Р Е Ш Е Н И Е № 307 гр. София, 11 септември 2023г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети април две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №179/2023г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по касационна жалба и допълнение към нея от подсъдимия С. Е. М., депозирани чрез защитник – адв. В. К., и допълнение, подадено лично от подсъдимия, срещу нова въззивна присъда № 143 от 07.11.2022г. по внохд № 4330/2021г. по описа на Софийски градски съд, НО, XIII въззивен състав. С присъда от 29.06.2021г., постановена по нохд № 15999/2020г. по описа на Софийски районен съд, НО, 108-ми състав, подсъдимият С. Е. М. е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. Срещу първоинстанционната присъда са подадени протест от прокурор при Софийска районна прокуратура, впоследствие оттеглен, и въззивна жалба от повереника на частния обвинител Г. В. Л. – адв. А. Д.. С присъда № 143 от 07.11.2022г. по внохд № 4330/2021г. по описа на Софийски градски съд, НО, XIII въззивен състав първоинстанционната присъда е отменена и подсъдимият С. Е. М. е признат за виновен в това, че на 17.04.2020 г., в [населено място], по [улица], се заканил на Г. В. Л. с убийство с думите „Ще те убия, ще те разфасовам, мъртъв си, няма да влезнеш в този вход“ и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му у Л., поради което и на основание чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1 от НК и чл. 54, ал. 1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, което на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските. С касационната жалба са заявени всички основания за проверка по чл. 348, ал. 1 от НПК и се иска, в условията на алтернативност, отмяна на постановената осъдителна присъда и оправдаване на подсъдимия или изменението й с намаляване на наложеното наказание. В изготвеното допълнение към касационна жалба, депозирано чрез защитника – адв. К., са изложени съображения в подкрепа на релевираните касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Оплакването за допуснати процесуални нарушения се аргументира с: допускане без основание на преразпит на свидетелите Р. З. и М. З., които са роднини помежду си и са в близки приятелски отношения с пострадалия Г. Л. и свид. В. З., която живее на семейни начала с последния; кредитиране на показанията на посочените свидетели, без обстоятелствата за техните взаимоотношения да са изяснени от съда; неправилен извод, че показанията на четиримата свидетели се подкрепят от тези на свид. Б. Г. – служител на МВР, който не е очевидец; назначаване на експертизи, за които защитата е узнала в хода на въззивното съдебно следствие, поради което е била лишена от възможността да поиска отвод на назначените вещи лица; неправилна оценка на тези експертизи като подкрепящи фактическата обстановка, изведена от показанията на четиримата свидетели. Сочи се, че пострадалият Л. не е изпитал основателен страх от извършване на престъпление спрямо него. Единственият довод във връзка с основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се състои в това, че според касатора наложеното наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода е определено в такъв размер единствено, за да не бъде приложен институтът на условното осъждане, което, от своя страна, предполага наличие на предубеденост на съдебния състав. В допълнението към касационната жалба, подадено лично от подсъдимия М., са изложени подробни съображения в подкрепа на заявените касационни основания. По отношение на допуснатото нарушение на материалния закон се сочи, че при възприета идентична фактическа обстановка с тази на първоинстанционния съд, подсъдимият е признат за виновен в извършването на деяние, което не е осъществил. Твърди се, че неправилното приложение на материалния закон се дължи и на допуснатите от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения, свързани с оценъчната дейност на съда, които са довели до порочно формиране на вътрешното му убеждение. Като съществено нарушение на процесуалните правила се сочи: едностранното и изопачено тълкуване на фактите, направено тенденциозно и с явно проявен обвинителен уклон; преразказване на показанията на пострадалия и свидетелките В. З., М. З. и Р. З., без отчитане на тяхната близка обвързаност и обединяването им срещу подсъдимия, породено от влошени междусъседски отношения; игнориране на обстоятелството на подаване на множество сигнали срещу подс. М. и съпругата му от тази група лица пред органите на 6 РПУ СДВР; липса на анализ на противоречията в доказателствените материали; обвинителен уклон на съда при събиране и оценка на доказателствата; необективност поради несъбиране на данни от други живущи лица в блока; безкритичното възприемане в анализа на съда на заключенията на съдебномедицинските и фоноскопски експертизи; произнасяне на съда извън фактическите и правни рамки на обвинението; постановяване на присъдата от незаконен състав, доколкото същият е бил предубеден; липса на мотиви поради липса на отговор на всички съществени възражения на защитата. По отношение на явната несправедливост на наложеното наказание се сочи, че същата произтича от опорочения съдебен акт и предубедеността на съдебния състав, като при определянето на наказанието не са отчетени в нужната степен добрите характеристични данни, сравнително тежкото материално и семейно положение, свързано с полагане на грижи на непълнолетно дете, осигуряване на издръжка на последното и на съпругата на подсъдимия. В тази връзка, според касатора, съдът неправилно е приел наличие на превес на отегчаващите вината обстоятелства, като е игнорирал редица смекчаващи такива, като напр. липсата на криминална дейност от страна на подс. М., здравите семейни връзки, образованието, полагането на общественополезен труд и ползването с добро име в обществото. Твърди се превес на смекчаващите обстоятелства и несъответност на наложеното наказание с целите по чл. 36 от НК. По реда на чл. 351, ал. 4 от НПК е депозирано второ допълнение към касационната жалба, подадено от упълномощения пред настоящата инстанция защитник – адв. Л. Т.. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се мотивира с доводи: атакуваната присъда не е убедителна; вътрешното убеждение на решаващия съд е изградено в нарушение на процесуалните правила, гарантиращи установяването на обективната истина; тенденциозност и едностранчивост в интерпретацията на доказателствените източници; липса на мотиви на въззивната присъда поради непосочване на разликата във възприетата фактическа обстановка; противоречия в мотивите – от една страна, твърдения, че заканата е реализирана чрез слово, от друга – че освен вербална, тя включва и физическо посегателство по отношение на пострадалия, и от трета – че заканата представлява „конкретната инкриминирана случка“, противоречия относно хронологията на събитията; недопустимо ценене на видеозаписите и неотносимост на част от тях; неправилно възприемане на експертните заключения; възприемане на недопустими експертни заключения, поради липсата на връзка с предмета на доказване; липса на критичност в оценката на показанията на заинтересованите свидетели; неправилно ценене на показанията на свидетелите – полицейски служители; допускане на фаворизиране на едни доказателствени източници за сметка на други; неправилно образуване на въззивното производство. Възраженията за неправилно приложение на материалния закон се състоят в това, че фактическите данни не са оценени в цялост и с оглед действителното им съдържание; че изречените думи от подсъдимия са негодни да възбудят основателен страх; че подсъдимият чрез изричане на думите е демонстрирал причината за своя гняв и агресия; изреченото е израз на влошените отношения, без да са налице обективни предпоставки за осъществяване на заканите; че липсват доказателства подсъдимият да е изрекъл инкриминираните думи, при това в поредността, която е приета; че заплахите не са довели до реален страх у пострадалия. Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание се аргументира с принципни съображения, свързани с наказателната репресия; с довод, че определеното наказание е произволно; че не е справедлив начинът на изтърпяването му. В съдебното заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия С. М. – адв. Л. Т., поддържа подадената касационнна жалба и допълненията към нея по изложените съображения и с направените искания, като пледира за процесуална и материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като акцентира върху някои от допуснатите съществени процесуални нарушения и обвързва с тях нарушението на материалния закон. Счита, че деянието е несъставомерно от обективна и субективна страна. Намира наложеното наказание за явно несправедливо, тъй като съдът е пренебрегнал редица смекчаващи обстоятелства и за назидание е наложил ефективно наказание на подсъдимия. Моли атакуваната присъда да бъде ревизирана съобразно исканията в касационната жалба и допълненията към нея. Другият защитник на подс. С. М. – адв. В. К., поддържа подадената касационна жалба, депозираните допълнения и изложеното от адв. Т., като претендира, че постановеният акт е незаконосъобразен, недостатъчно мотивиран, че са нарушени изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, счита, че е недопустимо наказанието да бъде определено в такъв размер единствено за да не е възможно условното осъждане, прави бележка по отношение на личността на пострадалия и възражение, че последният не е изпитал основателен страх. Моли да бъдат уважени исканията, направени с касационната жалба. Повереникът на частния обвинител Г. Л. – адв. Е. П., счита, че не е налице нито едно от сочените в жалбата и допълненията касационни основания, намира, че доказателствената дейност на съда не страда от процесуални пороци и че извършеното от подсъдимия е съставомерно от обективна и субективна страна. Счита, че въззивната жалба е била подадена от легитимирано лице, както и че наказанието не е явно несправедливо, предвид установените отегчаващи обстоятелства, това, че деянието разкрива по-голям интензитет от обичайните престъпни прояви от този вид и че е адекватно, съобразно генералната превенция. Моли за оставяне в сила на въззивната присъда. Частният обвинител Г. Л. поддържа изложеното от повереника. Представителят на ВКП изразява подробно аргументирано становище за правилност и законосъобразност на новата осъдителна присъда, приема, че не са допуснати твърдените в жалбата съществени процесуални нарушения, че материалният закон не е нарушен и наказанието е правилно определено при условията на чл. 54 от НК. Пледира за оставяне в сила на въззивната присъда. Подсъдимият С. М. поддържа заявеното от защитниците, като в последна дума моли да бъде оправдан. В резултат на извършената проверка за наличието на релевираните в касационната жалба и допълненията към нея основания и подкрепящи ги доводи и след като съобрази становището на страните в съдебно заседание, ВКС намери жалбата за частично основателна – само на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Касационната жалба и трите допълнения към нея се разглеждат заедно поради съдържащите се аналогични доводи в подкрепа на заявените касационни основания. Преди всичко е необходимо да се обсъди оплакването, свързано с валидността на образуването на въззивно производство, понеже ако са липсвали предпоставки за образуването му, не е следвало да се извършва въззивна проверка на първоинстанционната присъда и да се постановява съдебен акт. Производството пред Софийски градски съд се е развило само по жалба от повереник на частния обвинител Л., доколкото протестът на прокурор при СРП е бил оттеглен. Г. Л. без съмнение е страна в съдебното производство, като е конституиран да участва в качеството на частен обвинител, независимо, че първостепенният съд е отказал да приеме за съвместно разглеждане предявения от него против подсъдимия М. граждански иск. Видно от приложеното на л. 24 от нохд № 15999/2020г. по описа на СРС, 108. състав пълномощно, Л. е упълномощил да го представляват адв. Д. М. и адв. Е. Б.. В качеството си на пълномощници на частния обвинител те са преупълномощавали други адвокати. В протокола от съдебно заседание по делото на 29.06.2021г. е отразено, че за частния обвинител Л. се явява адв. Д., преупълномощена от адв. М.. Макар действително в делото към това заседание да не се намира писмено преупълномощаване, следва да се приеме, че адв. Д. валидно е представлявала страната. Протоколът от съдебното заседание, съгласно чл. 131 от НПК, съставлява доказателствено средство за извършените процесуални действия и изявления, като при липсата на искане и процедура за неговата поправка, следва да се приеме, че в него е отразена констатацията на съда за надлежно упълномощаване. Тя се подкрепя и от обстоятелството, че съобщение за изготвяне на мотивите на присъдата е връчено именно на адв. Д.. Освен това, преупълномощаването по необходимост предполага наличието на предходно упълномощаване в полза на преупълномощителя, каквото в случая е налице чрез упълномощаването на адв. М. от Г. Л., в което не е ограничена възможността за преупълномощаване. При липсата на изрично писмено преупълномощаване, следва да бъдат приложени правилата за това, че ако бъде потвърден актът на преупълномощаване, в полза на преупълномощения ще възникне представителна власт и се валидират извършените от преупълномощеното лице действия. В случая частният обвинител се е съгласил да бъде представляван от адв. Д. както пред първата, така и пред въззивната инстанция и това следва да се тълкува като потвърждаване на преупълномощаването на адв. Д.. Освен това пред въззивната инстанция е представено писмено пълномощно (л. 149, т. 1), с което Л. упълномощава адвокатите М., Б. и Д. за представителство пред СГС, включително и за подаване на въззивна жалба. Поради това извършените от нея действия, включително и подаването на въззивна жалба срещу първоинстанционната присъда, следва да се преценят като валидни. По-нататък, Върховният касационен съд следва да даде отговор на отправеното оплакване за съществено нарушение на процесуалните правила при формиране вътрешното убеждение на съда вследствие на порочен доказателствен анализ. Дължимата от ВКС проверка с оглед на сезиращото касационно основание и подкрепящите го доводи, е дали от контролирания съд са спазени правилата за формиране на вътрешното му убеждение върху годни доказателствени източници, дали въз основа на оценката им поотделно и в съвкупност не е допуснато превратното или едностранчивото им възприемане, както и дали са направени изводи при неспазване на правилата на формалната логика. От касационната жалба и допълненията към нея се извежда общо оплакване за неубедителност на атакуваната присъда и изграждане на вътрешното убеждение на решаващия съд в нарушение на процесуалните правила, гарантиращи установяването на обективната истина. Така общо заявени тези възражения няма как да получат конкретен отговор. В първото допълнение към касационна жалба се оспорва допускането на преразпит пред въззивната инстанция на свидетелите Р. З., М. З. и В. З.. Соченият от касатора аргумент на това възражение е този за роднинските отношения между първите две свидетелки и обстоятелството, че последната живее на семейни начала с пострадалия. Тези доводи не могат да послужат за извод, че с допуснатия и осъществен повторен разпит е сторено нарушение на процесуалните правила. Въззивната инстанция е последна по фактите и поради това е задължена да изпълни изискването за обективно, всестранно и пълно изясняване на фактическите обстоятелства. Нейната преценка за необходимостта от попълване на доказателствената съвкупност е суверенна, а и по конкретното производство съдебният състав е аргументирал в определението си по реда на чл. 327 от НПК и в съдебното заседание но 28.03.2022г. необходимостта от провеждането на повторни разпити. Роднинските и близките отношения между свидетелите не са от характер да направят такива разпити недопустими, но тези обстоятелства следва да бъдат обект на вниманието на решаващия съд при тяхната преценка. Соченото в касационната жалба, че взаимоотношенията между посочените свидетелки не са изяснени в протокола от съдебното заседание, от една страна е без основание, защото при разпита си пред първоинстанционния съд свид. В. З. е заявила, че е във фактическо съжителство с пострадалия. От друга страна, това, че наред с установяването на самоличността на свидетелите не е вписано обстоятелството в какви отношения се намират с подсъдимия или с други участници в производството, не може да се свърже с нарушение на процесуалните правила, още повече съществено, доколкото при разпита си свидетелите изрично са дали информация за отношенията помежду си, необходима при доказателствената оценка. Това, че е допуснат преразпит на свидетелите, чиито показания съдържат обвинителни факти, не може а приори да се оцени като предубеденост на съдебния състав, както претендира защитата. Това е така, понеже въззивният съд е преценявал доказателствения потенциал на извършените от първата инстанция разпити, като освен допускането на тези свидетели е събирал и на други доказателства, както за пълноценно изясняване на обстоятелствата, подлежащи на доказване, така и за проверка на вече събрани доказателства. Освен това, в хода на въззивното съдебно следствие е извършен преразпит и на свид. З. – приятел на подс. М.. Така че е незащитим касационният довод за нарушаване на изискването за „равенство на оръжията“ като проявна форма на справедливостта на процеса и свързаното с това твърдение за предубеденост на съдебния състав при събиране на доказателствата. По-нататък, без основание е и оплакването в първото допълнение и в това, депозирано от подс. М., за неотчитане на близките отношения на свидетелите В. З., Р. З. и М. З. с пострадалия, както и за едностранчивото им и тенденциозно тълкуване. В мотивите на въззивната присъда не е откроено обсъждането на обстоятелствата, че свид. В. З. живее във фактическо съжителство със свид. Л., и че другите две свидетелки имат нормални съседски отношения със семейната двойка, но направеният от съда анализ на тези показания е детайлен и задълбочен. Изводите за кредитиране на показанията на тези свидетели са направени, като е извършено сравнение на свидетелстването им в досъдебното фаза (приобщени по надлежния ред показания) и тези в съдебното производство. Силен аргумент за възприемането им от съда е този, че заявеното от свидетелките е напълно еднопосочно по отношение на развитието на конфликта и конкретното поведение на участващите в него лица. Тези показания впрочем са проверени и чрез други доказателствени източници – писмени доказателства относно обаждане на спешния телефон, както и чрез заключенията на техническите експертизи в определени части. Самостоятелната и съвкупната оценка на тези показания е извършена при спазване на правилата на формалната логика, тя не е сторена чрез простото преразказване на заявеното, а чрез проследяване на вътрешната последователност на свидетелстването и кореспонденцията с други доказателства. След като е направен адекватен и съответен на смисъла на показанията техен прочит, не може да бъде споделена тезата на защитата за липса на обективност и изопачено тълкуване. Развитата защитна теза за необективност на свидетелстването на свидетелките – очевидци, поради влошените съседски отношения, не е издържана. По отношение на М. З. и Р. З. – и двете съобщават, че е имало случаи да молят подсъдимия и съпругата му да намалят музиката, че са подавали сигнали до органите на МВР, като отричат да са имали конфликти с подс. М.. Поведението на последния като съсед от жилищната кооперация и реакцията на съкооператорите, включително и подаването на сигнали в полицията, включително и образувана прокурорска преписка – все установени обстоятелства, са такива, принципно можещи да повлияят върху обективността на свидетелстването, но в случая такава тенденция не е видима. На фона на заявеното от тези свидетелки за проблемите в междусъседските отношения, те добросъвестно и последователно описват конкретния случай, без да демонстрират пристрастност или негативизъм. Развитата в касационните жалби теза за това, че въззивният съд е събирал само обвинителни доказателства и че оценката на доказателствата не е обективна, а е в ущърб на подсъдимия, не може да намери подкрепа. В хода на въззивното съдебно следствие е извършен разпит на свидетелите, чиито показания съдържат информация за случая, включително и свид. З.; изискани са писмени справки от РПУ по отношение на подавани сигнали, както и прокурорска преписка, приключила с отказ от образуване на ДП, които са послужили за проверка на гласните доказателствени средства; назначени са също така редица експертизи отново за да бъде обезпечено разкриването на обективната истина. Не е споделяем доводът за тенденциозност на доказателствената оценка. Това е така, защото кредитирането с доверие на показанията на пострадалия Л., на свидетелите В. З., Р. З., М. З. е обосновано в мотивите, не са останали извън полезрението на решаващия съд показанията на свид. З. и е аргументирана оценката им. Лишаването на последните от доверие е свързано с констатираните противоречия на тези показания не само с еднопосочната информация, предоставена от обсъжданата група свидетели, но и с показанията на свидетелите – полицейски служители (напр. за наличието на увреждания при подс. М.), със заключението на съдебно-медицинската експертиза досежно получените от пострадалия увреждания и механизма на тяхното причиняване. Кредитирането с доверие на показанията на пострадалия свид. Л. е подробно аргументирано от въззивния съд, като е отчетена възможната му заинтересованост. Оценката на неговото свидетелстване като последователно и еднопосочно, кореспонденцията със съществената част от гласните доказателствени средства, не поставя под съмнение изводите на решаващата инстанция, още повече, че касационният съд не може да се намесва или подменя вътрешното й убеждение. Поставянето под съмнение на достоверността на показанията на Л., чрез интерпретиране на евентуални негови характеристични данни, изводими от видеоклип, достъпен в интернет, не може да бъде възприето. Не се касае до валидно внесена информация чрез доказателствено средство в процеса, а и касационната инстанция не събира доказателства. Последователно лансирания довод за тенденциозност и едностранчивост в интерпретацията на доказателствените източници, съобразно изложените по-горе съображения, не е основателен. Няма как да бъде укорен решаващият съд в тенденциозност, след като е защитил кредитирането с доверие на свидетелските показания, установяващи конкретното поведение на подс. М., а и не е оставил без коментар противостоящите показания на единствен свидетел, заявяващ други обстоятелства. Възражението срещу възприемането на показанията на свид. Б. Г., не може да бъде възприето. Контролираният съд акуратно е оценил показанията на този свидетел, както и на свид. Л., като такива, подкрепящи заявеното от свидетелите Л., В. З., Р. З., М. З.. Отчел е, че този свидетел не е очевидец на събитието, а като полицейски служител се е отзовал на получения сигнал. Неговите показания са първични и преки по отношение на състоянието на пострадалия непосредствено след инцидента, състоянието и поведението на подс. М., като в тази част те са логическо продължение на фактологията, изложена от свидетелите – очевидци. Правилно в мотивите е посочено, че по отношение на отправената закана показанията на Г. са производни, защото съобщава казаното му от Л., като е спазено правилото производните доказателства да могат да се ползват за проверка на първичните такива. Възраженията срещу ползването на показанията на свидетелите – полицейски служители, се аргументира с практиката на ЕСПЧ по делото Van M. and others v. N., приемаща, че положението на полицейските служители, участвали в наказателния процес като свидетели, до известна степен е различно от това на незаинтересования свидетел. Необходимо е да се отбележи, че действително това е използван в цитираното решение аргумент, но съвсем друга е била същността на разглежданата от ЕСПЧ проблематика, понеже в конкретния казус самоличността на полицейските служители е била запазена в тайна и подсъдимият не е могъл да ги конфронтира. При това ЕСПЧ е приел, че запазването в тайна на самоличността на свидетели – полицейски служители, може да става в изключителни случаи, защото обикновено те са свързани с прокурора и са част от изпълнителната власт, както и че правото на защита е ограничено в несъвместима с изискванията на чл. 6 степен, ако присъдата се основава единствено или в решаваща степен върху показанията на свидетел, когото обвиняемият не е имал възможност да разпита или да изиска да бъде разпитан в хода на разследването или в съдебното следствие. Така че обсъжданото решение на ЕСПЧ не може да се прецени като ползващо тезата на защитата. Изложеното в допълнението към касационната жалба лично от подсъдимия, че било пропуснато събиране на сведения и от други живущи в блока във връзка с нарушаване на обществения ред от семейството на М., не може да се окачестви като съществено нарушение на процесуалните правила. Тези обстоятелства и взаимоотношенията между подсъдимото лице и до сега обсъжданите свидетели, които без съмнение са относими към изясняване на обстоятелствата по делото, са били установени в достатъчна степен чрез гласните доказателствени средства и писмени документи. Освен това, защитата не е правила искане за събиране на такива доказателства, така че не може да претендира, че са били ограничени възможностите й за попълване на делото с доказателства. Оплакването в допълнението към жалбата на адв. Т., че въззивният съд не е посочил с какво е различна възприетата от него фактическа обстановка, няма опора. На стр. 9 и на стр. 41 от мотивите конкретно е отразено в какво се състоят различията от първостепенния съд. Това, че защитата не е съгласна с изводите на втората инстанция, не може да се приравни на липса на мотиви на съдебния акт, както се претендира в допълнението към касационната жалба. Подкрепената с извадки от изречения от мотивите на атакуваната присъда теза за недопустими противоречия в процесуалния документ не може да бъде споделена. Употребеният израз „инкриминираната случка“ по никакъв начин не е в конфликт с интерпретирането й като закана. Макар и прекалено многословни, съображенията по правото, изложено от въззивния съд, позволяват да се проследи логиката на обосноваване на съставомерността на извършеното от М., доколкото е прието, че заканата е обективирана чрез думи – конкретните изрази, така, както са формулирани в обвинителния акт, а действията, извършени от подсъдимия, са преценени на плоскостта за това, дали заканата е годна да възбуди основателен страх. В този смисъл не може да бъде възприето възражението в допълнението на касационната жалба за противоречие – дали заканата е само вербална или е осъществена и чрез физическо посегателство, както и не се констатира излизане извън рамките на обвинението. Доводите, че е налице противоречие в хронологията на събитията – дали твърдяната вербална агресия предхожда физическото посегателство или двете са осъществени едновременно, не намират опора. В изложената в мотивите фактическа обстановка (л. 11) ясно е посочена последователността на действията на подсъдимия, свид. З. и пострадалия. Не може да бъде възприето и твърдението на касаторите, свързано с неяснота на волята на решаващия съд – дали заканата се е изразила в думи или в думи и действия. Съображенията по правната квалификация на деянието – предмет на производството, макар и монгословни, са ясни и убедителни, че заканата с убийство се е изразила в конкретни реплики, такива, каквито са инкриминирани в обвинителния акт. Съдът недвусмислено е посочил, че извършените от подс. М. действия не са инкриминирани (за тях производството е отделено) и те са обсъдени като такива, допринасящи изказаните думи да възбудят основателен страх у пострадалия. Действително, решаващият съд е положил недължими усилия да изяснява характера и степента на причинените на пострадалия телесни увреждания чрез назначаване и приемане на заключения на съдебно-медицински експертизи. В този смисъл имат основание възраженията, че тези експертизи са извън предмета на доказване. Следва да се има предвид обаче, че обсъжданите експертни заключения са използвани в процеса на доказване не за установяване на обстоятелството дали на Л. са били причинени телесни увреждания, а за да се провери достоверността на свидетелските показания по отношение на поведението на подс. М.. Също така тези негови действия срещу телесната неприкосновеност на Л. (и такива на свид. З.) като логическо продължение на словесните изрази, са ценени на плоскостта на дължимата преценка за това, дали заканата обективно е могла да възбуди основателен страх от осъществяването й. В. тук е мястото да се отбележи, че макар настоящият касационен състав да не се съгласява с това, че въззивният съд е обсъдил и изложил съображения по квалификацията на телесната повреда, причинена на пострадалия, това не следва да се прецени като необективност и обвинителна тенденциозност, защото съдът се е насочил да изясни, макар и в ненужен обем, фактическата последователност на поведението на подсъдимия, която е от значение за преценка на съставомерността на извършеното. Доводите за това, че защитата е била лишена от възможността да направи отвод на вещите лица по допълнително назначените в хода на въззивното съдебно следствие експертизи, също са лишени от основание. Независимо че част от експертизите са били допуснати в закрито заседание, при тяхното изслушване не е имало пречки защитата да направи отвод на вещо лице, ако е имало основание за това, а и такова основание не се сочи и понастоящем. По отношение на експертизите на видеофайловете, няма разумно основание твърдението, че тяхното назначаване е било в нарушение на правилата на НПК. Преди всичко е необходимо да се отговори на обстоятелствените доводи в допълнението на жалбата от адв. Т. за това, че видеозаписите от телефона на свид. М. З., не могат да бъдат използвани за установяване на доказателства от значение за решаване на делото. Развита е тезата, че те са направени в противоречие с разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от Конституцията, поради което са процесуално недопустими. За да се отговори на това възражение е необходимо да се посочи релевантната практика на ЕСПЧ по чл. 8 от ЕКПЧ, доколкото в тази разпоредба е прогласено правото на защита на личния и семейния живот, на жилището и тайната на кореспонденцията, каквито ценности са защитени и с националната конституционна норма. Тук преди всичко следва да се отбележи, че направен видеозапис извън регламента, предвиден в наказателния процес, не съставлява доказателствено средство, но следва да се цени като веществено доказателство. Въпросът за възможността да се използва в процеса на доказване такъв запис, доколкото е направен в нарушение на защитени права, изисква да се даде отговор до каква степен е допустима намесата в тези права. Когато подобна намеса се осъществява от държавата (напр. в случаите на използване на СРС), е необходимо тя да отговаря на критериите по чл. 8, ал. 2 от Конвенцията. Приложимият критерий според ЕСПЧ в отношения между частно правни субекти е въпросът за справедлив баланс между конкуриращи се интереси. Според Съда правото на личен живот не е неограничено, то може да бъде ограничавано в защита на други конституционни права. Именно тази логика е приложима в настоящия случай, защото независимо от навлизането в правно защитената сфера на други лица, балансът между правото на лична неприкосновеност и интереса от справедливо правосъдие, в частност, разкриване на престъпление, изисква отдаване на приоритет на обществения интерес (вж. решение на ЕСПЧ по дело De la F. C. v. S.). Такива съображения не се излагани от въззивния съд, но обосновават процесуалната допустимост на видеозаписите. Възможността да бъдат използвани тези видеозаписи е обоснована от въззивния съд на друга плоскост - като е съобразено експертното заключение за липса на манипулация или намеса в записите. Всъщност имат резон доводите на касаторите, че част от видеозаписите не са относими към деянието – предмет на производството. Тези, направени на етажната площадка действително не могат да служат за доказване на престъплението, в което е обвинен М., но пък са използвани от решаващия съд за проверка на достоверността на показанията на свидетелите М. З. и Р. З., в които те описват поведението на подсъдимия през деня. Вярно е също и че заключенията на идентификационната и фоноскопската експертиза, поради качеството на изследваните записи, не са били в състояние да направят категорични изводи и поради това те не са категорично подкрепящи обвинителната теза. Но съвкупността от свидетелските показания по отношение на конкретно отправените от подсъдимия към Л. реплики е достатъчна и стабилна основа на фактическите изводи. По отношение на съдебно-психологическата експертиза на пострадалия, независимо, че вещите лица са си послужили с израза „основателен“ страх, това не дискредитира експертното им заключение, а дали заканата е предизвикала основателен страх като правен извод е защитено от решаващия съд не само въз основа на заключението, а и от съвкупната преценка на всички обстоятелства по отправяне на заканата. Изложените съображения сочат, че контролираният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, поради което не може да бъде удовлетворена претенцията за отмяна на атакувания акт и връщане на делото за ново разглеждане. По отношение на направеното оплакване за нарушение на материалния закон и възражението за несъставомерност на извършеното, е необходимо да се обърне внимание на следното: В първоначалната жалба и в двете допълнения към нея не са изложени данни в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като недоволството от осъждането на М. се извежда въз основа на съображения за неправилност на фактическата обстановка. В тази връзка е редно да се каже, че ако касаторът оспорва възприетата в атакувания акт фактология, няма как да прави искане за оправдаване, понеже преценката за приложението на материалния закон се прави от касационната инстанция в рамките на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка. В. и в третото допълнение, представено пред ВКС, този касационен довод се аргументира на плоскостта на недоказаност на обвинението. В сезиращите процесуални документи се обсъждат съображенията, изложени в мотивите на присъдата на първоинстанционния съд и се претендира тяхната законосъобразност, но предмет на касационна проверка е съдебният акт на въззивната инстанция. Пресъздаването дословно в третото допълнение на приетото от правна страна от районния съд не може да се възприеме като повод при касационния контрол да се отрекат изводите на второинстанционния съд. Съображенията, че не е установено подс. М. да е изрекъл инкриминираните изрази, отново изведени като последица от недостоверни свидетелски показания, са такива за необоснованост и не им се дължи отговор. След констатацията за липса на нарушения при формирането на вътрешното убеждение на съда по фактите, изводите по правото са на основата на установеното, че подсъдимият е отправил спрямо Л. репликите „Ще те убия, ще те разфасовам, мъртъв си, няма да влезнеш в този вход“ и приетото за обстановката, в която те са изречени. В Тълкувателно решение № 53 от 18.IX.1989г. по н. д. № 47/89г. на ОСНК е прието, че за осъществяване на това престъпление от обективната страна се изисква обективиране чрез думи или действия на закана с убийство спрямо определено лице, която да е възприета от него и би могла да възбуди основателен страх за осъществяването й. Не може да има спор, че чрез така изречените думи е обективирана закана с убийство, както и че те са били възприети от свид. Л.. Защитата не се съгласява с изводите на въззивния съд по отношение на друг изискуем елемент за съставомерност на деянието – заканата да може да възбуди основателен страх от осъществяването й, но възраженията в тази насока не могат да бъдат възприети. В цитираното Тълкувателно решение се сочи, че с нормата на чл. 144, ал. 3 от НК не се защитава живота на гражданите, а личната им свобода. В конкретния случай отправената от подсъдимия закана с убийство спрямо пострадалия е от естество да окаже въздействие върху поведението на заплашвания и създава опасност да бъде засегнато неговото свободно проявление. В Решение № 419/12.01.2015 г. по н. д. № 1314/2014 г., III н. о., е посочено, че „заплашването трябва да е част от реалността, да принадлежи на познаваемите процеси и явления и да създава възможност за възбуждане у жертвата на основатален страх от извършване на престъплението, което ще се прецени от съда предвид обстановката, начинът по който е отправена заканата, психичното състояние на дееца.“ В установената конкретна обстановка на нарочно търсен конфликт от страна на подсъдимия, насочването му към саморазправа с Л., участието на свид. З. са все обстоятелства, характеризиращи обстановката и създаващи предпоставки отправените реплики да възбудят основателен страх. Обективната възможност за реализиране на този съставомерен признак (възбуждане на основателен страх) е категорично проявена в поведението на подс. М., доколкото след отправяне на заканата той е започнал да нанася удари на Л., а също така физическите въздействия са били придружени със закана. Доводите на касаторите, че тези думи са извадени от контекста не намират основание, доколкото те са елемент от ескалиращото поведение на подс. М.. Също така съображенията, че казаните от подсъдимия реплики не могат да се оценят като закана на фона на влошените и конфликтни междусъседски отношения, не могат да бъдат възприети. Това е така, защото в случая не се касае до повтарящи се такива конфликти, при които подобно поведение и лексика да са обичайни, напротив, между тези лица не се установява да е имало предходни кавги. Всъщност влошените отношения на Л. с подс. М. се коренят в това, че пострадалият е подавал жалби в полицията срещу подсъдимия и това е било в основата на раздразнението и яростта му. За съставомерността на извършеното от обективна страна не е необходимо и да е имало индиции за реална опасност от осъществяване на заканата, така че е без значение сочената от касаторите (не)възможност деецът да реализира заканата. За извършване на престъплението по чл. 144, ал. 3 НК не се изисква в момента на заканата у извършителя да има оформено решение да извърши убийство, нито да е действал с годно средство и при условия, при които резултатът реално може да настъпи.(в този смисъл, Решение № 114/16.06.2021 г. по н. д. № 347/2021 г., I н. о.; Решение № 50199/ 16.02.2023 г. по н. д. № 617/2022 г., I н. о.) По-нататък многобройните възражения в допълненията към жалбите, свързани с оспорването на възприетото, че думите на подсъдимия са възбудили основателен страх у пострадалия Л., не е необходимо да бъдат обсъждани. Съдебната практика трайно е приела, че за да е съставомерно извършеното, не е необходимо адресатът на заканата действително да се е изплашил, а е достатъчно заканването обективно да е такова, че да може да възбуди основателен страх от осъществяването му. Поради тези съображения не могат да бъдат възприети и доводите по отношение на поведението на пострадалия, което не показвало, че е бил изплашен. Същото се отнася и до защитната теза, че репликите не са такива, че да наведат пострадалия до единствено възможен извод, че подсъдимият действително се заканва да отнеме живота му. Начинът на възприемане на заканата от лицето, срещу което е насочена, неговите субективни преживявания са без значение, доколкото престъпният резултат на престъплението не изисква да се стигне до действително възбуден основателен страх у пострадалия, а е достатъчно той да узнае за заплахите (в този смисъл, Решение № 112/16.09.2019 г. по н. д. № 460/2019 г., I н. о.). Съображенията, че отправените реплики са израз на емоционалното състояние на подсъдимия, развито на фона и на алкохолно повлияване, не са в състояние да променят изводите на въззивния съд за това, че деянието е извършено при пряк умисъл. Подсъдимият е съзнавал смисъла на изречените от него фрази и доколкото заканата е допълнена с физическа агресия, с поведението си е целял именно да възбуди у пострадалите основателен страх, че заканата ще бъде изпълнена. Следователно, не е налице неправилно приложение на материалния закон и в рамките на установените факти не може да бъде удовлетворена претенцията за оправдаване на подсъдимия. Заявеното оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание е основателно. За бъде преценено като справедливо наказанието за извършеното престъпление, то трябва да съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В случая въззивният съд не е осъществил правилно дейността по отмерване на наказанието на подс. М. за извършеното престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК, но това не се идентифицира с негова предубеденост, каквато се твърди в първото допълнение към касационната жалба, защото са посочени обстоятелствата, от които се е ръководил съдът. Недостатъците във връзка с оценъчната дейност на контролирания съд по индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия са свързани с отчитане като отегчаващи на обстоятелства, които нямат такъв характер, както и с отдаване на значителна тежест на отегчаващите обстоятелства, без това да е в унисон с правно-логическия процес на индивидуализацията. Според настоящия касационен състав не е следвало да бъдат отчитани като отегчаващи отговорността обстоятелства тези, свързани с физическата агресия и с проявената упоритост при нанасянето на удари, защото наказанието е за отправената закана, а не за телесното увреждане, материалите за което са отделени. След като не бъдат отчитани посочените обстоятелства, адекватният размер на наказанието би бил под средния, защото отегчаващите обстоятелства са свързани само с конкретните характеристики на деянието, състоящи се в това, че е извършено публично. Правилно е посочено, че подсъдимият не е осъждан, но не е налице неотчитане на претендираните от защитата смекчаващи вината обстоятелства, понеже не се обосновава извод за положителни характеристични данни на подс. М.. С оглед на тези съображения наказанието, наложено на подсъдимия следва да бъде намалено на една година и шест месеца лишаване от свобода. По този начин отмерената наказателна санкция ще съответства на обществената опасност на деянието и дееца, както и е съобразена с целите на наказанието, предвидени в чл. 36, ал. 1 от НК. Налице са условията за отлагане на изпълнението на наказанието лишаване от свобода на основание чл. 66, ал. 1 от НК. Освен формалната предпоставка - че подсъдимият не е осъждан, се обосновава преценката, че ефективното изтърпяване на наказанието не е необходимо за постигане целите на наказанието и поправянето на осъдения, предвид възрастта и семейното му положение, а също и поради корекционното въздействие на изпитателния срок. Последният следва да бъде определен на три години. С оглед на изложеното наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, са налице основания за изменение на атакувания съдебен акт. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА присъда № 143 от 07.11.2022г. по внохд № 4330/2021г. по описа на Софийски градски съд, НО, XIII въззивен състав,като НАМАЛЯВА наложеното на подс. С. Е. М. наказание лишаване от свобода от три години и шест месеца на една година и шест месеца. На основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изпълнението на наказанието една година и шест месеца лишаване от свобода за изпитателен срок от три години. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.