Р Е Ш Е Н И Е № 176 гр. София, 22.12.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЯ МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 636/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия Н. К. Ц. чрез защитника му адв. Й. и на адв. Д., защитник на подсъдимия К. С. Д., срещу решение № 99 от 16.05.2016 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), постановено по ВНОХД № 131/2016 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на подсъдимия Ц. към ВКС са отправени алтернативни искания да измени атакувания съдебен акт, като приложи закон за по-леко наказуемо престъпление или да намали наложеното му наказание за престъплението, за което е признат за виновен. Жалбоподателят чрез процесуалния си представител е изложил съображения, че въззивното решение е необосновано, тъй като направените от съда изводи не съответствали на установените фактически данни. Оспорено е заключението на предходните съдебни състави, че подсъдимият Ц. е извършил инкриминираното му деяние, осъзнавайки, искайки и допускайки настъпването на възможните фатални последици за пострадалия. Установената причина за смъртта на последния и останалите доказателствени материали налагали заключение, че извършителите, в частност подсъдимият Ц., нямали намерение за умъртвяване на пострадалия К., а с нанасянето на побоя умишлено му причинили телесни повреди, стартирали и провокирали заболяване, довело до смъртта му. При обсъждане на механизма на извършеното престъпление въззивният съд също стигнал до извода, че у подсъдимите било формирано решение да нанесат жесток побой на пострадалия, а не намерение да го умъртвят. Констатацията за представите им относно причиняването на несъвместими с живота му увреждания съставлявала очевидно предположение, изведено от поведението им и продължителността на побоя. В случая смъртта на пострадалия настъпила по непредпазливост следствие умишлено нанесена телесна повреда. При преустановяването на побоя пострадалият бил жив, тъй като издавал стонове. Жизнените му функции продължили и впоследствие достатъчно дълго време, през което гръдните травматични увреждания прерастнали в бронхопневмония. Според защитника тези съображения налагали намаляване на наложеното наказание до размера, поискан от представителя на държавното обвинение пред първоинстанционния съд. С касационната жалба на адв. Д., защитник на подсъдимия Д., се претендира явна несправедливост на наложеното по отношение на дееца прекомерно тежко наказание. Позовавайки се на практиката на ВКС – решение № 472 от 17.12.2009 г. по н. д. № 488/2009 г., ІІ н. о., касаторът счита, че ВАС незаконосъобразно е приел, че реабилитацията не можела да игнорира предходното осъждане като факт със значението на характеристични данни. Моли съда съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСНК да оцени като самостоятелно смекчаващо обстоятелство самопризнанията на подсъдимия Д., направени на досъдебното производство, а също да вземе предвид фактите, че доброволно предал вещи, предоставил образци за сравнително изследване, подложил се на доброволно освидетелстване. С оглед изложеното адв. Д. счита, че целите на 36 от НК могат да бъдат постигнати с наказание, предвидено в първата алтернатива на санкционната част на чл. 116, ал. 1 от НК – лишаване от свобода, което да бъде намалено по размер по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета, или в случай, че наказанието доживотен затвор бъде счетено за подходящо, размерът на заместващото наказание лишаване от свобода да бъде намален към минимума от 15 години. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимите Ц. и Д. и техните защитници адв. Й. и адв. Д. поддържат подадените жалби по изложените в тях съображения. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 19 от 08.02.2016 г., постановена по НОХД № 1538/2015 г., Варненският окръжен съд (ВОС), НО, е признал подсъдимите Н. К. Ц. и К. С. Д. за виновни в това, че на неустановена дата в периода месец февруари 2015 г. – 22.03.2015 г. в [населено място] в съучастие като съизвършители и при условията на опасен рецидив за подсъдимия Ц. умишлено умъртвили К. Л. К., като деянието е извършено по особено мъчителен за убития начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 и т. 12, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК е наложил на подсъдимия Н. Ц. наказание доживотен затвор, което е заменил с наказание двадесет и пет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор, а по отношение на подсъдимия К. Д. на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК е наложил наказание доживотен затвор, което е заменил с наказание двадесет и две години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимите, на основание чл. 301, ал. 1, т. 9 и т. 11 от НПК се е произнесъл по приложението на чл. 53 от НК и по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски. По жалби на защитниците на подсъдимите срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 131/2016 г. по описа на ВАС, като с атакуваното решение № 99 от 16.05.2016 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. Жалбите, с които е сезирана настоящата инстанция, са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби са частично основателни. 1. Отначало касационната инстанция ще разгледа съдържащите се в жалбата на подсъдимия Н. Ц. доводи за неправилна преценка на субективната страна на извършеното деяние и произтичащото от нея нарушение на закона при квалификацията му, тъй като въпросът за справедливостта на наказанието задължително предпоставя законосъобразно установяване на фактите в процесуален план и вярната им и точна правна квалификация. Не може да се подмине без коментар некоректната формулировка на съдържанието на касационната жалба на този подсъдим. Всички изложени в нея доводи за несъответствие на направените от съда изводи за представното съдържание на касатора Ц. със заключението на съдебномедицинската експертиза относно причината за смъртта на пострадалия по същество съставляват недопустими възражения за необоснованост, които са били поставени и на вниманието на въззивния съд и са получили убедителен отговор с въззивното решение. В множество свои актове ВКС последователно и еднозначно е подчертавал, че фактическата необоснованост не е касационен повод, поради което не разполага с процесуална възможност да прави собствен анализ на събраните по делото доказателствени източници, нито самостоятелно да извежда и променя приетата фактология на инкриминираното деяние. (Изключение от това правило е предвидено в разпоредбата на чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК, която хипотеза не е налице в разглеждания случай). Касационният контрол се разпростира единствено върху процесуалната законосъобразност на доказателствената дейност на предходната съдебна инстанция и правилността на формирането на вътрешното убеждение на съдебния състав. Поради това ВКС поначало може да проконтролира атакувания съдебен акт единствено за наличие на пороци при извеждането на фактическите констатации на въззивния съд, в случая – относно представното съдържание на подсъдимия Ц. при извършване на деянието. В рамките на настоящото дело тези правомощия на касационната инстанция могат да бъдат упражнени само в контекста на специфичния процесуалния ред, по който е протекло съдебното производство пред първата инстанция – по Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК. При тази процедура съдът е задължен да прецени дали самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, и ако намери, че това е така, да проведе съкратено съдебно следствие. В такъв случай за релевантни се приемат всички фактически обстоятелства, залегнали в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК. Изложеното обуславя обобщение, че настоящият състав на ВКС може да провери само дали са допуснати процесуални нарушения при провеждане на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК, в частност дали приетите фактически положения за субективната страна на деянието се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства. При касационната проверка нарушения в тази насока не се констатираха. 1.1. Законосъобразността на проведената процедура по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК не подлежи на съмнение, а и не се оспорва от никой от касаторите. От това следва, че страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция (още по-малко пред касационната) приетите по делото релевантни факти. При съответствие между самопризнанието на подсъдимите по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, съдилищата са обвързани от изложените в обвинителния акт фактически положения в тяхната цялост, включително и от тези, обуславящи констатациите за представното съдържание на подсъдимите, включително и на подсъдимия Ц.. При съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК е недопустимо частично избирателно признание на фактите само досежно обективната страна на инкриминираното деяние. При несъгласие на подсъдимия с изложените в обвинителния акт факти за субективната страна делото е трябвало да се разгледа и реши по общия ред в състезателно производство, в какъвто смисъл са задължителните разяснения на ОСНК на ВКС, дадени с ТР № 1/2009 г., т. 1.1. При законосъобразно проведена диференцирана процедура аргументите на касатора във връзка със субективните признаци на престъпния състав и обоснованата от тях правна квалификация могат да се обсъждат само доколкото са съвместими с признатите по обвинителния акт факти. 1.2. Вината като съвкупност от психични моменти, които изразяват определено субективно отношение на дееца, е реално съществуващ факт, даден в неговата психика, който подлежи на установяване в процеса по линия на фактическите констатации и тяхното доказване. Когато съдът разкрива психическото отношение на дееца към настъпилия резултат, е необходимо да преценява съвкупно всички факти и обстоятелства, които предшествуват, съпровождат и следват настъпването на престъпния резултат, а също така следва да има предвид и каква преценка на тези обстоятелства е дал самият деец. Констатациите на ВАС относно представното съдържание на подсъдимия Ц. при извършване на деянието са формирани именно след такова комплексно обсъждане на приетите по делото факти, при оценката на които не са допуснати логически грешки (стр. 4 – стр. 5 от атакуваното решение). Способът на извършване на престъплението, характерът на нараняванията, броят и силата на ударите, поразените области от човешкото тяло дефинитивно са основните обстоятелства, от които следва да се изхожда при разрешаването на въпроса за съдържанието на умисъла при престъпленията против личността. ВКС в пълна степен споделя доводите, въз основа на които въззивният съд е заключил, че при нанасянето на жестокия побой над пострадалия от подсъдимите Ц. и Д. „най-малкото в тяхното съзнание са се съдържали представи за възможно причиняване на увреждания, несъвместими с живота” (стр. 4 от решението). В атакувания съдебен акт на ВАС са посочени всички данни, обосноваващи извода за умишлено причиняване на смъртта на пострадалия К.: обективните действия на двамата касатори – „нанасянето на много голям брой удари с юмруци, ритници, стол с метални части, дървена касетка – до счупването и на двете”, „скачане с крака върху главата и тялото на пострадалия”; получените от пострадалия множество увреждания, най-тежките от които са счупването на гръдна кост, множествено счупване на ребра вляво и вдясно, контузия на мозъка, кръвоизливи под меките мозъчни обвивки, контузия на мозъка, счупване на подезична кост, избиване на единствения наличен зъб; високия интензитет и значителната приложена сила на ударите; насочеността им в жизнено важни части на човешкото тяло – гърдите и главата; обстоятелството, че болшинството от ударите са били нанесени след падането на пострадалия; продължителността на побоя във времево отношение. Комплексната оценка на всички тези обстоятелства, а не само на факта относно продължителността на побоя, е дала основание за категоричния извод на ВАС, че деянието е било осъществено умишлено, като извършителите поне са допускали смъртния изход за пострадалия. В тази насока са без правно значение обстоятелствата, на които набляга в жалбата защитникът на подсъдимия Ц. – че след деянието пострадалият бил жив, като от получените при побоя телесни увреждания у него се развило заболяване (бронхопневмония), довело до смъртта му. Същественото за отговорността на извършителите е наличието на пряка и непрекъсната причинно-следствена връзка между получената при побоя гръдна травма (множествено счупване на ребра и контузия на белите дробове) и смъртта на жертвата. Развилата се двустранна хипостатична гнойна и абседираща бронхопневмония е усложнила състоянието на пострадалия след получаване на уврежданията в областта на гръдния кош, като благоприятстващо значение за настъпването на смъртта е имала и мозъчната травма. 1.3. Категоричният извод на ВАС за обективиран в действията на двамата подсъдими умисъл за умъртвяването на пострадалия К. е основан върху така изтъкнатите факти. Те фигурират надлежно в обстоятелствената част на обвинителния акт, като касаторът Ц. и съучастникът му подсъдимия Д. безусловно са ги признали пред първоинстанционния съд. Съдържанието на изявленията на самия жалбоподател Ц. в съдебно заседание на 08.02.2016 г. (л. 19 от НОХД № 1538/2015 г. по описа на ВОС) красноречиво сочи, че признанието му обхваща „изцяло фактите така, както са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт”, включително и описаните по-горе, които очертават конкретното му представно съдържание при нанасяне на побоя над пострадалия. Доброволното волеизявление на касатора отразява неговата недвусмислена воля и ясно съзнаване на правните последици при провеждането на диференцираната процедура. То е направено при стриктно спазване на всички процесуални гаранции, осигуряващи независимостта и свободата на изразената воля за отказ на подсъдимия да спори по фактите на обвинението и да участва непосредствено в събирането и проверката на доказателствения материал, срещу което се ползва от предвидените в чл. 373, ал. 2 от НПК вр. чл. 58а от НК благоприятни последици. Позицията на подсъдимия не може да бъде променяна в по-късен момент от развитието на наказателния процес, след като самопризнанието му е обосновало прилагането на диференцираната процедура и е постигнато по-благоприятното му материалноправно третиране (т. 8.1. – т. 8.3. от ТР № 1/2009 г. на ОСНК). А тъкмо такова процесуално поведение са предприели жалбоподателят Ц. и защитникът му – в хода на първоинстанционното съдебно производство спорът между страните е бил сведен единствено до въпроса за вида и размера на наказанието на подсъдимия, като фактите във връзка със субективната страна са били оспорени за първи път пред въззивната инстанция. Такъв подход не може да бъде възприет, защото е незаконосъобразен. Допустимата защита на подсъдимия може да се осъществява единствено в рамките на признатите от него фактически положения, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт. Изложените дотук съображения мотивират ВКС да отхвърли възраженията на касатора Ц., че при нанасянето на побоя „не е осъзнавал, искал и допускал” настъпването на фатални последици за пострадалия. 2. Този извод логично обуславя и неоснователност на възражението на адв. Й. за неправилно приложение на материалния закон. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и точно, като няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 и т. 12, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 от НК за подсъдимия Н. Ц. и по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК за подсъдимия К. Д.. 3. ВКС намери за основателни наведените с жалбите на подсъдимите оплаквания за нарушения при определяне на наказанията им. Изтъкнатата в касационната жалба от защитника на жалбоподателя Д. подкрепяща аргументация по същество обективира оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон при индивидуализацията на наказанието, довело до явната му несправедливост. Възразява се също така и срещу неправилната оценка на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 от НК, тъй като според касатора значението на отегчаващите обстоятелства било надценено, относителната тежест на смекчаващите обстоятелства била подценена, а някои обстоятелства с характер на смекчаващи били пропуснати. В жалбата на подсъдимия Ц. нарушението, относимо към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поначало неоснователно се претендира като последица от твърдените нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието във връзка със субективната страна на деянието и при квалификацията му чл. 116, ал. 1 от НК, каквито не се установиха при проверката на атакуваното въззивно решение на ВАС. Въпреки като цяло неудачната мотивировка на касационната жалба на подсъдимия Ц., не може да бъде игнориран аспектът на възражението му за явна несправедливост, маркиран макар и бегло като алтернативно искане за намаляване на наложеното му наказание. От една страна, касаторът е отправил изрична претенция в тази насока, а от друга – част от аргументите на другия съизвършител, подсъдимия Д., в пълна степен се отнасят и до подсъдимия Ц. и тяхната основателност неминуемо рефлектира и върху неговото наказателноправно положение. При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимите ВАС е приел, че извършеното от тях престъпление е изключително тежко по смисъла на чл. 38а, ал. 2 от НК, като по реда на чл. 57, ал. 1 от НК им е определил наказание доживотен затвор, което по механизма на чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК е заменил с двадесет и две години лишаване от свобода по отношение на подсъдимия К. Д. и двадесет и пет години лишаване от свобода спрямо подсъдимия Н. Ц.. 3.1. Първото възражение – че извършеното от подсъдимите Ц. и Д. престъпление не е изключително тежко – не се споделя от настоящата инстанция. За престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК законът предвижда три алтернативни санкции, поради което решаващият съд е длъжен на първо място да мотивира коя от тях е адекватната за конкретното деяние, като изследва всички обстоятелства, от значение за индивидуализацията на наказанието. Изборът на доживотен затвор като най-подходящо наказание съгласно чл. 57, ал. 1 от НК е въпрос както на правно квалифициране на конкретния случай като „изключително тежък”, така и на индивидуализация на наказанието. В общата част на НК отсъства законова дефиниция за „изключително тежко” престъпление, каквото е изискването на чл. 38а, ал. 2 от НК за налагане на наказанието доживотен затвор. Според разбирането, вложено в това понятие от правната теория и съдебната практика, извършеното престъпление следва да се отличава с изключително висока степен на обществена опасност на конкретното деяние и дееца, да разкрива обществена опасност и морална укоримост, съществено надхвърлящи тези на останалите случаи. Т. е. извън белезите на „тежкото” престъпление по чл. 93, т. 7 от НК, следва да са налице и други допълнителни факти, които придават „изключителност” на извършеното престъпление (Р № 315 от 28.06.2012 г. по н. д. № 961/2012 г. на ВКС, І н.о., Р № 277 от 1.07.2013 г. по н. д. № 774/2013 г., ІІІ н. о. и др.). Мотивировката на въззивния съд в тази насока действително търпи критика. ВАС е декларирал съгласие със становището на ВОС за наличие в разглеждания случай на изключително тежко престъпление, като е приел, че „то почива на точната преценка и съобразяване на обстоятелствата, обосноваващи разпоредбата на чл. 38а, ал. 2 от НК” (л. 5 от решението). Първоинстанционният съд обаче не е отделил специално внимание на този въпрос, а се е задоволил само общо да изброи приетите от него отегчаващи обстоятелства, без да разграничи отделните етапи при индивидуализацията на наказанието в хипотезите на чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК, изрични указания в която насока са дадени с ТР № 2/2015 г. на ОСНК. Съставът на ВАС пък е обсъждал „особена тежест” на инкриминираното деяние, който термин е неточен и не е легално утвърден от разпоредбата на чл. 38а, ал. 2 от НК. Въпреки тези недостатъци изключителната тежест на конкретното убийство не подлежи на съмнение. В мотивите на съдебните актове подробно са пресъздадени детайлите на извършеното от касаторите деяние, които категорично обуславят такъв извод. Макар и схематично, но вярно, въззивният съд е маркирал на стр. 5 – стр. 6 от решението си основните доводи в тази насока – наличието на няколко квалифициращи признака – два по отношение на подсъдимия Д. (особено мъчителен за пострадалия начин и особена жестокост) и три по отношение на подсъдимия Ц. (и по чл. 116, ал. 1, т. 12, пр. 1 от НК); нелепия обявен от подсъдимите повод за саморазправата (че при предходно преспиване в обитаваното от него помещение били заразени с „дрешни въшки”); проявеното след деянието нечовешко безразличие към пострадалия, който е бил изоставен в безпомощно състояние; лошите им характеристични данни – често проявявани конфликтност и агресивност. Специално внимание заслужава конкретното проявление на квалифициращия признак особена жестокост при извършване на деянието, което законосъобразно е подведено под по-тежко наказуемия състав на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 от НК. Осъществената от подсъдимите проява обаче разкрива атипични признаци на начина й на извършване, съществено разграничаващи се не само от обичайните за този вид престъпления, но значително надхвърлящи и приетите от съдебната практика параметри на квалифицираното убийство с особена жестокост, които няма как да бъдат игнорирани при преценката на изключителната тежест на инкриминираното престъпление. Тези особености същевременно обективират и крайно негативни черти на личността на дейците, манифестирани при осъществяването му. В случая не се касае просто до продължителен, тежък побой, нанесен на пострадалия от двамата извършители, което поведение осъществява признака особена жестокост. Извършено е шокиращо с драстичността си и с извънмерния интензитет на упражненото насилие деяние, което буквално може да бъде характеризирано като безчовечна проява. Подсъдимите не само са нанесли десетки силни удари с юмруци и ритници по тялото на безпомощния пострадал, концентрирани в областта на гърдите и главата му, но са използвали и стол с метални части, и дървена касетка до разрушаването им. Душели са жертвата, а подсъдимият Ц. е скачал с крака по гърдите и главата й. Показателно за изключителната тежест на деянието е и напълно бездушното поведение на подсъдимите след деянието, което действително може да бъде окачествено като нечовешко безразличие – те са изоставили пребития пострадал агонизиращ в безпомощно състояние, продължили са спокойно да пият в обитаваната от подсъдимия Ц. изоставена вила, на другия ден изхвърлили окървавените си дрехи и обувки и почистили якетата си, без да се заинтересуват от състоянието на пострадалия, като едва след 4-5 дни подсъдимият Д. посетил местопрестъплението и то, за да изнесе оттам вещи, по които преценил, че може да има негови и на подсъдимия Ц. отпечатъци. 3.2. Корекция на атакувания съдебен акт в частта за наказанието на подсъдимите обаче се налага, тъй като съставът на ВАС не е индивидуализирал правилно размера на заместващото наказание лишаването от свобода съгласно изискванията на чл. 58а, ал. 2 – ал. 3 от НК. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 1.1. от ТР № 2/2015 г. на ОСНК, в процеса на индивидуализация с прилагане на института по чл. 58а, ал. 2-3 от НК съдът преминава през три етапа: в първия етап се установяват конкретните смекчаващи и отегчаващи отговорността на деянието и дееца обстоятелства, подбудите за извършване на деянието, преценява се степента на обществената опасност на извършеното деяние и на дееца, и съобразно всички тях се определя най- подходящото по вид алтернативно наказание; през втория етап избраното като най-подходящо наказание доживотен затвор се заменя с лишаване от свобода в пределите, установени от специалния правен институт по чл. 58а, ал. 2-3 от НК; в третия етап се отмерва конкретния размер на заместващото наказание лишаване от свобода, съобразен с всички установени при първия етап от процеса обстоятелства. ВКС констатира нарушение на дейността на съда в третия етап на индивидуализацията на наказанията на подсъдимите. В мотивите на въззивния съд, залегнали на стр. 6 от атакуваното решение, са изложени предимно общи разсъждения за съответност на отмерените от първоинстанционния съд срокове на заместващите наказания лишаване от свобода, като е декларирана солидарност с подхода и аргументацията на първоинстанционния съд в тази насока. В същото време обаче изрично са отхвърлени приетите от ВОС за отегчаващи обстоятелства спрямо двамата подсъдими – „предварително няколкодневно обмисляне на саморазправата” от тяхна страна, както и довода за „хулигански мотив” на деянието. Отпадането на тези утежняващи отговорността факти е следвало да се отрази върху конкретния размер на определените спрямо подсъдимите заместващи наказания лишаване от свобода в посока намаляването им. Пренебрегнато е оказаното от дейците известно съдействие на разследващите органи – доброволното предаване на дънките на подсъдимия Д. и коженото яке на подсъдимия Ц., с които дрехи те са били облечени при извършване на убийството, както и доброволното предоставяне от тях на образци за сравнително изследване (нокти и биологичен материал от устна кухина), което поведение сочи на осъзнаване на вината и поемане на отговорност за извършеното. ВАС неправилно е окачествил като отегчаващо обстоятелство „диагностицираната невъзможност за социална вградимост и адаптация” на подсъдимите в резултат на многогодишната алкохолна злоупотреба. В мотивите на първоинстанционната присъда, споделени от въззивния съд, е отразено в съгласие със заключенията на изготвените по отношение на подсъдимите съдебнопсихиатрични експертизи, че двамата страдат от синдром на алкохолна зависимост, които обстоятелства са залегнали и в обвинителния акт. В случая не се касае до битова алкохолна злоупотреба, а до диагностицирана алкохолна болест у двамата. Непривлекателните характеристики и поведенчески прояви на променената от заболяването психика на подсъдимите са израз на болестната промяна на личността им, мотивирани са от заболяването и се явяват негов неминуем резултат, поради което не следва да се разглеждат отделно от него. Наличието на заболяване – физическо или психическо – не може да се третира като отегчаващо отговорността обстоятелство и не обосновава необходимост от по-дълъг срок на изолиране на дейците от обществото, защото съгласно посочените в чл. 36 НК цели на наказанието престоят в местата за лишаване от свобода няма ефекта на лечение. Предходните реабилитирани осъждания на подсъдимия Д. незаконосъобразно са отчетени като отегчаващо обстоятелство, макар и под рубриката „факти със значението на характеристични данни”. Напротив, разпоредбата на чл. 85, ал. 1 от НК обуславя разбиране, че негативни изводи за личността на подсъдимия не следва да се градят на базата на предходните му осъждания, щом по отношение на тях е настъпила реабилитация. Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще свързаните с него неблагоприятни последици, поради което деецът се ползва със статус на неосъждано лице, а чистото му съдебно минало следва да бъде отнесено към съвкупността от смекчаващи обстоятелства. По отношение на този подсъдим е пропуснато и обстоятелството, че независимо от скитническия начин на живот, който е водел, той периодично помагал на св. В. Х. на пазара в кв. Ч.”, като за услугите тя му давала храна и цигари, което обстоятелство индицира стремеж, макар и непостоянен, към социална адаптация. С оглед тези съображения ВКС намери, че на фона на верния извод за осъществено от подсъдимите Ц. и Д. изключително тежко престъпление апелативният съд неправилно е преценил относителната тежест и значение на смекчаващите обстоятелства, като им е наложил несправедливи заместващи наказания лишаване от свобода в завишен размер, несъответстващ на критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Срокът на заместващото наказание лишаване от свобода следва да бъде намалено на двадесет години лишаване от свобода по отношение на подсъдимия Ц. и на седемнадесет години лишаване от свобода по отношение на подсъдимия Д., тъй като наказания в такъв размер ще постигнат в пълна степен целите на специалната и генерална превенция по чл. 36 от НК. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 99 от 16.05.2016 г., постановено по ВНОХД № 131/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Н. К. Ц. при условията на чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК заместващо наказание лишаване от свобода от двадесет и пет години на двадесет години НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия К. С. Д. при условията на чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК заместващо наказание лишаване от свобода от двадесет и две години на седемнадесет години. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.