Р Е Ш Е Н И Е
№ 121
София,15.10. 2009
година
Върховният касационен съд на Република България,ТК,
първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две
хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
При участието на секретаря: Н. Такева
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №
312/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Б. а. на науките- гр. С. е подала касационна жалба срещу решение №519 от 01.12.2008г. по т.д.719/08г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение №1502/30.03.2008г. по гр.д. 219/08г. на Варненски районен съд, по същество е отхвърлен предявеният от Б. а. на н. против Е. “ ГОТ – С – С. Д. ” – гр. В. иск с правно основание чл. 233, ал.1 ЗЗД.
Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Конкретно са развити доводи за това, че въпреки вярната правна квалифицикация на иска, съобразно заявеното с исковата молба, съдът не се е съобразил с предпоставките на чл.233 ЗЗД, като неправилно и без връзка с фактическия състав на нормата е обсъждал правото на собственост върху спорните обекти и косвено е разрешил и спор за собственост между касатора и трети, неучаствуващи в производството лица. Посочено е още, че съдът в нарушение на чл.21, ал.1 ЗЗД е приел, че договор за наем сключен между ответника и тези трети лица е противопоставим и обвързва БАН, въпреки, че академията не е била страна по този договор.
Ответникът по касация- Е. “ ГОТ –С- С. Д. ”– гр. В. не е заявил становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
С определение № 350 от 11.06.2009г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
За да мотивира неоснователност на предявения от касатора иск по чл.233, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по делото било установено правото на собственост върху претендирания имот в патримониума на трети лица, легитимирани с представения нотариален акт №178/2003г., обективиращ осъществена от тях сделка- продажба на 1 / 10 ид.ч. от терена, върху който са построени сградите – предмет на претенцията, като само от това обстоятелство е изведено и правото на тези лица на собственост върху процесните сгради, с оглед необорената презумпция на чл.92 ЗС. Съобразно тези правни изводи е мотивирано и основанието на ответника да заема имота– наемно отношение с тези трети лица.
С оглед основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, е поставен като съществен материалноправен въпрос, обусловил обжалвания резултат- въпроса относно това, включва ли се във фактически състав на нормата на чл.233 ЗЗД, като негов елемент наличие на право на собственост в патримониума на наемодателя, а също така и въпроса относно приложението на чл.21, ал.1 ЗЗД. С оглед тези въпроси е поддържано противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитирани и приложени решения № 1247/16.07.2002г. по гр.д. 1358/01 г. на ВКС, ІV г.о., решение №164/13.04.1976г. по гр.д. 29/76 на ВКС, ІІІ г.о., решение №2003 от 10.01.2004г. по гр.д. 2014/02г. на ВКС , ІV г.о., решение №234 от 23.02.2001г. по гр.д. 1225/00 на ВКС, V г.о., с които било прието, по предявения иск по чл.233, ал.1 ЗЗД, че неизправния наемател не може да противопостави възражение, че наемодателят не е собственик на имота и не е в тежест на наемодателя да доказва качеството си на собственик на вещта. По отношение приложимостта на чл.21,ал.1 ЗЗД във връзка с приетото от съда, че договора за наем сключен между ответниците и трето лице е противопоставим и обвързва касатора, който не е страна по него е поддържано противоречие с приетото с решение №164 от 13.04.1976г. на ВКС, ІІІ г.о.
Настоящия състав на ВКС, след преценка на застъпените становища в цитираните решения и на основание чл.291, ал.1 ГПК, приема следното:
Договорът за наем е облигационен по своя характер и съответно, с оглед тази негова правна същност поражда само облигаторни последици. Ето защо искът по чл.233 ЗЗД не е петиторен иск, поради което извън неговия обхват остава разглеждането на принадлежността на правото на собственост върху вещта – негов предмет. Следователно, след като само при осъществяване на петиторна защита, ищецът е длъжен пълно и главно да установи своето право на собственост върху предмета на претенцията, то при облигационното правоотношение той няма такова задължение. Този извод се налага и от правната дефинитивност на различието между облигаторно задължение и вещноправното- тази разлика е не само с оглед съдържанието на задължението, но и с оглед на кръга задължени лица и произтича от тяхната характеристика- облигаторното задължение има относителен характер, докато вещното право е абсолютно. Или по изложените причини в производството по чл.233 ЗЗД не могат да бъдат обсъждани вещните права на наемодателя, а още по-малко могат да бъдат третирани въпросите относно вещни претенции на трети, чужди на облигаторното правоотношение лица, независимо от установените факти, индициращи наличието на вещно право в техния патримониум. Този извод произтича и от това, че съдът не е сезиран с разрешаването на вещноправен спор между наемодателя и тези трети лица, а с иск по чл.233 ЗЗД, който предполага доказаност на наличие на валидно сключен наемен договор, при който в задължение на наемодателя е предоставяне на спокойното ползване на наетата вещ от наемателя и установеност на прекратяване на облигаторната връзка. Това са елементите от фактическия състав на нормата, и установеността на юридическите факти относими към този фактически състав, налагат извод за основателност на иска, като в този случай, сезираният съд не може да откаже уважаването му. Правата на трети лица, върху наетата вещ, дори и доказани / какъвто не е разглеждания случай/ не рефлектират върху наемното правоотношение, нито върху правата на наемателя. Тези права биха имали значение, само ако бъдат предявени и съдебно признати – съответно ако в резултат на установеността им спрямо наемодателя, наемателят бъде евинциран. Но дори и в този случай спора за наличие на право на собственост не се разрешава с иска, касаещ последиците от прекратяване на облигаторното правоотношение, произтичащо от договор за наем, а в спор с тези трети лица, който е вещноправен по своя характер и съответно разрешаването му осъществява и вещноправни последици. От изложеното следва и това, че наемателят не може да противопостави права върху вещта на трети лица, както и договори сключени с тях – и по този начин да избегне отговорността си, произтичаща от облигаторната връзка между него и наемодателя. Съгласно императивната разпоредба на чл.21, ал.1 ЗЗД договорът поражда действие само между страните по него. Изключенията от принципа за относителността на облигаторните задължения, съобразно този текст, следва да бъдат изрично уредени в закона и като произтичащи от изричен регламент да осъществяват конкретни, също изрично регламентирани правни последици в патримониума на третото лице. Разглежданата хипотеза на наличие на договор на наемателя с трети лица, претендиращи право на собственост върху наетата вещ не е такъв, поради което той не може да обвърже наемодателя, нито да му противопостави придобити по този начин права. Този договор е правно ирелевантен , както бе обсъдено, за облигаторното правоотношение, по което всяка страна има конкретни права и задължения.
По тези съображения, настоящият състав приема, че основателността на иска по чл.233 ЗЗД не е в зависимост от установяване правото на собственост в лицето на наемодателя. Договор, сключен от наемателя с трети лица, заявяващи вещни права върху наетата вещ, по който наемодателя не е страна, не го обвързва.
На основание чл.291, ал.1 ГПК настоящия състав на ВКС, І т.о. счита, че правилна е практиката, обективирана с решения № 1247/16.07.2002г. по гр.д. 1358/01 г. на ВКС, ІV г.о., решение №164/13.04.1976г. по гр.д. 29/76 на ВКС, ІІІ г.о., решение №2003 от 10.01.2004г. по гр.д. 2014/02г. на ВКС , ІV г.о., решение №234 от 23.02.2001г. по гр.д. 1225/00 на ВКС, V г.о. и решение №164 от 13.04.1976г. на ВКС, ІІІ г.о.
По основателността на касационната жалба.
Обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - чл.233 ЗЗД и чл.21, ал.1 ЗЗД. В тази насока основателни са оплакванията на касаторите по чл.281, т.3 ЗЗД, с оглед приетото от въззивния съд за това, че предявеният иск е неоснователен поради наличие на индиция за права на трети лица върху част от земята, върху която са построени процесните обекти.
Страните са сключили договор за наем на сгради, находящи се в имот. пл. № 2* по плана за м. “К”, кв. Аспарухово, гр. В. на 01.07.2007г., като са уговорили срок - до 30.09.2007г. Не е спорно между тях, че този договор е бил прекратен, поради изтичане на уговорения срок. При тези фактически данни, неправилно, въззивният съд е приел, неоснователност на иска по чл.233 ЗЗД. Този извод е направен, в нарушение на изискванията на материалноправната норма, обуславяща правното основание на иска, както подробно бе мотивирано във връзка с разрешаване на поставените материалноправни въпроси.
С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК постановеното въззивно решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго с което предявения иск следва да бъде уважен, тъй като е установено безспорно наличието на валидно възникнало наемно правоотношение, както и неговото прекратяване, при което за наемателя е възникнало и задължението да върне наетата вещ.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК на касаторите следва да бъдат присъдени направените в цялото съдебно производство разноски в размер на 750лв. в това число и юрисконсултско възнаграждение.
По тези съображения и на основание, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №519 от 01.12.2008г. по т.д.719/08г. на Варненски окръжен съд и вместо него постановява:
ОСЪЖДА на основание чл.233 ЗЗД С. Д. Д. , действуващ като едноличен търговец с фирма “Г” – гр. В. да опразни и предаде на Б. а. на н. – гр. С. следните сгради: три броя бунгала без санитарен възел, три броя бунгала със санитарен възел, лятна чешма / умивалня/, лятна баня, барака – тоалет с баня, барака – кухня с размери 27м х 6м и голяма барака с размери 38м х 10м, изградени в имот пл. № 2* по кадастралния план/ 1968г./ на м. “К”, 29 микрорайон , гр. В., кв. Аспарухово.
ОСЪЖДА С. Д. Д. , действуващ като едноличен търговец с фирма “Г” – гр. В. да заплати на Б. а. на н. – гр. С. направените в съдебното производство разноски в размер на 750лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: