Р Е Ш Е Н И Е № 181 гр. София, 14.06.2012 В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети май две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 96 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. Т. и К. И. Т. срещу Решение № 192/ 03.11.2011 г. по в.гр.д.№ 356/11 г. на Ямболския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено Решение № 21/ 15.06.2011 г. по гр.д.№ 117/11 г. на РС- [населено място] и е прекратено като недопустимо производството по предявените от касаторите против О. у. на о. с а. ц. [населено място] положителни установителни искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване правото на собственост на ищците върху 3894/5466 ид.ч. от дворно място, съставляващо поземлен имот № * в кв.* по плана на [населено място], [община]. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, регламентиращи представителството на държавата при спорове с предмет вещни права върху недвижими имоти. Моли се за неговото отменяване и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ответникът по касационната жалба- О. у. на о. с а. ц. [населено място] не е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. С определение № 133/ 22.02.2012 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, Върховният касационен съд е допуснал до разглеждане касационната жалба, като е приел, че е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо /ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г., ОСГТК на ВКС/, макар и да не са налице предвидените в чл.280 ГПК основания за допускане на касацията относно неговата правилност. Върховният касационен съд, след като извърши служебна проверка на валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение и прецени данните по делото, намира следното: Производството по делото е образувано по предявени от Т. И. Т. и К. И. Т. срещу О. у. на о. с а. ц. [населено място] и [община] субективно съединени положителни установителни искове за собственост по чл.124, ал.1 ГПК, с които ищците са поискали да бъде признато за установено по отношение на ответниците правото им на собственост върху 3894/5466 ид.ч. от дворно място, съставляващо поземлен имот № * в кв.* по плана на [населено място], [община]. В исковата молба се поддържа, че целият имот е бил собственост на наследодателя на ищците, от когото е реална част в размер на 3894 кв.м. била отнета без основание в процеса на масовизация на земеделските имоти, като собствеността е била възстановена в тяхна полза на основание ЗВСОНИ. Предвид отказа на държавата в лицето на О. у. да признае така придобитото право на собственост, като деактува възстановената част от имота, ищците поддържат, че за тях е налице правен интерес да поискат установяване със сила на пресъдено нещо на правата им върху съответна идеална част от поземления имот, в който по силата на утвърденото през 2007 г. изменение на подробния устройствен план на [населено място] е включен възстановения им имот. За да обезсили първоинстанционното решение, с което така предявените собственически искове са били уважени, и да прекрати производството, въззивният съд е приел, че същото е недопустимо. Изложени са мотиви, според които областният управител не е надлежна страна по делото, тъй като същият не е страна по спорното материално правоотношение, нито процесуален субституент на държавата- такъв, съгласно чл.14, ал.1 ЗДС, е Министърът на земеделието и храните, тъй като в конкретния случай процесният имот му е предоставен за управление. Освен това, посочено е, че за ищците не е налице правен интерес от предявените собственически искове, тъй като от данните по делото не може да се направи обоснования извод, че правата им са били оспорени от ответника. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че обжалваното въззивно решение е валидно- издадено е от надлежен орган в законен състав, в пределите на правораздавателната му компетентност и е изготвено в предвидената от закона форма, както и е допустимо- като постановено в рамките на предметния обхват на повдигнатия правен спор. Същото обаче е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- касационно основание по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Настоящата касационна инстанция не споделя решаващия правен извод на въззивния съд, според който производството по предявените искове за собственост е недопустимо поради липса на положителна процесуална предпоставка за правото на иск, тъй като исковата претенция е насочена срещу ненадлежна страна. Поначало процесуалната легитимация на страните в исковия процес се определя от твърденията, обективирани в исковата молба, относно притежаването на спорното материално право от ищеца и оспорването му от конкретния ответник. В дадения случай изложеното в обстоятелствената част на исковата молба сочи на наличие на спор за собственост между ищците и държавата чрез неин орган в лицето на областния управител. Следователно, надлежен ответник по иска за собственост е самата държава, а определянето на конкретния правен субект, който да вземе участие в съдопроизводствените действия, е въпрос не на процесуална легитимация, а на процесуално представителство, което по отношение на държавата е уредено в закона по императивен и нетърпящ отклонения начин. Независимо кой държавен орган е предизвикал правния спор, пред съда държавата се представлява поначало от министъра на финансите, а при спор за недвижими имоти- държавна собственост представителството се осъществява от министъра на регионалното развитие и благоустройството /чл.31 ГПК/. О. у. може да представлява държавата, само ако е упълномощен от тях /чл.32, т.4 ГПК/, но в никакъв случай не разполага със собствена процесуална легитимация в спор, по който страна е самата държава. Обстоятелството, че в исковата молба е посочен ненадлежен представител на държавата, не прави процеса недопустим, нито исковата молба- нередовна, защото в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл.5 ГПК/ съдът е длъжен служебно да приложи императивните законови правила относно представителството на държавата, като конституира надлежния й представител- в случая Министърът на регионалното развитие и благоустройството, на когото да връчи за отговор съдебните книжа по реда на чл.131 ГПК. Без всякакво значение е кой е органът, упражняващ поначало правото на собственост на държавата върху процесния имот по смисъла на чл.14, ал.1 ЗДС, и дали този или друг орган е предизвикал с поведението си правния спор- веднъж повдигнат пред съда, същият подлежи на разглеждане по реда на приложимия процесуалния закон, който урежда и представителството на държавата. Не следва да бъде споделен и другия извод, поставен в основата на въззивното решение- за липса на правен интерес от предявените искове, тъй като не се установява правото на собственост на ищците да е оспорено от държавата. Поначало, както беше посочено по-горе, правния интерес от търсената защита се обуславя от твърденията, обективирани в исковата молба. В случай, че ответникът не е предизвикал завеждането на делото и признае предявения иск, това е от значение единствено при разпределение на направените по делото разноски /чл.78, ал.2 ГПК/, но не е основание съдът да откаже извършването на проверка, дали претендираното от ищеца субективно право съществува. В конкретния случай обаче и тези предпоставки не са налице, доколкото процесуалното поведение на областния управител не сочи на признание на претендираните от ищците права- във въззивната му жалба изрично е заявено, че собственик на процесния имот е държавата, като се твърди, че в процеса същата следва да се представлява от Министъра на земеделието и храните в качеството му на орган, на когото е предоставено управлението на имота. В подкрепа на това оспорване е и представеният с въззивната жалба Акт за частна държавна собственост от 21.02.2008 г., по отношение на който областният управител твърди, че се отнася именно до процесния имот. Предвид гореизложеното, обжалваното въззивно решение се явява неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, при което и доколкото нарушението не може да бъде поправено в настоящото касационно производство, същото е основание за отменяване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд /чл.293, ал.3 ГПК/. При новото разглеждане на делото ще следва да бъде съобразено изложеното по-горе относно представителството на държавата в процеса, като всички съдопроизводствени действия, считано от връчване на препис от исковата молба и доказателствата към нея за отговор на ответника, бъдат повторени с участието на надлежния представител в лицето на Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА Решение № 192/ 03.11.2011 г. по в.гр.д.№ 356/11 г. на Ямболския окръжен съд. ВРЪЩА ДЕЛОТО на същия съд за ново разглеждане от друг състав съобразно указанията, съдържащи се в мотивите на настоящото решение. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: