9
Р Е Ш Е Н И Е № 50085 С., 11.11.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на седми юни две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
при секретаря С. С., като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 727 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. П., представлявана от адв. Я. Д., срещу решение № 184 от 27.10.2020г. по в.т.д. № 212/2020г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което, след частична отмяна на решение № 152 от 01.06.2020г. по гр.д. № 547/2019г. на Окръжен съд – Русе, е отхвърлен предявеният от С. И. П. иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 27 750 лева до 37 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 25.05.2018г. ПТП.
Касаторката навежда оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и необоснованост. Поддържа, че от събраните по делото доказаталества не се установява тя като пешеходец да е навлязла внезапно на пътното платно, нито да е удължавала ненужно престоя си там. Сочи, че наред с това е установено настъпването на ПТП в условията на чл.119, ал.1 ЗДвП, а именно – при стъпил и пресичащ вече пешеходец по надлежно означена и маркирата пътека. Поддържа, че този факт следва пряко от наличието на акт по чл.300 ГПК, постановен в хода на производството по нохд № 637/2019г. на РС – Русе, 1 състав, приключило със споразумение по глава XXIX на НПК, което се ползва със силата на присъда и установява факта на причиняване на ПТП и вредите от него при нарушаване на правилото за движение по чл.119, ал.1 ЗДвП. Намира, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване от нейна страна не следва от на изводите на САТЕ, а приетото „внезапно” навлизане на платното не следва от нито един установен по делото факт. Оспорва извода на вещото лице, възприет от въззивния съд, че началото на възникване на опасността следва да бъде отнесено към момента на стъпване на пешеходеца на пътното платно, като сочи, че този извод не е технически и противоречи на становището на ВС, обективирано в ТР № 28/1984г. на ОСНК. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен изцяло, ведно със законните последици.
Ответникът ЗАД „Алианц България” АД оспорва касационната жалба. Поддържа, че според заключението на САТЕ ищцата е имала техническата възможност да види движението на автомобила и да не навлезе на платното, тъй като автомобилът вече е бил потеглил. Поради това намира, че в случая пострадалата е нарушила разпоредбите на чл.113, ал.1, т.1 и чл.114, т.1 на ЗДвП.
С определение № 189 от 04.07.2022г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в посочената част по материалноправния въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 ГПК и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач и по процесуалноправния въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства по делото и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че при ПТП на 25.05.2018 г. в [населено място] е пострадала ищцата, тогава на 58 г. Въз основа на заключението на вещото лице по приетата по делото съдебна автотехническа експертиза и свидетелските показания на водача на автомобила, с който е осъществено ПТП, въззивният съд е приел за установен следният механизъм на настъпването му: Водачът е управлявал лек автомобил „Тойота” с рег. [рег.номер на МПС] и се е движел по западното еднопосочно трилентово платно за движение на [улица], в най-лявата лента на същото, спрял е пред пешеходна пътека, за да пропусне група пешеходци, преминаващи по нея, след което е потеглил и с предната част на автомобила е ударил пешеходката – ищцата по делото. Последната е предприела пресичане по пешеходната пътека, излизайки от разделителната ивица между двете платна на булеварда, в посока от ляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила. Приел е, че според вещото лице от техническа гледна точка опасността е възникнала от момента, в който водачът е имал възможност да забележи навлизането на пешеходката на платното, като в случая той е потеглил най-малко 1.12 сек. след възникване на опасността, а от своя страна пешеходката е навлязла на платното за движение 0.88 сек., след като управляваният от водача С. автомобил е потеглил. Посочил е, че според заключението водачът е имал техническа възможност да предотврати ПТП, ако в конкретната пътно-транспортна ситуация е изчакал преминаването на пешеходката, която, от своя страна, също е имала техническа възможност да възприеме движението на автомобила и да не навлезе на платното за движение.
Констатирал е, че в резултат на настъпилото ПТП ищцата е претърпяла телесни увреждания, както следва: счупване на дясна пубисна кост, счупване на лява малкопищялна кост и счупване на пета проходилна кост на левия крак.
Въззивният съд е приел за установено, че срещу водача е водено наказателно производство, приключило със споразумение по НОХД № 673/ 2019 г., с което е прието, че той виновно е нарушил правилата за движение по пътищата, при което по непредпазливост е причинил на пешеходката средна телесна повреда.
Приел е за безспорно, че отговорността на водача на процесния лек автомобил е била предмет на сключена със ЗАД „Алианц България“ застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, валидна към деня на ПТП, както и че пострадалата е отправила искане до застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, такова ѝ е било определено в размер на 22 000 лв. за причинените й неимуществените вреди и в размер на 172.95 лв. за имуществените такива, но не ѝ е изплатено поради несъгласие с определения размер.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение за основателен. Взел е предвид, че във въззивното производство не се прави оплакване досежно определените от съда размери на дължимите на ищцата обезщетения за неимуществени вреди – 37000 лв. и за имуществени вреди – 172.95 лв., а спорът е сведен само до наличието или не на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата и оттам – наличие на основание за редуциране на определените от съда обезщетения.
Въззивният съд е намерил направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат за основателно. Посочил е, че според заключението САТЕ както водачът на МПС не се е съобразил с появилата се внезапно след приключване на преминаването на останалите пешеходци пешеходка, така и последната не се е съобразила с факта, че процесният автомобил вече е потеглил. Достигнал е до извод, че и двамата участници в движението не са съобразили поведението си с конкретната пътно-транспортна ситуация, като всеки от тях е имал възможност да избегне настъпването на вредите, ако беше изчакал другия да приключи предприетото действие. Приел е, че пострадалата пешеходка е възприела, че всички автомобили са спрели пред пешеходната пътека и изчакват пресичането на пътното платно по нея от пешеходците, при което субективно е преценила, че и тя може да премине, но в момента, в който и тя е предприела пресичане, останалите пешеходци вече са приключили пресичането и спрелите автомобили са предприели потегляне. Заключил е, че нейната субективна преценка очевидно не е съответствала на обективната ситуация. Поради това въззивият съд е приел за доказано, че пострадалата в качеството ѝ на участник в движението – пешеходец е нарушила императивно вмененото й с чл.113 ал.1 т.1 ЗДвП задължение, преди да навлезе на платното за движение, да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства, с което е допринесла за настъпването на вредите. При отчитане на факта, че съгласно заключението на вещото лице действията на виновния водач на МПС и на пострадалата са предприети с изключително минимална разлика от десетки от секундата, т.е. почти едновременно, съдът е намерил, че приносът на пострадалата следва да бъде преценен на 25 % и определеният от съда размер на обезщетение следва да бъде редуциран с този процент, при което обезщетението за претърпени от нея неимуществени вреди е дължимо в размер на 27 750 лв., а това за имуществени вреди – в размер на 129.71 лв.
По поставения материалноправен въпрос:
По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формираната постоянна съдебна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.20Юг. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1140/11 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, II т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, I т.о. , както и посочените от касаторката решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.20 Юг. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 52 от 08.05.2008г. по т.д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят.
По процесуалноправния въпрос:
Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК също е формирана
постоянна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 1 1/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др./, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и поддържани в отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК доводи всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства в тяхната съвкупност, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
По основателността на касационната жалба:
Въззивният съд е постановил решението си в противоречие с формираната практика по поставените правни въпроси, като при преценка за наличие на предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД не е обсъдил доводите на въззиваемата ищца в отговора на въззивната жалба във връзка с възражението за съпричиняване на настъпилото ПТП, както и не е обсъдил подробно заключението на САТЕ и споразумението по НОХД № 673/ 2019г. на PC - Русе с оглед наведените от ишцата доводи, което обуславя и неправилност на решението в обжалваната част, налагащо неговата отмяна. Тъй като не се налага събиране на други доказателства, делото следва да бъде решено по същество от настоящата инстанция.
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от ищцата иск е уважен за сумата 27 750 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 25.05.2018г. ПТП, като са приети за безспорно доказани всички елементи от състава на непозволено увреждане – фактът на настъпилото ПТП, наличието на виновно и противоправно поведение на дееца – водачът на лекия автомобил, довело до процесното ПТП и причинените при него телесни увреждания на пострадалата ищца, както и наличието на валиден договор за застраховка „ГО” с ответното дружество. В тази му част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано, поради което посочените факти се явяват установени със сила на пресъдено нещо.
Спорен в настоящото производство е единствено въпросът за наличието на принос от страна на пострадалата ищца за настъпване на процесното ПТП.
Според представеното по делото споразумение от 09.05.2019г. по НОХД № 673/2019г. на РС – Русе, 1 състав С. Г. С. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.343, ал.3, предл. последно, б. „а”, пр.2 вр. ал.1 вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК, тъй като на 25.05.2018г. в [населено място] при управление на МПС л.а. „Тойота ЦХР” с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.116 ЗДвП и чл.119, ал.1 ЗДвП, в резултат на което по непредпазливост е причинил на ищцата С. П. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на дясна пубисна кост, счупване на лява малкопищялна кост, счупване на пета предходилна кост на левия крак.
Според приетото по делото заключение на САТЕ лекият автомобил „Тойота” с рег. [рег.номер на МПС] се е движел по западното еднопосочно трилентово платно за движение на [улица], в най-лявата лента на същото, и е спрял пред пешеходна пътека, за да пропусне група пешеходци, преминаващи по нея. По същото време ищцата С. П. е преминавала през прохода в металната ограда, разположена в разделителната ивица между двете платна на булеварда, и е навлязла на пешеходната пътека, пресичайки платното за движение отляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила. Водачът не е възприел навреме навлязата на пешеходната пътека ищца и е потеглил, при което се е получило съприкосновението между тялото на пострадалата и предната част на автомобила. Според вещото лице водач на автомобил, изчакващ в лявата лента около мястото, където е изчаквал процесният автомобил, е имал видимост към пешеходец, който е на около 2 м. от левия край на западното платно, както и пешеходката е имала възможност да забележи автомобила, преди да навлезе на платното за движение. Въз основа на данните по делото вещото лице приема, че ищцата е навлязла на платното за движение 0,88 сек., след като авомобилът е потеглил, и е имала техническата възможност да види движението на автомобила, за да не навлезе на платното за движение. Вещото лице пояснява, че опасност за движението от технически характер е възникнала в момента, в който водачът на автомобила е имал възможност да забележи навлизането на пешеходката на платното за движение – моментът, в който тя е преминала през видимата за водача част от прохода в металната ограда, за да навлезе на пешеходната пътека, и от този момент до мястото на удара тя се е движила не по-малко от 3,48 сек. Сочи, че в момента, в който автомобилът е потеглил, е имало опасност за движението – пострадалата е навлизала на платното за движение, на пешеходната пътека, като автомобилът е потеглил най-малко 1,12 сек. след възникване на опасността за движението от технически характер.
При така установените факти настоящият състав намира за неоснователно направеното от ответника възражение за съпричиняване на настъпилото ПТП от страна на ищцата. Със одобреното по наказателното дело споразумение, което се ползва със задължителната сила по чл.300 ГПК, водачът на лекия автомобил е признат за виновен за процесното ПТП поради допуснато нарушение на чл.119, ал. 1 ЗДвП, съгласно който при приближаване към пешеходна пътека водачът на превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. Според приетото по настоящото дело заключение на САТЕ водачът, който е бил спрял, за да пропусне преминаващи по пешеходната пътека пешеходци, е потеглил най-малко 1,12 сек., след като е имал възможност да забележи навлизането на пешеходката на платното за движение – моментът, в който тя е преминала през видимата за водача част от прохода в металната ограда, за да навлезе на пешеходната пътека, а ищцата е навлязла на платното за движение 0,88 сек., след като авомобилът е потеглил. При тези факти – доколкото, от една страна, разликата между момента, в който ищцата е навлязла на платното за движение на пешеходната пътека, и момента, в който е потеглил спрелият пред пешеходната пътека автомобил, е по-малка от една секунда, а от друга страна, автомобилът е потеглил, след като е имал възможност да забележи навлизането на пешеходката на платното за движение, настоящият състав приема, че с поведението си ищцата не е допуснала нарушение на чл.113, ал.1 и чл.114 ЗДвП, тъй като не е навлязла на платното за движение внезапно и без да се съобрази с приближаващо превозно средство. Поради това и при съобразяване на разясненията, дадени в т.6, б. „а” от ТР № 2 от 22.12.2016г. по т.д. № 2/2016г. на ОСНК на ВКС, следва да се приеме, че не е налице съпричиняване на настъпилото ПТП от страната на пострадалата ищца, поради което следва да ѝ бъде присъдено в цялост определеното от съда обезщетение в размер на 37 000 лева.
Предвид изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният от ищцата С. И. П. иск с правно основание чл.432 ГПК за разликата над 27 750 лева до 37 000 лева, вместо което ответникът ЗАД „Алианц България” следва да бъде осъден да ѝ заплати още 9250 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 25.05.2018г. ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.06.2019г. до окончателното плащане.
При този изход на спора на пълномощника на ищцата следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за първоинстанционното производство в размер на 1390,14 лева, т.е. още 27,12 лева /над присъденото с въззивното решение/. На ищцата следва да бъдат присъдени и направените за настоящата инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Възражението на ответника по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение е основателно. Минималният размер на адвокатското възнаграждение за настоящата инстанция при съобразяване на обжалваемия интерес съгласно чл.7, ал.2, т. 3 от Наредба № 1/2004г. в редакцията към датата на договора за правна защита между ищцата и пълномощника ѝ, възлиза на лева 744 лева с ДДС. Заплатеното от касаторката адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева надхвърля значително така определения минимален размер и поради това и с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, по което е спорен единствено въпросът за наличието на принос от страна на ищцата за настъпване на процесното ПТП, възнаграждението следва да бъде намалено на 1000 лева.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция следва да бъде отменено въззивното решение и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за въззивното производство в размер на 975 лева. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса съобразно уважената от настоящата инстанция част от иска в размер на 370 лева.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 184 от 27.10.2020г. по в.т.д. № 212/2020г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която, след отмяна на решение № 152 от 01.06.2020г. по гр.д. № 547/2019г. на Окръжен съд – Русе, е отхвърлен предявеният от С. И. П. против ЗАД „Алианц България” иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 27 750 лева до 37 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 25.05.2018г. ПТП, и С. И. П. е осъдена да заплати на ЗАД „Алианц България” разноски за въззивната инстанция в размер на 975 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България”, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на С. И. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.1, ет.1 още 9250 /девет хиляди двеста и петдесет лева/ - представляващи допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влязлата в сила част от решение № 152 от 01.06.2020г. по гр.д. № 547/2019г. на Окръжен съд - Русе/ за неимуществени вреди от причинени телесни увреждания вследствие на ПТП от 25.05.2018г., на основание чл.432, ал.1 КЗ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.06.2019г. до окончателното плащане, както и сумата 1000 лева /хиляда лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България”, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. Е. Т., [населено място], [улица], допълнително сумата 27,12 лева – адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА за първата инстанция.
ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България”, ЕИК[ЕИК] да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата 370 лева /триста и седемдесет лева/ - държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|