консумираната ел. енергия на обекта по три тарифи за стопански абонат – дневна (регистър 15.8.2), нощна (регистър 15.8.1.), върхова (регистър 15.8.3.) и показанията на активните регистри. Електромерът е без външни дефекти, с необходимите обозначения на табелката, знаци и пломби, т. е. без индикация за неправомерен достъп до вътрешната конструкция. Към датата на демонтажа е в срок на метрологична годност и в класа на точност. Прочит на невизуализиран регистър е извършен със специален софтуер, който по лиценз е предоставен на енергийното дружество. Предвидената опция за дистанционен отчет (съобразена с техническите харктеристики на СТИ) позволява да се определи началния момент на претарифиране, чрез натрупване на количества ел. енергия в неактивен регистър 15.8.4. (Т4). Съдът е приел и че доказателствената тежест при установяване на релевантен факт, какъвто без съмнение е периода, е на ответната страна. Приел е също, че в случая това доказване не е проведено, а е остойностено цялото констатирано количество в Т4 за лимитирания едногодишен период.
Предвид така изложеното, въззивният съд е посочил, че не приема за основателно възражението на ответника-касатор за правно обосновано начисляване, съобразно фактическия състав на приложения чл. 50 ПИКЕЕ – при установяване на несъответствие между данните за параметрите на измервателната група и въведените в информационната база данни за нея, водещо до неправилно изчисляване на използваните от клиента количества електрическа енергия, възниква право на дружеството да начисли допълнителна сума в рамките на минал отчетен период, за срок от допускане на грешката до нейното констатиране, не по-дълъг от една година. Съдът е приел, че корекционните предпоставки ще бъдат изпълнени, ако са налице предходни данни за показанията от всички регистри на електромера – активни и неактивни, при които в условията на последваща проверка е възможно установяване на точното количество електроенергия, потребено на обекта в лимитирания от закона едногодишен период; преценявани комплексно в приложената от дружеството хипотеза ще могат да обосноват заключение за потребление в посочения размер. Окръжният съд е намерил, че ответникът (дружеството-касатор) не доказва несъответствие с въведените в информационната база за периода на корекция, респективно – основанието на начисленото допълнително количество електроенергия в хипотезата чл. 50 от ПИКЕЕ (отм). В тази връзка съдът е посочил, че представеният протокол за монтаж от 2016 г., предвид вписаните „0“ показания само на активните регистри, респ. – невписани от регистър 15.8.4., не може да послужи за сравнителен анализ с констатираните при проверката данни и да формира непротиворечиво заключение, че начисленото количество ел. енергия действително е доставено и потребено в посочения корекционен период. В заключение въззивният съд е посочил, че липсата на доказателства за елементите от фактическия състав на приложената норма обуславя извод за неоснователност на вземането.
В касационната жалба на „Енерго-про продажби“ АД се излагат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Т. И., в отговора си излага становище и съображения за процесуална недопустимост, както и за неоснователност на жалбата. С последваща молба ищецът поддържа отговора на касационната жалба.
В мотивите си към постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 339/27.04.2021 г., настоящата инстанция е изложила съображенията си относно процесуалната допустимост на касационната жалба, респ. – за неоснователността на възражението на ищеца в обратна насока. С последващата си молба ищецът не навежда различни доводи за това, поради което не е необходимо съдът да преповтаря съображенията си относно процесуалната допустимост на жалбата. Със същото определение касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства по делото.
По този процесуалноправен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, която приема следното: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Съгласно и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С действащия ГПК от 2007 г. правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В този смисъл са решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 139/17.07.2019 г. по гр. дело № 4375/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 211/21.01.2021 г. по гр. дело № 64/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и цитираната в тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В същия смисъл е и посоченото от жалбоподателя по настоящото дело, решение № 222/27.03.2018 г. по търг. д. № 505/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, в което е прието, че за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото; въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството, и независимо от възможността да препрати по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.
В противоречие с посочената практика (включително задължителна) на ВКС в случая въззивният съд не е обсъдил всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните. Основателно в тази връзка е едното от двете основни оплаквания на дружеството-касатор, че в нарушение на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК окръжният съд не е обсъдил доводите във въззивната му жалба за приложението в случая на разпоредбите на чл. 183 и чл. 200 от ЗЗД – предвид отмяната на ПИКЕЕ от ВАС. По този начин въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, което е съществено, тъй като е довело и до нарушение на материалния закон – неправилно е обсъждано приложението на отменената от ВАС разпоредба на чл. 50 от ПИКЕЕ, вместо съдът да приложи действащите общи материалноправни разпоредби – съобразно доводите на жалбоподателя. В тази насока обжалваното въззивно решение не е съобразено с актуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК по множество подобни правни спорове (решение № 124/18.06.2019 г. по гр. д. № 2991/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 150/26.06.2019 г. по гр. д. № 4160/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 144/12.03.2021 г. по гр. д. № 1251/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 54/24.03.2021 г. по гр. д. № 1843/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 50/12.05.2021 г. по гр. д. № 1737/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 82/12.05.2021 г. по гр. д. № 2844/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60210/07.10.2021 г. по гр. д. № 4110/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, и пр.), в която е разяснено следното: Правоотношенията между електроснабдителните дружества и крайните потребители на електрическа енергия възникват по силата на договори за продажба (доставка) на електрическа енергия. Поради специфичния предмет на тези договори, част от правата и задълженията на страните се регламентират с разпоредби в ЗЕ, чиято цел е да бъдат защитени потребителите, които могат да бъдат ощетени от неравноправни клаузи поради това, че електроснабдителните дружества са по-силната страна в правоотношението. Защитата на потребителите от евентуални неравноправни клаузи обаче не променя характера на договорните отношения. Договорът има специфичен предмет, но за неуредени в ЗЕ случаи, следва да се прилагат общите правила за продажба – чл. 183 и сл. от ЗЗД. Така, купувачът дължи заплащане на действително доставената и потребена от него електроенергия, на основание чл. 200 от ЗЗД. От това следва, че когато е допусната грешка и е отчетена доставка в по-малък размер и, съответно е заплатена по-малка цена от реално дължимата, купувачът дължи доплащане на реално доставената му електроенергия. Дори да липсва специална уредба, този извод следва от общото правило, че купувачът дължи заплащане на цената на доставената стока и от принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Без значение е дали има виновно поведение у потребителя за неточното отчитане на действително доставената електрическа енергия, важното е какво количество действително е потребил, като дължи цена за цялото. ПИКЕЕ (обн. в ДВ бр. 98/12.11.2013 г.) съдържат подробна регламентация по какъв начин се коригира едностранно сметката на потребителя. В периода след тяхната отмяна, включително на чл.чл. 48-51, извършена с решение № 1500/06.02.2017 г. по адм. д. № 2385/2016 г. на ВАС (обн. в ДВ, бр. 15/14.02.2017 г.) и решение № 2315/21.02.2018 г. по адм. д. № 3879/2017 г. на ВАС (обн. в ДВ бр. 97/23.11.2018 г.), електроразпределителното дружество не може да търси доплащане на суми за доставена, но неплатена електроенергия, след установяване на грешки при отчитането, по реда и на основание отменените разпоредби. Доставчикът обаче има право да търси доплащане на основание чл. 200 от ЗЗД, а потребителят, съответното – задължение да плати цялата потребена елекроенергия. Съдът е този, който квалифицира искането, с което е сезиран. При иск с правно основание чл. 200 от ЗЗД за заплащане изцяло или частично на доставена електроенергия, ищецът-доставчик следва да уточни какво количество и за какъв период от време твърди, че е доставил електроенергия, съответно каква част от нея е останала неплатена от потребителя. Ищецът-доставчик носи тежестта да докаже, че количеството е действително доставено на ответника и ако твърди, че върху средството за търговски измерване (СТИ) е извършено неправомерно въздействие, в резултат на което с него е измерена цялата доставена енергия, но последната не е отчетена правилно, следва да го установи по пътя на пълно главно доказване, а още и цената на електроенергията, която не е заплатена от потребителя. При предявен от потребителя отрицателен установителен иск за несъществуване на негово задължение за заплащане на електроенергия, тежестта за доказване е за ответника-доставчик, който претендира плащането.
По настоящото дело е предявен отрицателен установителен иск по реда на чл. 124 от ГПК – нормата е процесуалноправна и сочи реда и процесуалните предпоставки за допустимост на претенцията, но не и материалноправната квалификация на иска, която в случая е именно по чл. 200, ал. 1 от ЗЗД. Предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно – уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича спорното материално право. Последното се квалифицира от съда. Въззивният съд, като втори по ред по съществото на спора, не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своя краен извод по материалния спор с този на първата инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон, и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил. Съгласно чл. 7 от ГПК, след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимостта на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване, а още и съдейства на същите за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината – чл. 10 от ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние.
Варненският окръжният съд, макар да е изходил от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, не е квалифицирал точно искането и така е приложил неправилно материалния закон. В случая не е налице недопустимост на произнасянето, а неправилност на решението. Когато съдът се е произнесъл по фактите, твърдяни от ищеца, обосновавайки защитаваното субективно материално право, по заявения петитум и между насрещните страни в процеса, няма произнасяне по непредявен иск, дори и при грешна правна квалификация. Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и като не е предприел процесуални действия по уточняване релевантните твърдения на страните съобразно приложимата материалноправна норма. Освен това, макар сам да е установил, че приетото в първата инстанция експертно заключение има недостатъци, окръжният съд не е извършил преценка, доколко допуснатата от районния съд експертиза е изчерпателна, нито дали заключението е компетентно изготвено предвид притежаваните от вещото лице специални знания. По този начин съдът не е упражнил и служебните си правомощия по чл. 201, във вр. с чл. 195, ал. 1 от ГПК да възложи допълнителна експертиза за установяване на останали неизяснени по делото, с оглед действителната правна квалификация на спорното право, релевантни обстоятелства, за които са нужни специални знания.
В заключение, неправилното въззивно решение следва да бъде отменено и делото – върнато на окръжния съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав. При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, въззивната инстанция следва да изясни твърденията на ответника – порцесното незаплатено количество електроенергия за какъв период от време е доставено (елемент от фактическия състав на вземане, основано на чл. 200, ал. 1 от ЗЗД, за разлика от претенция, основана на корекция по ПИКЕЕ), като даде възможност на насрещната страна да направи възражения във връзка с уточнението. С оглед посочената по-горе необходимост от специални знания за изясняване на релевантните обстоятелства по делото, свързани с вече установените такива, че в резултат от външна намеса в софтуера на процесното СТИ част от електроенергията е била отчитана по невизуализирана тарифа, въззивният съд следва служебно да допусне допълнителна, комплексна съдебна експертиза, като укаже на ответника задължението му да внесе депозит за възнаграждение на съдебните експерти. Съставът на експертизата следва да включва, освен вещо лице електро-инженер, още и софтуерен специалист, които да дадат обосновано и аргументирано заключение по следните задачи: преминала ли е реално през процесното СТИ, отчетената в тарифа Т4 (1.8.4) електроенергия, и през кой период от време; какви са били показанията на всички тарифи на процесното СТИ при монтирането му в имота на ищеца; разполага ли дружеството-доставчик със софтуерна програма, с която да може да променя показанията в тарифите на СТИ, или само с такава, която чете данни; какво означава и по какъв начин е възможна констатираната в протокола на БИМ, „при софтуерно четене, намеса в тарифната схема на електромера“, като и какво означава „електромерът съответства на метрологичните характеристики, отговаря на изискванията за точност при измерване на електроенергия“; възможно ли е в случая да се касае за грешка, която не се дължи на човешко поведение. Въззивният съд следва да даде възможност и на страните да формулират задачи към експертизата, но и като прецени тяхната относимост към предмета на доказване по делото, преди да ги допусне.
Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260652/27.10.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 1205/2020 г. на Варненския окръжен съд.
ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |