Р Е Ш Е Н И Е № 84 гр. София, 16.05.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 269/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на адв. Т., защитник на осъдения Е. П. А., за възобновяване на НОХД № 455/2015 г. по описа на Хасковския окръжен съд (ХОС). В искането е релевирано основанието за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК – нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че съдът в разрез с чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ одобрил споразумение, с което страните са се споразумели, че подсъдимият е извършил престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „а” от НК при положение, че за същите деяния, обуславящи системността на престъпната му дейност, той е бил санкциониран и с влезли в сила наказателни постановления с налагане на глоби по Закона за митниците. Позовавайки се на ТР № 3 от 22.12.2015 г. по тълкувателно дело № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, защитникът развива теза за нарушение на правилото ne bis in idem при двойното наказване на подсъдимия по административнонаказателен и наказателен ред за едни и същи деяния. Поддържа, че проведеното по реда на Глава двадесет и девета от НПК наказателно производство било недопустимо, като още към момента на одобряване на споразумението духът на закона бил в този смисъл, а съдът е следвало да не допусне двойната репресия по отношение на едно и също лице за едни и същи деяния. Според защитника, освен на забраната на чл. 4, § 1 от Протокол № 7, първостепенният съд е могъл да се позове и на принципната недопустимост на водения наказателен процес, изводима от чл. 14, т. 7 от Международния пакт за граждански и политически права и от разпоредбата на чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Предвид изложените съображения процесуалният представител на искателя отправя към ВКС искане да възобнови НОХД № 455/2015 г. по описа на ОС – гр. Хасково и на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК да прекрати производството по делото. В съдебно заседание осъденото лице Е. П. А., редовно призован, не се явява. Неговият защитник адв. Т. поддържа искането за възобновяване по изложените в него подробни съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че искането e недопустимо, тъй като е подадено от процесуален представител на осъдения, който е представил пълномощното си след изтичането на срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. В случай, че искането бъде прието за допустимо, прокурорът счита, че е основателно и предлага да бъде уважено. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С определение № 51 от 18.08.2015 г. по НОХД № 455/2015 г. ХОС е одобрил на основание чл. 382, ал. 7 от НПК споразумение за решаване на делото между прокурор от ОП – Хасково и защитника на подсъдимия Е. А. адв. Т.. Със споразумението подсъдимият А. се е признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „а” от НК – в това, че през периода 09.03.2011 г. – 12.03.2015 г. на ГКПП „Капитан Андреево” пренесъл през границата на страната ни без знанието и разрешението на митниците стоки (цигари – 420 кутии марка „K. slims”, 30 кутии марка „E. 120s”, 60 кутии марка „LM 100s”, 40 кутии марка „Leader”, 80 кутии марка „A. slims” без акцизни бандероли и 28 чифта спортни обувки с лого „N.” на обща стойност 3 443.90 лева), като това е извършено от лице, което системно се занимава с такава дейност. За така извършеното престъпление подсъдимият Е. А. се е съгласил при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК да му бъде наложено наказание шест месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл. 242, ал. 7 от НК предметът на престъплението е бил отнет в полза на държавата; на основание чл. 242, ал. 8 от НК превозното средство, послужило за пренасяне на стоките – лек автомобил марка „Ф. Г.” с рег. [рег.номер на МПС] – е било отнето в полза на държавата; на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия били възложени направените по делото разноски в размер на 35 лева. Определението на ХОС по НОХД № 455/2015 г. е влязло в сила на 18.08.2015 г., а искането на защитника на осъдения А. за ревизията му по реда на възобновяването е подадено на 18.02.2016 г. (видно от пощенското клеймо върху приложения плик), поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК, срещу акт, подлежащ на възобновяване съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК шестмесечен срок от влизане в сила на атакуваното определение. Не е основателно възражението на прокурора за недопустимост на искането, основано на отсъствието на представителна власт на защитника към момента на подаване на искането, който е бил и последният възможен срок за предявяване на искане за възобновяване съгласно чл. 421, ал. 3 от НПК. Действително, че искането за възобновяване на наказателното дело е подадено от името на осъдения А., „действащ чрез процесуалния си представител” адв. Т., в последния ден от шестмесечния срок по чл. 421, ал. 3 от НПК, като не е било представено пълномощно за изготвянето на искането. Това е наложило председателят на ІІ наказателно отделение при ВКС с разпореждане от 26.02.2016 г. да укаже на адв. Т. на основание чл. 426, вр. чл. 351, ал. 2 и ал. 4, т. 1 от НПК да представи в 7-дневен срок пълномощно за изготвяне на искането за възобновяване на НОХД № 455/2015 г. по описа на ХОС. В изпълнение на дадените указания по делото е представено адвокатско пълномощно от осъдения Е. А. за адв. Т. с дата 24.02.2016 г., следваща последния ден от шестмесечния срок за подаване на искането за възобновяване (18.02.2016 г.). Тези обстоятелства не обуславят извод, че искането за възобновяване е подадено извън срока по чл. 421, ал. 3 от НПК, поради отсъствието на пълномощия адв. Т. да го изготвя и подава към 18.02.2016 г. Упълномощаването е юридическият факт, пораждащ упълномощително правоотношение между осъденото лице и защитника му, което създава представителна власт за защитника. Упълномощителната сделка има овластителен характер и сключването й е необходимо, за да може защитникът да извършва правновалидни действия във връзка със защитата на правата и законните интереси на осъденото лице. Тази сделка е абсолютно необходимата процесуална предпоставка, която непосредствено води до конституирането на защитника. Т. Е., Защитникът в наказателния процес на Република България, С.-Р, С., с. 61 Упълномощаването обаче е резултат на сключен между страните предхождащ неформален (извън хипотезата на чл. 292, ал. 3 от ЗЗД) договор за поръчка (мандат), който има за предмет конкретните права и задължения на защитника по съответното дело за защита на правата и законните интереси на доверителя. Осъществените от довереника от името на доверителя по силата на този договор правни действия, макар и без представителна власт, са валидни, щом впоследствие не са отречени от осъдения. С представеното по делото пълномощно от 24.02.2016 г. осъденият на практика е потвърдил с обратна сила вече извършените от довереника му адв. Т. правни действия – изготвянето и подаването на искането за възобновяване, тъй като я е овластил да направи именно тях. Разгледано по същество, искането на защитника на осъдения Е. П. А. е неоснователно. Макар защитникът на искателя да твърди, че още към момента на постановяване на атакуваното определение духът на процесуалния закон е забранявал двойното наказване на едно и също лице по административнонаказателен и наказателен ред за едни и същи деяния, поради което споразумението не е следвало да бъде одобрено, съдържанието на искането за възобновяване недвусмислено сочи, че претенциите на искателя се осланят на приетите разрешения с ТР № 3 от 22.12.2015 г. по тълкувателно дело № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС. Необходимостта от прекратяване на наказателното производство поради нарушение на правилото ne bis in idem се претендира от осъдения и защитника му за първи път едва в настоящото извънредно производство, като искане в тази насока не е било предявено нито в хода на досъдебното производство, нито пред съда в проведеното производство по реда на Глава двадесет и девета от НПК. В тази връзка на вниманието на касационния съд е поставен принципният въпрос за приложимостта на тълкувателното решение на ОСНК по отношение на съдебни актове, влезли в сила преди приемането му. Настоящият съдебен състав счита, че последващите тълкувателни решения нямат обратна сила и действието им не се разпростира по отношение на съдебни актове, влезли в сила преди приемането му. Първо, тълкувателното решение съдържа правни изводи и заключения относно точния смисъл на съответната правна норма, която е част от правовия ред. Неговото съдържание има абстрактен характер, защото е относимо към бъдещото решаване на неограничен кръг от правни спорове, за които е приложима тълкуваната правна норма. Последващото задължително тълкуване на ОСНК, което противоречи или се различава от залегналото във влезлия в сила съдебен акт тълкуване на правната норма, не въздейства ретроактивно върху правилността на заварените влезли в сила съдебни актове и не поражда право за пререшаване на окончателно приключилите правни спорове. Поради това въз основа на него не може да се постигне отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела, а новото тълкувателно решение намира приложение само за неразрешените, все още висящи спорове, които съдът е длъжен да разреши съобразно обективираните в тълкувателния акт задължителни указания. В производството по възобновяване се контролира дейността на решаващия орган по приложението на закона при разглеждането и решаването на съответния конкретен казус. Нарушенията на материалния и процесуалния закон като основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК се преценяват към момента на правоприлагането (до влизането в сила на съответния съдебен акт). Всеки състав на съда, който решава конкретно наказателно дело, по необходимост осъществява тълкувателна дейност, преди да приложи съответната правна норма. Съдът задължително и безусловно съобразява тълкуването си само с дадените с тълкувателните решения на ОСНК задължителни указания по приложението на материалния и процесуалния закон. Тълкуването, което отделните съдебни състави дават на наказателните и наказателнопроцесуалните норми по разглежданите от тях конкретни дела, принципно не е обвързващо. Решенията на състави на НК на ВКС, в които са изведени определени принципни положения при тълкуването на закона, решенията на състави на НК на ВКС по приложимия закон, които потвърждават установена практика на ВКС, както и решенията на състави на НК на ВКС по отделни инцидентни случаи могат да съставляват ръководство по прилагането на закона, но не представляват задължителни прецеденти по други наказателни дела. При отсъствието на обвързващо тълкуване от страна на компетентните органи по чл. 124 от ЗСВ, съдебният състав решава делото съобразно собственото си тълкуване на приложимата материалноправна норма. Това разбиране следва от прогласената от чл. 117, ал. 2 от КРБ независимост на съдебната власт като гаранция за принципа на законност. При осъществяването на правораздавателната си дейност съдът е независим и се подчинява само на закона, а следователно – и на задължителното му тълкуване към момента на формиране на правораздавателната воля. Ако към момента на постановяването на съответния съдебен акт (до влизането му в сила) не е налице тълкуване със задължителен ефект съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, то нарушение на закона не е допуснато, защото не е съществувала обвързваща съдебна практика, с която съдът задължително да съобрази тълкуването си. Второ, следва да се има предвид, че с обсъжданото ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС е ревизирана дългогодишна тълкувателна практика, утвърдена с ТР № 85 от 1.11.1966 г. по н. д. № 79/1960 г., ТР № 46 от 16.10.1979 г. по н. д. № 36/1979 г. и ТР № 51 от 29.12.1978 г. по н. д. № 50/1978 г. на ОСНК на ВС. Ефектът на изрично прогласената промяна на тълкувателната практика се проявява в перспектива, като с действието си за в бъдеще внася яснота относно съдържанието на тълкуваните норми по отношение на всички субекти, до които се отнася (по чл. 130, ал. 2 от ЗСВ). Към момента на произнасянето си на 18.08.2015 г. ХОС очевидно е следвал даденото разрешение с ТР № 85 от 1.11.1966 г., съгласно което се е допускала реализация на наказателна отговорност спрямо лице, по отношение на което за същото деяние е проведено и приключило административнонаказателно производство. Не е спорно, че в инцидентни случаи на произнасяне по конкретни казуси съдилищата, включително и ВКС, не поставят под съмнение действието на редица фундаментални постановления на Пленума на ВС и тълкувателни решения на ОСНК на ВС (приети до преименуването му на ВКС). Тези тълкувателни актове на стария ВС в принципен план са приложими, доколкото не противоречат на установените нови политически реалности, закрепени с Конституцията от 1991 г.; нормите, предмет на тълкуване, не са били отменени или съществено изменени с последващи закони; по същия тълкувателен предмет не е постановен нов тълкувателен акт на ВКС с противоположно или различно значение. Макар че по степента на своята задължителност старите тълкувателни решения на ВС съгласно чл. 52 от ЗУС (отм.) служат за ръководство на съдилищата и особените юрисдикции, нямат задължителен характер и несъобразяването с тях поначало има относителен характер, при липса на изрично огласена промяна на приетото с тях тълкуване съдебният орган не може да бъде упрекнат, че е следвал дадените с тях ръководни указания. Трето, аргумент в подкрепа на поддържаната теза е и обстоятелството, че в изпълнение на конституционната си задача по чл. 124 от Конституцията на Република България ОСНК на ВКС приема тълкувателни решения както при неправилна, така и при противоречива съдебна практика по тълкуването и прилагането на законите. С изключение на откроения в т.1.2. въпрос (относно неправилната практика за образуване и провеждане на административнонаказателни производства при наличието на данни за образувани по повод същите деяния наказателни производства), преобладаващата част от ТР № 3/2015 г. третира проблеми на противоречива съдебна практика. Такава е съдебната практика, при която съдилищата прилагат едни и същи правни норми по нееднакъв, противоречащ си и взаимно изключващ се начин. Уеднаквяването на противоречивата съдебна практика чрез постановяване на тълкувателни решения от ОСНК на ВКС поначало може да бъде постигнато само занапред. Четвърто, ТР № 3/2015 г. на ОСНК има за предмет процесуална проблематика, в която насока е необходимо да се прецени, че процесуалните норми се прилагат от влизането им в сила занапред (чл. 3 от НПК). Тълкувателният акт по прилагането на наказателнопроцесуални норми е подчинен на идентичен режим на приложение относно обективните и субективни предели на действие, действието по време и място, както нормите от НПК. Пето, неприложима е аналогията с действието на тълкувателните закони. Автентичното тълкуване на собствената воля на законодателя за съдържанието на определена норма следва да се разграничава от тълкуването относно точното и еднакво прилагане на закона, което Конституцията предоставя на ВКС и ВАС. Основната функция на законодателната власт е да приема, изменя, допълва и отменя закони. Тя включва и възможността за автентично тълкуване на съдържанието на волята на законодателя от самия него. Приема се, че всеки тълкувателен закон е с обратно действие – действува от момента на приемането на тълкуваната норма, тъй като с тези тълкувателни актове се уточнява първоначалната воля на законодателя. Функцията на ВКС по чл. 124 от Конституцията да осигурява еднаквото приложение на законите от всички съдилища чрез своята задължителна тълкувателна дейност, обаче не е нормотворческа. С даденото в тълкувателните решения на ВКС тълкуване не се създава, не се подменя и не се изменя тълкуваната норма, нито може да се елиминират последствията от вече постановените и влезли в сила решения на съдилищата. Обратното разбиране противоречи на принципа на разделение на властите и на практика представлява липса на законност. В заключение, последващото тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим закон в смисъл, различен от възприетия във влязлото в сила решение, не представлява основание за отмяна на последното по реда на възобновяването на наказателни дела. Когато с последващо тълкуване от компетентния орган се изясни или промени действителният смисъл на съответната правна норма, това предполага приложението й в такъв смисъл занапред – само по отношение на нерешените с влязъл в сила съдебен акт спорове. Възможността за преразглеждане на влезли в сила съдебни актове при последващо задължително тълкуване от ОСНК на ВКС нарушава баланса между основополагащи принципи на правосъдието, като поставя изискванията за правна сигурност, стабилност на влезлите в сила съдебни актове и тяхната непререшаемост, в недопустима зависимост от евентуални бъдещи изменения при разкриването на съдържанието и смисъла на съответните норми от страна на оправомощените по чл. 124 от ЗСВ органи. С оглед изложените съображения настоящият съдебен състав прие, че искането на осъдения А. за възобновяване на окончателно приключилото наказателно дело на основание приетото ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС е неоснователно. В конкретната ситуация двойното му наказване по административнонаказателен и наказателен ред за едни и същи деяния би могло да бъде компенсирано, макар частично и непълно, само по реда и в сроковете на чл. 70, б. „г” от ЗАНН. Това основание поначало не представлява ефективно средство за цялостно неутрализиране на неблагоприятните последици от нарушението на правилото ne bis in idem. Доколкото обаче атакуваният съдебен акт е влязъл в сила преди приемането на ТР № 3/2015 г., по отношение на него са неприложими дадените с т. 1.2.2. и 1.2.3 от тълкувателния акт разрешения. Поради невъзможността за отмяна на влязлото в сила определение за одобрение на постигнатото споразумение по НОХД № 455/2015 г. на ХОС, с възобновяването на административнонаказателното производството, отмяната на постановените по него актове и прекратяването му би могъл да бъде елиминиран поне ефектът на двукратното санкциониране на осъдения за едни и същи деяния. Водим от горното и на основание чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Е. П. А. за възобновяване на НОХД № 455/2015 г. по описа на Хасковския окръжен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.