О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 558 гр.София, 30.09.2011 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 431/ 2011 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 т.2 от ГПК. Образувано е по искане на Т. К. К., действащ като едноличен търговец с фирма [фирма], за допускане на касационно обжалване и за отмяна на определение на Бургаски окръжен съд № 1050 от 12.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 538/ 2011 г. С атакуваното определение е потвърдено определение на Карнобатски районен съд от 23.02.2011 г. по гр.д.№ 607/ 2010 г., като по този начин производството по делото е спряно на основание чл.229 ал.1 т.4 от ГПК – до приключване на производството по гр.д.№ 118/ 2011 на Карнобатски районен съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд разрешил неправилно процесуалноправният въпрос може ли да се предяви иск за оспорване истинността на документ, ако този документ е бил представен по друго дело между същите страни и не е бил оспорен от правоимащата страна. Според касатора този, който пропусне срока за оспорване на един документ, не може да претендира установяване на истинността му в отделен исков процес, такъв иск би се явил недопустим. Съответно образуваното по недопустим иск производство подлежи на прекратяване и не може да е основание за спиране на производството по делото, по което документът е приет като писмено доказателство. Тъй като в обжалваното определение е прието обратното, жалбоподателят моли то да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено. Ответните по частната жалба страни И. П. И. и Д. С. Н. я оспорват и молят обжалването да не бъде допускано. Според тях в частната жалба не е формулиран въпрос по чл.280 от ГПК, нито пък е посочено какво е значението на този въпрос за спора. Евентуално молят частната жалба да не бъде уважавана като поддържат, че спорът за истинността на един документ е преюдициален по отношение на спора за материални права, които документът установява, поради което правилно производството по делото е спряно. Ответните по частната жалба страни К. Д. И. и И. Р. Н. не вземат становище. Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира частната жалба за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване. Противно на изложеното от ответниците по касация И. и Н., касаторът е формулирал надлежен правен въпрос в изложението си към частната касационна жалба. Питането е допустим ли е иск за оспорване истинността на документ, ако този документ е бил представен по друго дело между същите страни и не е бил оспорен в законния преклузивен срок. Така формулираният въпрос обуславя въззивното определение, тъй като въззивният съд е потвърдил акта за спиране на производството по делото приемайки от правна страна, че няма пречка да се предяви установителен иск за неавтентичност на документ, който е бил представен по друго дело, но страната, на която е противопоставен, е пропуснала да го оспори. По поставеният от жалбоподателя въпрос законът не съдържа изричен отговор, няма и установена практика по него по действащия ГПК. Практиката по отменения ГПК следва да бъде осъвременена, защото в него не се съдържаха правила, представляващи израз на концентрационното начало на процеса. ГПК от 1952 г. (отм.) не предвиждаше фатални срокове за представяне на доказателства нито преклудиране на възможността да се правят възражения и искания, срокът за които е пропуснат. Действащият ГПК обаче предвижда преклудиране на редица средства за защита на ответника, които не са упражнени в предвидените в закона срокове (чл.133, чл.147, чл.266от ГПК и др.), включително относно възможността за оспорване на документи. Поради това са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК и обжалването следва да се допусне. При действащия ГПК страната, която е пропуснала да оспори един представен с исковата молба документ, може да предяви иск за установяване на истинността му само доколкото този документ има значение за други правоотношения между страните по делото. Възможността решението по установителния (за истинността на документа) иск да бъде зачетено по преждеобразуваното дело е изключена, тъй като това би означавало фактически изключване на предвидената в чл.133 от ГПК преклузия на правото за оспорване. За делото, по което оспорването не е направено в срок, документът се счита истински и решението по това дело не може да бъде отменено въз основа на последващ съдебен акт, установяващ неистинността на документа. Основание за отмяна може да бъде само влязла в сила присъда или заместващото такава присъда съдебно решение (чл.124 ал. 5 от ГПК), но не и съдебно решение по иск по чл.124 ал.4 от ГПК, предявен след като е преклудирана възможността за оспорване на същия документ. Предвид този отговор на въпроса, поради който обжалването се допуска, атакуваното определение се явява неправилно. Т. К. К. е предявил иск против И. П. И., Д. С. Н., К. Д. И. и И. Р. Н., като с исковата молба е представил по делото споразумение, подписано както от него, така и от И. И. и Д. Н.. Последните двама са получили препис от исковата молба и доказателствата към нея и на 13.09.2010 г. са депозирали по делото отговор, в който заявяват, че споразумението действително е подписано от тях, но е привидно и е съставено за други цели. С отговора те не са оспорили истинността на документа, а едва на 18.02.2011 г. са отправили искане до съда за спиране на производството по делото с довод, че са предявили в отделно производство иск за оспорване на автентичността му. Районният съд е уважил искането, а с обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е потвърдил, че са налице основания за това. Частната жалба срещу това определение е основателна. Възможността да бъде оспорено споразумението като документ е преклудирана с изтичане на срока за отговор на исковата молба (чл.133 от ГПК), а в този срок ответниците И. и Н. не са заявили възражение за неговата неистинност. Пропускането на възможността да се оспори документа не може да бъде преодоляна чрез завеждане на иск в отделно производство, след като срокът е пропуснат – това би означавало да се създаде възможност за заобикаляне на процесуалните правила, свързани с концентрационното начало и би обезсмислило реформата в гражданския процес, въведена с действащия ГПК. Предявяването на иск за установяване на истинността на документа е допустимо, но резултатът от този процес не би могъл да има значение за настоящето производство, съответно не е основание за спирането му. Определението, в което е направен обратния извод, следва да бъде отменено. По изложените съображения Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Бургаски окръжен съд № 1050 от 12.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 538/ 2011 г ОТМЕНЯ определение на Бургаски окръжен съд № 1050 от 12.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 538/ 2011 г. и потвърденото с него определение на Карнобатски районен съд от 23.02.2011 г. по гр.д.№ 607/ 2010 г., с което производството по делото е спряно на основание чл.229 ал.1 т.4 от ГПК до приключване на производството по гр.д.№ 118/ 2011 на Карнобатски районен съд. ВРЪЩА делото на Карнобатски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: