5 1 Р Е Ш Е Н И Е № 355 София, 10 октомври 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 893 по описа за 2014 година. С присъда по нохд № 200/13 г. Окръжният съд-гр.Кърджали осъдил подсъдимия М. А. Т. за деяние, извършено на 01.04.2012 г. на основание чл.278, ал.6, предл.2 от НК на лишаване от свобода за срок от една година и осем месеца и на глоба в размер на 3 000 лева. На основание чл.66 НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от 3 години. С решение № 223 от 11.04.2014 г. по внохд № 65/14 ., образувано по жалба на подсъдимия, Апелативният съд-гр.Пловдив потвърдил присъдата на КОС. Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от подс.Т., подадена чрез неговия защитник, адв. С., с която се претендира наличието на основанието по чл.348, ал.1, т.1 НПК и иска оправдаване. Пред ВКС е прието, по реда на чл.351 ал.3 НПК, допълнение към касационната жалба. Подсъдимият лично и защитата му поддържат жалбата и допълнението към нея. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е недопустима относно основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК, а заявената незаконосъобразност, не е налице. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение установи: Жалбата е основателна. КОС е приел за установено от фактическа страна, обобщено, следното: На 01.04.2012 г. в дома на подсъдимия в с Солище, [община], [улица], било извършено претърсване, при което са намерени и иззети множество вещи, като предявеното му обвинението по чл.287, ал.6 НК е за част от тях, а именно – 176 броя монети; една апликация; 2 броя предмети/екзагии; една фибула, сложно украсено краче и камбанка. Тези предмети имат характеристиките на движими културни ценности и археологически обекти, по смисъла на чл.7, ал.1 ЗКН и чл.146, ал.1 ЗКН, съответно. В Министерство на културата не е подавано заявление и не е било издавано разрешение на подсъдимия за извършване на теренни археологически проучвания, както и не е подавано от него заявление за регистрация на специално техническо средство-металдетектор, с оглед на предвиденото в чл.148, ал.1 и 2 и чл.152, ал.2 ЗКН – справка изх. № 04-02-120 от 25.04.2013 г. Писмо изх.№ РД-08-81 от 12.04.2013 г. на Регионалния исторически музей в [населено място] установява, че подс.Т. не е подавал заявление за регистриране на колекция пред Р.. При тези фактически положения съдът приел, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на чл.278, ал.6, предложение второ НК, тъй като на 01.04.2012 г. е държал повече от три археологически обекти (посочените по-горе), които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред – чл.97, ал.1, във връзка с чл.96, ал.1-3 от ЗКН и чл.4 от Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности. ВКС е имал повод да вземе отношение по това, че престъпния състав по чл.278, ал.6 НК винаги е налице, когато предметът на престъплението – 1) e археологически обект, и 2) той не е идентифициран и регистриран по съответния ред. Наказателният кодекс не съдържа легална дефиниция на понятието „археологически обект”, нито пък информация за „съответния ред за идентификация и регистрация на археологически обект”. Съдържанието на тези елементи на престъплението се разкрива в нормите на Закона за културното наследство и Наредба № Н-3/2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности (наричана по-долу Наредбата). Казаното дотук предопределя извод, че престъпният състав по чл.278, ал.6 НК се характеризира с бланкетна диспозиция, тъй като препраща за някои от елементите на престъплението към правни норми от други нормативни актове. Безспорно е, че инкриминираните вещи са движими археологически обекти, по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗКН, тъй като всяка една от тях е материална следа от човешка дейност от минала епоха. Тук е мястото да се каже, с оглед акцента поставен в касационната жалба от името на подсъдимия, че за определянето на една вещ като археологически обект, по смисъла на чл.146, ал.1 ЗКН е без значение как е получена информацията за нея. От разпоредбите на чл.92, ал.1, чл.146, ал.1, чл.160 ЗКН следва, че издирването на движими културни ценности (каквито безспорно са археологическите обекти – чл.6, т.1 ЗКН) обхваща получаване и документиране на информация от различни източници, включително и теренни проучвания; теренните проучвания са основен източник на информация, но не единствен такъв, доколкото такива следи (от човешка дейност от минали епохи), могат да бъдат намерени и при извършването на земеделски, строителни и пр.дейности, а така също открити случайно или намерени, без осъществяването на каквато й да било дейност. Що се отнася обаче, до идентификацията и регистрацията, на коментираните вещи, по съответния ред, в тази част съдът по същество не е положил дължимите усилия, за да достигне до верен извод относно приложимото право. Идентификацията и регистрацията на културните ценности, в това число и на археологическите обекти, като вид културна ценност, е част от системния процес за опазване на културното наследство. В ЗКН е разкрито съдържанието на понятието „идентификация” – дейност, чрез която се определя дали дадено материално или нематериално свидетелство съответства на критериите за културна ценност, както и неговата класификация и категоризация по реда на закона (чл.96, ал.1 ЗКН). От друга страна в ЗКН и Наредбата се съдържат редица правила, посветени на реда за идентификация и регистрация, които позволяват обобщен извод, че се обективират няколко хипотези – виж чл.97, § 5 и 6 от ПЗР на ЗКН; чл.4, 5, 7 от Наредбата), не само с оглед задължителността или не на идентификацията и реда по който тя се извършва, но и с оглед вида на археологическия обект. Както се посочи, съдът по същество е приел, че подсъдимият в нарушение на чл.97, ал.1, във връзка с чл.96, ал.1-3 от ЗКН и чл.4 от Наредбата не е идентифицирал и регистрирал инкриминираните по делото предмети. По реда на чл.97, ал.1 ЗКН идентификацията е задължителна за държавните, регионални и общински музеи, когато те придобиват вещ, която може да се определи като културна ценност, като очевидно посоченото правило на закона не съдържа задължение за подсъдимия. В чл.4 от Наредбата са предвидени четири хипотези – (ал.2-5), но не е ясно коя от тях решаващият съд е счел, че е налице. Може да се предполага, че става дума за ал.3 на чл.4 ЗКН, но в наказателния процес вероятностите са недопустими. Нещо повече, от общото задължение по чл.4, ал.3 на Наредбата е предвидено изключение – това по чл.5, т.2 от Наредбата, съгласно който не подлежат на идентификация по реда на същата археологически обекти – монети и монетовидни предмети, върху които физически лица са установили фактическа власт до влизането в сила на ЗКН. Тези лица са задължени, по § 6 от ПЗР на ЗКН, в срок до една година от влизане в сила на ЗКН, да поискат идентификация и регистрация от нумизматичните дружества, вписани в регистър към министъра на културата и получили удостоверение за това. Инкриминираният предмет на престъплението обхваща 176 броя монети; една апликация; 2 броя предмети/екзагии; една фибула и една камбанка. От експертното заключение в т.1, л.87...(комплексна археологическа и нумизматична експертиза) се установява: двата броя елементи с форма на колони са екзагии; фибулата е лък от фибула с комбинирана врязана и релефна украса, а камбанката е без чукче. Това е крайно недостатъчно за извод относно вида на всички коментирани обекти. В § 4 от допълнителните разпоредби на ЗКН е разкрито съдържанието на „монетовидните предмети”, в кръга на които са и екзагиите. От описанието на фибулата (метален предмет, вид катарама за закопчаване и украса на облеклото, който се състои от игла, дъга и иглодържател) – лък, от фибула...може да се направи извод, че тя не е цяло, а част/фрагмент. За чукчето и апликацията обаче, описанието им в посоченото заключение, а и самото то, не дават възможност за извод, предпоставящ приложението/неприложението на чл.7, ал.3 ЗКН - фрагментите от археологически предмети, които съставляват малка част от автентична цялост на предмета, обезличени са в значителна степен, не притежават значима културна, научна или художествена стойност и могат да бъдат определени като масов материал, не подлежат на идентификация. Обобщено казано, решаващият съд, не е съобразил, че редът за идентификация и регистрация на движими археологически обекти, по ЗКН и Наредбата е различен за видовете такива обекти, част от които са монети, монетовидни предмети и други предмети – последните цяло или фрагменти. Вече стана дума за това, че за част от предмета на престъплението (апликацията, камбанката) не е изяснено надлежно какво точно представляват те – цял предмет или фрагмент и спрямо фрагмента налице ли са и другите условия по чл.7, ал.3 ЗКН предопределящи положителен или отрицателен извод за идентификация. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.4 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО решение № 223 от 11 април 2014 г., постановено по внохд № 65/14 г. на Апелативния съд-гр.Пловдив и ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: