Ключови фрази


2
определение по гр.д.№ 4040 от 2021 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е




№ 60409

София, 23.11.2021 г.



В ИМЕТО НА НАРОДА



Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4040 по описа за 2021 г. приема следното:


Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Л. И. срещу решение № 10030 от 12.01.2021 г. по в.гр.д.№ 877 от 2020 г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 2 състав в следните негови части:
- частта, с която е отменено решение № 6040 от 12.08.2019 г. по гр.д.№ 425 от 2018 г. на Софийския градски съд, I-10 състав в частта за уважаване на иска по чл.49 ЗЗД и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от Х. Л. И. срещу „Труд М.“ Е. и „Информационна агенция Б.“ Е. иск с правно основание чл.49 ЗЗД за осъждане на ответниците солидарно да заплатят на ищеца сумата 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от публикация на сайта trud.bg от 30.11.2017 г. и публикация на сайта blitz.bg от 01.12.2017 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 11.01.2018 г. до окончателното плащане и
- частта, с която е потвърдено решението на Софийския градски съд в останалата му обжалвана от ищеца част- за отхвърляне на иска за разликата над 8 000 лв. до 18 000 лв.
Пълномощникът на касатора твърди, че решението на въззивния съд е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.1, предл.3 ГПК. Твърди, че обжалваното решение на Софийския апелативен съд противоречи на посочена от него практика на ВКС /решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр.д.№ 1376 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 261 от 02.11.2016 г. по гр.д.№ 1243 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 278 от 27.11.2019 г. по гр.д.№ 1140 от 2019 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 213 от 26.01.2021 г. по гр.д.№ 970 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следните правни въпроси:
1.1. Каква е разликата между даване на мнение с оценъчен характер и обидата с оглед преценката за противоправност на деянието по чл.45 ЗЗД ?
1.2. Изразите: „Като министър Х. И. е допуснал фалшифицирането на документи на правосъдното министерство /Труд/; „Експертиза закова Х. И.-П.- фалшифицирал е документи“ /Б./; „Излиза, че служителите на същото това министерство с право са нарекли Х. И.- П., защото всичко, изказано и сторено от него, накрая се оказва фалшификат /Труд и Б./, правомерни оценъчни съждения ли представляват /коментар на факти, информацията за която е получена от трето лице, както е приел САС/ или са обидни и засягащи достойнството на ищеца ?
2. Дали при обидни по своя характер изрази следва да се изследва и доказва първоизточникът или всяка употреба на такъв израз, без значение дали употребяващият е „автор“ /в смисъл първи измислил обиден и позорящ прякор/, представлява противоправно действие ?
Освен това, счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:
1. Следва ли въззивният съд, когато не възприема дадена от първоинстанционния съд оценка на словесно/писмено съобщение, че се касае за твърдения за факти, а не за оценка на факти /мнение/, да обоснове защо приема така в мотивите си ?
2. Каква е разликата между фактическо твърдение /което предполага изследване на въпроса за истинността му като част от разрешаване на въпроса за противоправността на деянието по чл.45 ЗЗД/ и даване на оценка за факт /което не предполага изследване за истинност/ ?
3. Съобщенията: „Като министър Х. И. е допуснал фалшифицирането на документи на правосъдното министерство /Труд/ и „Експертиза закова Х. И.-П.- фалшифицирал е документи“ /Б./ оценъчни съждения ли представляват /тоест не е необходимо да се изследва истинността им/ или представляват самостоятелни твърдения за факти ?
4. Следва ли винаги, когато става въпрос за коментар на информация, получена от трето лице /в случая налична експертиза по досъдебно производство, събрана като доказателство по делото/, изразено и представено като фактическо твърдение, да се счита за изразяване на оценка ? Или следва във всеки конкретен случай да се преценява и начинът, по който това е направено, за да се прецени дали става дума за собствено фактическо твърдение или за оценка на факт ?
Не на последно място, пълномощникът на касатора твърди, че решението на Софийския апелативен съд е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Според него, очевидно неправилна била оценката на съда по отношение на противоправността на деянието.
В писмен отговор от 22.03.2021 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба „Труд М.“ Е. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.
Другият ответник „Информационна агенция Б.“ Е. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по дело с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.
За да постанови решението си за отхвърляне на предявения от Х. И. срещу „Труд М.“ Е. и „Информационна агенция Б.“ Е. иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 18 000 лв. /само в тази част първоинстанционното решение е било обжалвано пред въззивния съд/, въззивният съд е приел, че не се спори между страните, че на 30.11.2017 г. в сайта на „Труд М.“ Е. е публикувана статия, в която се сдържа следното изречение: „Излиза, че служителите на това министерство с право са нарекли Х. И.- П., защото всичко изказано и сторено от него, накрая се оказва фалшификат“, а на 01.12.2017 г. в сайта на „Информационна агенция Б.“ Е. е препубликувана същата статия- със същото съдържание, но под различно заглавие: „Експертиза закова Х. И.-П.- фалшифицирал е документи“. Според въззивния съд с публикуването на тези статии ответниците не са осъществили противоправно деяние, защото в тях не се съдържали обиди. Действително, определени думи, извадени от цялостното съдържание на статиите, сами по себе си можели да бъдат окачествени като обидни, но в контекста на всяко едно отделно изказване като цяло се налагал извода, че в случая се касае за коментар на факти, информацията за които е получена от трето лице.
Според въззивния съд, съгласно трайната практика на ЕСПЧ, публичните личности, каквито безспорно са политиците, следва да търпят в по-широки граници допустима критика. Тъй като сами са допринесли за известността на думите и делата си, те трябва да понасят и по-висока степен на критика, дори преувеличение и провокация. Свободата да се отстояват мнения и да се правят коментари на получена информация трудно може да се отграничи от свободата на мисълта. Когато изказаното съставлява становище, което съдържа преценка, а не твърдение за факт, става дума за свобода на мнение и следователно липсва непозволено увреждане. Според практиката на ВКС, оценките /мненията/ не подлежат на проверка за тяхната истинност, но могат да ангажират отговорността на автора им, ако представляват обида. Следователно отговорността може да бъде търсена за злоупотреба със свободата на словото чрез отправяне на неоснователни лични обидни нападки. Според съда, обаче, такива в настоящия случай липсвали. Нещо повече, установено било по делото, че посочените и описани в статиите факти са налични и се намирали в кориците на следствено дело № 300 от 2015 г. по описа на СО-СГП.
От друга страна, според съда, искът бил неоснователен, тъй като не било установено авторството на твърдения и цитиран в статиите обиден прякор на ищеца.
Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните два въпроса:
1.1. Каква е разликата между даване на мнение с оценъчен характер и обидата с оглед преценката за противоправност на деянието по чл.45 ЗЗД ? и
2. Дали при обидни по своя характер изрази следва да се изследва и доказва първоизточникът или всяка употреба на такъв израз, без значение дали употребяващият е „автор“ /в смисъл първи измислил обиден и позорящ прякор/, представлява противоправно действие ?
По първия въпрос решението противоречи на посочените от пълномощника на касатора решение № 213 от 26.01.2021 г. по гр.д.№ 970 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 261 от 02.11.2016 г. по гр.д.№ 1243 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., в които е прието, че за разлика от негативните оценки обидата е противоправно деяние и е налице, когато някой каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго, както и че негативните оценки за определена личност не пораждат отговорност, освен ако засягат достойнството на личността.
По втория въпрос решението противоречи на решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 278 от 27.11.2019 г. по гр.д.№ 1140 от 2019 г. на ВКС, ГК, III г.о. В първото от тези решения- решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о.- е прието, че без значение за ангажиране на отговорността на издателя е въпросът дали статията е първа или последваща и дали във втория случай има позоваване на предходна публикация, когато съдържанието на статията съдържа обиди. Това е така, защото наличието на обиди в съдържанието на публикациите е очевидно, а разпространяването на обиди е винаги противоправно. Във второто решение- решение № 278 от 27.11.2019 г. по гр.д.№ 1140 от 2019 г. на ВКС, ГК, III г.о.- е прието, че всеки издател отговаря за разпространените от него обиди, след като от тях са причинени вреди.
Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10030 от 12.01.2021 г. по в.гр.д.№ 877 от 2020 г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 2 състав.
ДАВА едноседмичен срок на касатора да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата му в размер на 360 лв. /триста и шестдесет лева лева/.
УКАЗВА на същия, че в случай на невнасяне на таксата в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея дело на ВКС- прекратено.
След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или евентуално на докладчика- за прекратяване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.