Р Е Ш Е Н И Е № 89 София , 27.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Галина Тонева при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 969 /2016 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адвокат Р. К., защитник на подсъдимия К. И. З., против присъда № 4 от 08.07.2016 г. по внохд № 60/ 2016 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. В жалбата се сочи, че присъдата е незаконосъобразна и неправилна. Твърди се, че е налице касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон, но в няколко точки се изразява несъгласие с фактическите изводи на предходната инстанция. Според жалбоподателя те са „недостатъчно убедителни и категорични” и не се подкрепят от доказателствата по делото. Защитата на подсъдимия намира също така, че съдът е приел безкритично информацията, съобщена от свидетеля Х. М., и е пренебрегвал данни, опровергаващи обвинението. Наложеното наказание е определено като незаконосъобразно, тъй като било наложено да оправдае срока на предварително задържане на подсъдимия и в нарушение на чл. 59 от НК. В заключение се отправя искане за отмяна на обжалваната присъда и оправдаване на К. З.. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените съображения. Прокурорът пледира жалбата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Специализираният наказателен съд /СпНС/ - София с присъда от 24.01.2015 г. по нохд № 1117/2014 г. признал · подсъдимия Й. А. И. за невинен и го оправдал по обвинението за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. с чл. 213а, ал. 3, т. 7 вр. с ал. 2, т. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б.”а” и б.”б” от НК · подсъдимия К. И. З. за невинен и го оправдал по обвинението за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. с ал.1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4 и т. 7, вр. с чл. 28 от НК, и за виновен в това, че за времето 12.11.2013 г. – 18.11.2013 г., в немаловажен случай, самоволно, не по установения от закона ред, осъществил едно оспорвано от другиго / от Х. Т. М. /, чуждо / на Т. С. З. / предполагаемо право - на принудително изпълнение на събиране на сумата двеста лева като част от претендирано парично вземане, като деянието е осъществено чрез заплаха с насилие срещу личността на Х. М., поради което и на основание чл. 323, ал. 5, вр. с ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода при първоначален строг режим. Съдът, на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК приспаднал от срока на наказанието лишаване от свобода времето на задържане на подсъдимия и съгласно чл. 68, ал. 1 от НК постановил той да изтърпи отложеното наказание по нохд № 908/2011 г по описа на РС – Пазарджик две години лишаване от свобода. Подсъдимият З. бил осъден да заплати на пострадалия Х. М. обезщетение за понесените неимуществени вреди в размер на 6 000 лева. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените деловодни разноски. Апелативният специализиран съд с решение № 15 от 13.07.2015 г.потвърдил първоинстанционната присъда. Върховният касационен съд с решение № 14 от 11.03.2016 г. по нд №1275/2015 г. на второ н.о. отменил въззивното решение в частта, с която е потвърдена присъдата по отношение на К. И. З. и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Касационната инстанция установила неправилно приложение на закона при правната квалификация на извършеното от подсъдимия, както и съществени процесуални нарушения, изразили се в отсъствие на мотиви по основанията на протеста. При новото разглеждане на делото Апелативният специализиран наказателен съд с присъда № 4 от 08.07.2016 г. по внохд №60/2016 г. отменил първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимият К. И. З. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 323, ал. 5 във вр. с ал.1 от НК и вместо нея признал същото лице за виновно в това, че на 12.11.2013 г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага в размер на 1 000 лева принудил Х. Т. М. чрез заплашване да извърши нещо противно на волята си – да му предаде парична сума от 200 лева, с което причинил на Х. М. имотна вреда в размер на 200 лева, като деянието е извършено повторно и в немаловажен случай, след като е бил осъден по нохд № 908/2011 г. по описа на Районен съд-гр. Пазарджик, с присъда влязла в сила на 16.11.2011 г., за престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 214, ал. 2, т. 1 вр с чл. 213а, ал. 2, т. 7 и чл. 28, ал. 1 вр с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го осъдил на шест месеца лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим в затвор, като го оправдал по обвинението за извършване на деянието от две или повече лица. В останалата част присъдата била потвърдена. Жалбата срещу така постановения въззивен акт е неоснователна. Преди всичко се налага уточняване на параметрите на касационната проверка. В жалбата, както и в пледоарията пред настоящата инстанция, защитникът на подсъдимия твърди, че приетите от предходната инстанция факти не се подкрепят от събраните доказателства т.е навежда аргументи за необоснованост, която не е касационно основание и не е годен предмет на касационен контрол. Ето защо аргументите на касатора в тази насока са недопустими и не подлежат на коментар в провежданата процедура. В рамките на допустимостта остава / макар твърде неясно артекулирано / оплакването за нарушени правила при проверката и оценката на показанията на пострадалия Х. М., който защитата определя като ненадежден свидетел. Предходната инстанция е приела, че в тях се съдържат убедителни доказателства както за извършеното престъпление, така и за неговото авторство. Въззивният съд е разсъждавал подробно на стр.11-15 от мотивите на проверяваната присъда върху описаните от Х. М. време, място и начин на контакт с подсъдимия във връзка с инкриминираната сума. Съобщената информация е проверена чрез съпоставка с останалите данни, събрани чрез показанията на свидетелите С., В., Г. и Д., както и чрез обективните данни в справките за поведени телефонни разговори между мобилни телефони , ползвани от М. и подсъдимия З.. Съдът много внимателно е обсъдил цялата доказателствена съвкупност, без да игнорира нито едно доказателствено средство. Противостоящите показания на пострадалия и обясненията на подсъдимия, върху които акцентира жалбоподателя, не са тълкувани превратно. Напротив, съдържащите се в тях данни относно отправените от З. заплахи към М. са ценени според точния им смисъл. Версията на подсъдимия, че никога не заплашвал М., а последният доброволно му е предал сумата 200 лева като част от признат дълг към свидетеля З., е проверена при спазване на всички процесуални правила, гарантиращи обективност, пълнота и всестранност на разследването. Въззивната инстанция задълбочено е коментирала липсата на доказателствена подкрепа на изградената от подсъдимия хипотеза, срещу която убедително стоят останалите събрани по делото доказателства, включително тези, извлечени от показанията на свидетелите Д. и Т. за обстоятелствата при задържането на З.. В присъдата,след пунктуално проследяване на действията както на подсъдимия, така и на пострадалия, правилно е отбелязано , че няма каквито и да било данни в подкрепа на съмнение, че Х. М. е искал нарочно да навреди на З., като се е оплакал на полицията и му е приписал неизвършено престъпление. Психологическите особености на личността на свидетеля също не са убягнали от вниманието на предходната инстанция. Те са изследвани по експертен път и са завършили с категоричен извод, че М. не е лишен от свидетелска годност. Важно е да се подчертае, че процесуалната му позиция на пострадал е съобразена от проверяваната инстанция, поради което съобщените от него данни са верифицирани едва след като са намерили подкрепа чрез останалите доказателствени източници. Противоречията и колебанията в показанията на С. и М. са изяснени чрез прочитане на показанията им от досъдебната фаза и допълнителни разпити. Твърдението на защитата, че пострадалият е признал пред подсъдимия задължението си към свидетеля З., е ирелевантно за предмета на доказване. Събраните по делото доказателства категорично изключват наличие на воля у пострадалия да заплаща доброволно каквито и до било суми както на свидетеля З., така и на подсъдимия З.. Изтъкнатата в жалбата близост на Областната дирекция на МВР до мястото, където е отправена заплахата, не е обстоятелство, изключващо възможността за нейното отправяне, още повече, че само два дни по-късно заплашеният сигнализирал полицията за оказаната му принуда. Обобщено, втората инстанция, в изпълнение на задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 305, ал.3 от НПК подробно е обсъдила всички , повторени и пред настоящата инстанция възражения на подсъдимия и неговата защита относно доказателствената дейност на решаващите състави, и убедително е аргументирала защо не ги възприема. Опитът на защитата да внесе недоверие в доказателствения принос на показанията на свидетеля Х. М., като го свърже с психическа нестабилност и зла воля, основателно е приет от апелативният съд за неуспешен. Фактическата обосновка на въззивната присъда напълно изключва възражението на касатора, че тя почива на факти и обстоятелства, лишени от категорична установеност. Напротив, доказателствената съвкупност еднозначно ангажира обстоятелства, сочещи на съставомерна дейност на подсъдимия по повдигнатото обвинение. Оплакването на касатора за неправилно приложение на материалния закон също подлежи на отхвърляне, тъй като се обосновава единствено като релация на съществените процесуални нарушения, чиято несъстоятелност вече бе установена. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на определената санкция. Наложеното наказание по вид и размер и начин на изтърпяване е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, със смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и има потенциал да постигне целите на чл. 36 от НК. Смекчаващите обстоятелства са оценени по най - благоприятен за жалбоподателя начин и обемът наказателна принуда е индивидуализиран при условията на чл. 55, ал.1 от НК под легалния минимум. Не е вярно твърдението на защитника, че времето, през което подсъдимият е бил задържан, не е намалено от срока на лишаване от свобода по реда на чл. 59 от НК. Напротив, в потвърдената част от първоинстанционната присъда е приспаднат периода от 18.11.2013 г. до 22.11.2013 г. , също така и 26.11.2013 до 30.07.2014 г. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 4 от 08.07.2016 г. по внохд № 60/2016 Г. на Апелативния специализиран наказателен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.