Р Е Ш Е Н И Е
№ 358
гр. София, 13.07.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретаря Т. И., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1476 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. Т. Ц., чрез пълномощника му адв. Ив. Ц., против решението от 14.07.2009 год. по гр. д. № 559/2007 год. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 2.11.2006 год. по гр. д. № 9571/2005 год. на Софийския районен съд. С него са отхвърлени предявените от касатора против С. К. М. искове за предаване собствеността и владението върху имот, представляващ апартамент № 22, ет. 5, вх. „А” в жилищна сграда на [улица] [населено място], с площ от около 40 кв. м., заедно с таванско помещение от 10 кв. м., зимнично помещение от 11 кв. м., заедно с 24/1863 ид. ч. от общите части на сградата и дворното място, представляващо УПИ * в кв. 35 по плана на [населено място], м. „Г. З. Г-14” и за заплащане на сумата от 600 лв., на основание чл. 59 ЗЗД.
Касаторът поддържа съображения за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и моли за неговата отмяна, като вместо това исковете му бъдат уважени, с присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът С. М., чрез пълномощника му адв. Кр. Т., оспорва жалбата по съображения в писмения му отговор и в съдебно заседание.
С определение № 410 от 21.04.2010 год. Върховният касационен съд е допуснал касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради противоречиво произнасяне по въпроса за позоваването на давността като придобивен способ чрез възражение срещу предявен иск за собственост, без представяне на титул за твърдяното придобивно основание, по въпроса за основателността на правоизключващото възражение доколкото всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращия собствеността владелец, в рамката на едно пълно и пряко доказване в хода на процеса, както и по отношение на приетото в представената съдебна практика, че давността не се прилага служебно, а е необходимо позоваване на нея и начините за това.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на страните и съгласно данните по делото, намира следното:
За да отхвърли предявения ревандикационен иск и обусловения от него такъв по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд приел, че към 2000 год. ответникът по иска е придобил правото на собственост по давност с факта на изтичане на необходимия срок, считано от 1990 год., поради което и праводателката на ищеца, сега касатор не е притежавала право на собственост върху имота към момента на снабдяване с констативния нотариален акт през 2004 год., респ. не е могла да го прехвърли на него, за да се легитимира същият за собственик. Приел, че нейното право е било погасено с придобиването му от ответника, на основание давностно владение върху имота.
По въпроса за придобиването на правото на собственост по давностно владение в необходимия срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е налице константна съдебна практика, намерила израз и в представените решения от касатора, която настоящият състав намира за правилна. Така, в решение № 404 по гр. д. № 1904/94 год. на ВС, ІV г. о. е прието, че изтичането на десетгодишния срок не води автоматично до възникване на право на собственост в полза на владелеца, тъй като давността не се прилага служебно. Необходимо е позоваване от него на изтичането й чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен такъв иск или чрез снабдяване с нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка въз основа на давностното владение. За да се уважи правоизключващото възражение за изтекла придобивна давност, позоваващият се на нея следва да установи чрез пряко и пълно доказване наличието на всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, като липсата на категоричност за която и да е от законовите материалноправни предпоставки изключва този придобивен способ – решение № 59 по гр. д. № 500/2003 год. на І г. о. на ВКС.
Въз основа на изложените съображения по чл. 291, т. 1 ГПК, настоящият състав намира касационната жалба за основателна.
Установено е по делото от събраните доказателства, вкл. и заключенията на техническите експертизи, приети във въззивното производство, че спорът е за апартамента, в който се намира ответникът – ап. 22, на 5 ет. /или 6, с броене на партера/, във вх. „Б” по сега съществуващата номерация на входовете на жилищната сграда на [улица] [населено място]. Същият е бил собственост на В. Р. от 1938 год., на основание придобиването му по Закона за етажната собственост, съгласно представения нот. акт № * и записка за вписването му. Същата е починала през 1962 год. в И. и В. Р. е неин наследник по закон. В имота, представляващ иностранен такъв, е било настанено по чл. 54, вр. с чл. 1, ал. 2, т. 4 от Закона за наемните отношения /ЗНО/, отменен, семейството на бащата на ответника най-късно през 1988 год. /заповед за настаняване на СНС „О.”, Служба за жилищно настаняване/, а от списъка на живущите, представен от ответника, е видно, че записванията на този адрес датират от 1953 год. /за ответника от 1983 год./.
Ответникът С. М. и към 2006 год. е картотекиран като крайно нуждаещ се за настаняване в общинско жилище, като не е спорно обстоятелството, че същият се намира и към настоящия момент в същия апартамент, предмет на настанителната заповед.
Имотът е придобит от ищецът Т. Ц. чрез покупко-продажба от В. Л. Р. с нот. акт № */2005 год. и легитимирайки се с него, същият е предявил ревандикационен иск против С. М..
Предприетата от ответника защита против иска включва осп орване както на активната, така и на пасивната легитимация по иска, поддържайки възражението, че той е собственик на имота на основание придобивна давност в продължение на осъществено владение в необходимия законен срок, като с това отрича претендираното от ищеца право. Същото е намерено за основателно от въззивния съд, тъй като не е имало пречки след отмяната на чл. 29 ЗСГ през 1990 год. за придобиване по давност при изтичането на необходимия срок до 2000 год., през който ответникът е владеел имота необезпокоявано, явно, несъмнено и постоянно, заплащал всички разходи за него, не е плащал наем и намерението му е било да го държи като свой, като никой не е предявявал претенции спрямо него. Представената кореспонденция с бащата на В. Р. не може да се противопостави на обективния признак на владението.
Изводът на въззивния съд за настъпване на правните последици на поддържания от ответника придобивен способ е неправилен. Упражняваната от ответника от 1983 год. фактическа власт върху спорния имот не представлявава владение, чието упражняване в необходимия законен срок / и след 1990 год. с отмяната на ЗСГ/ да доведе до оригинерно придобиване на вещното право към 2000 год., както е приел въззивният съд. Основанието на ответника да владее имота е настаняването на неговия баща и членовете на семейството му в този имот. Същият е бил собственост на наследодателката на прехвърлителката на ищеца, установила се да живее постоянно в И., и като такъв е бил под режима на Наредбата за управление на имуществата на чуждестранни лица в страната /обн. ДВ бр. 30/69 год./, в която е предвидено, че ако в определения в нея срок собствениците не посочат пълномощници за управлението им, ИК на народните съвети, които през това време управляват чуждестранните имоти, започват да ги владеят след изтичане на този срок. Данните по делото са, че за управлението на имота е имало пълномощници, /представената кореспонденция е в този смисъл/, а този извод се налага и от факта, че имотът не е актуван като държавен съгласно възможността в цитираната наредба за владение в полза на държавата. Извод за статута на имота се налага и от основанието, на което е било извършено настаняването в него - по чл. 54, вр. с чл. 1, ал. 2, т. 4 ЗНО, в редакцията й с ДВ бр. 88/86 год., отменена с ДВ бр. 101/90 год.
Основанието на ответника да упражнява фактическа власт върху имота към 2006 год. е качеството му на заварен наемател на този иностранен имот, видно от удостоверението на СО, р-н „О.” от 2.05.2006 год. Затова и настаняването по наемно правоотношение с общината не може да се противопостави на собственика на имота В. Р., която през 2004 год. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение и наследство, а впоследствие е прехвърлила собстевността на ищеца по делото. Същата не е загубила правото си на собственост, тъй като нито държавата, респ. общината, нито С. М. са го придобили. Последният не се е позовал на твърдяното в настоящото производство придобивно основание по отношение на действителния собственик по предвидените начини за това и съгласно приетото в представеното към изложението на касатора решение № 404 по гр. д. № 1904/94 год. на ВС, ІV г. о. – нито е предявен иск от него, нито е правил възражение по предявен срещу него иск, нито се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Такива данни, дори и твърдения в тази насока, няма по делото, поради което и, както е посочено в решението, изтичането на десетгодишния срок /от 1990 год., когато е отпаднало основанието за настаняване в имота с отмяната на чл. 1, ал. 2 ЗНО, до 2000 год./ не води автоматично до възникване на правото на собственост, дори и да се приеме, че е осъществен фактическия състав на владението. По изложените по-горе съображения, настоящият състав приема, че такова не е налице, с оглед липсата на субективния елемент на владението.
Поради това поддържаното възражение е неоснователно, тъй като за да обори активната легитимация на ищеца, ответникът е следвало да установи придобивното си основание спрямо собственика, праводател на ищеца по продажбата от 2005 год., което в случая не е доказано. Затова и последният се легитимира като собственик на имота, в който ответникът се намира без основание.
Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и тъй като не се налага извършване на нови процесуални действия следва да се постанови друго, с което ревандикационният иск бъде уважен. С оглед изхода по него се явява основателен и обусловения от него иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на претендираното обезщетение за исковия период в размер на 600 лв., със законната лихва до изплащането му. Ответникът следва да заплати на касатора и направените по делото разноски в размер на сумата 966.36 лв. за всички инстанции.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2, във връзка с ал. 1 и чл. 291, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА въззивното решение от 14.07.2009 год. по гр. д. № 559/2007 год. по описа на Софийски градски съд и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С. К. М. от [населено място], [улица], вх. „А”, ет. 5, ап. 22 да предаде на Т. Т. Ц. от същия град, [улица], вх. 2, ет. 2 владението върху апартамент № 22, на петия етаж, /шести - при броене на партера/, вх. „А” /по нова номерация вх. „Б”/, при съседи по нотариален акт № */2005 год.- от две страни И. К. Д. и С. Х. Д., а съгласно експертизата: от запад – [улица], от север – общ коридор за таванските помещения и таванско помещение, от изток – ап. 21 и стълбищна площадка и от юг – ап. 21, с площ от около 40 кв. м., състоящ се от стая, кухня, антре, тоалетна, с таванско помещение с площ 10 кв. м. и зимнично помещение с площ от 11 кв. м., заедно с 24/1863 ид. ч. от общите части на сградата и толкова от УПИ * от кв. 35 по плана на [населено място], м. „Г. З. Г-14” с площ от 590 кв. м., както и да му заплати обезщетение за ползуването му от 1.08.2005 год. до 1.10.2005 год. в размер на 600 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане и направените по делото разноски в размер на сумата 966.36 лв. /деветстотин шестдесет и шест лева и 36 ст./.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: