Р Е Ш Е Н И Е № 9 гр. София, 06.06.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на седемнадесети януари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Н. ЦЕКОВА в присъствието на прокурора Кр. Колова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 570 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – Велико Т. против въззивно решение № 159/09.07.2010 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 139/10 г., с което е потвърдена присъда № 31/09.04.2010 г. на Плевенския окръжен съд по НОХД № 1014/2009 г., касаеща цялостното оправдаване на подсъдимите Ч. А. Ш. и В. А. И. по повдигнатите им обвинения- по чл. 214 ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а ал. 3, т. 5, вр. чл. 214 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2, вр. ал. 1 и вр. чл. 18 ал. 1 от НК, за това, че на 23.04.2008 г. за двамата, както и по чл. 360 от НК само за Ш.. В протеста, поддържан и от прокурора при ВКП, се изтъкват доводи за допуснати нарушения на процесуалния закон, свързани с правилната оценка на доказателствата, довели до незаконосъобразно оправдаване на подсъдимите, които са касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Претендира се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане на апелативната инстанция. Подсъдимите И. и Ш. лично, а последният и чрез упълномощения си защитник, отчитат изложените в протеста доводи за неоснователни, поради което молят въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационният протест е неоснователен. Изтъкнатите в протеста доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с правилното изясняване на въпроса дали подсъдимите са отравяли заплахи, за да бъде мотивиран св. С. И. да плати против волята си сумата от 5000 лв. на подсъдимия И. (поради кредитиране обясненията на подсъдимите и възприемане показанията на св. С. И. за недостоверни), касаят изцяло обосноваността на съдебния акт, което е видно и от тяхното формулиране и конкретно съдържание. От друга страна, разгледани на плоскостта относно начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция по посочения оспорван фактически въпрос, което да е довело до неправилното им оправдаване, те са неоснователни. Противно на изложеното в касационния протест, липсват пороци при обсъждането на посочените доказателствени средства, а и като цяло на доказателствената съвкупност, и не е допуснато тяхното селективно или превратно тълкуване. За да приеме, че подсъдимите не са заплашвали св. С. И. (с възбуждане на наказателна отговорност за палежа на л. а. на подсъдимия Вл. И.) с цел да го принудят да заплати 5000 лв. като обезщетение за вредите от този палеж, въззивният съд е изложил пространни мотиви. В тях се съдържат подробни и убедителни съображения поради какви причини се кредитират обясненията на подсъдимите и от кои доказателствени средства те се подкрепят, както и защо показанията на Св. И. се отчитат за недостоверни – поради установените противоречия в тях, обективна липса на осъществена от подсъдимите психическа принуда с визираното в обвинителния акт съдържание и породен от това страх и притеснение, както и личен интерес да ги злепостави поради насочените към него подозрения за съпричастност към палежа, за отклоняването на които са свидетелствали и действията му по ангажиране на други полицейски служители, под чието въздействие той е провеждал срещите с подсъдимите, с изключение на първата през м. февруари 2008 г. Дейността по преценката за достоверността и надеждността на доказателствените източници, както и за тяхната достатъчност да обуслови един или друг фактически извод, е суверенно правомощие на решаващия съд, което не подлежи на преразглеждане от ВКС, когато е ясно по какъв начин е приложено, какъвто е настоящия случай. По делото действително е било установено, че подсъдимите са събирали данни за лицата, съпричастни към извършените палежи на автомобилите, по които разследването е било спряно, вкл. за св. С. И., провеждали са срещи с него (и св. В.), търсели са информация за извършителите, както и поръчителя и евентуално доказване на участието им с цел възобновяване на производствата, както и са искали извънсъдебно уреждане на въпроса за причинените от палежите имуществени вреди на подсъдимия Вл. И. (които св. В. е платил). Същевременно, съвкупната оценка на доказателствения материал обективно не е подкрепила извод за реализирани от подсъдимите заплахи към св. Св. И., че ако не плати исканите му 5000 лв., то ще се предприемат мерки за ангажиране на наказателната му отговорност. Преди всичко, обвинението в тази му част „...опитал да принуди Св. И. чрез заплашване с възбуждане на наказателна отговорност за палежа на л. а. Мерцедес на подсъдимия Вл. И.” е крайно двусмислено в контекста на предявената правна квалификация по чл. 214, вр. чл. 213а от НК, по които въпроси както първата, така и въззивната инстанция, са споделили своите възражения, принудило ги да анализират съставомерност и по двата текста. Какъвто и вариант обаче да се разглежда, то при всички случаи възбуждането на наказателна отговорност за извършено деяние, не може да има характера на заплаха, като субективната представа на св. Св. И. за такава е ирелевантно, макар и добре обяснимо в контекста на данните за неговата съпричастност. От друга страна, нито един от подсъдимите обективно не е разполагал с правомощия да възбужда наказателна отговорност, а предприетите мерки да се издирват сведения за съпричастните към палежите лица, макар и на границата със закона, явно са били оправдани от бездействието, проявено при разследванията. На тази основа, а и предвид липсата на доказателства двамата подсъдими да са манифестирали поведение, чрез което да са обвързали претенцията за плащане на въпросните 5000 лв. като обезщетение за един от запалените автомобили с т. нар. заплаха за възбуждане на наказателна отговорност, а не на последно място да са сторили това на инкриминираната дата – 23.04.2008 г. (което е достатъчно видно дори и от самия обвинителен акт), то напълно закономерно същите са били оправдани по повдигнатото им обвинение. Неоснователно е възражението в касационния протест, че за правилното изясняване на истината по случая въззивният съд е следвало да проведе разпит на поисканите от прокурора свидетели – Т. Т., Ю. Б. и Нанка И.. Въззивната инстанция не е длъжна да удовлетворява всякакви искания за събиране на доказателства, а само тези, които имат значение за правилното решаване на делото. В протокола на с. з. на 14.06.2010 г. е изразено ясно и мотивирано становище по този въпрос, което напълно удовлетворява посочения критерий. В този аспект, а и предвид изложеното по-горе за съществените елементи на предявеното обвинение, пълнотата на доказателствената основа, върху която въззивният съд е могъл да изграждат вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти е била достатъчна по обем и за разширяването й не е имало никаква процесуално оправдана необходимост. Неоснователни са и възраженията за непълна оценка на доказателствата в контекста на доказаност на обвинението по чл. 360 от НК по отношение на подсъдимия Ш. – че разгласил лични данни за С. И. и М. Д., като предал разпечатки за тези лица от ИИС „Справки – МВР – БДС” на подсъдимия И.. Вярно е, че липсва обсъждане на показанията на св. В. и К., но проверката на съдържанието им не сочи те да са давали на подсъдимия Ш. разпечатките за посочените две лица, обект на експертизите. Извън това, на л. 19 от въззивните мотиви се съдържат ясни и точни съображения защо обвинението по този пункт се счита за недоказано, като е поставен акцент върху конкретно посочени доказателствени източници, оценени в тяхната взаимна връзка. При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, като е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира обвиненията за доказателствено неподкрепени, поради което и е потвърдила оправдателната присъда, няма основания да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено, вследствие на което и материалния закон да е бил приложен неправилно. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 159/09.07.2010 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 139/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.